7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 250
[населено място], 17.03.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1932 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №601 от 12.12.2014г. по в.гр.д. №901/2014г. на Пазарджишки окръжен съд, ГК, ІІ въззивен състав. С него е потвърдено решение №259 от 08.07.2014г. по гр.дело №1218/2012г. по описа на Велинградския районен съд, с което по предявения от Х. И. Цонковски против [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място], иск по чл.135 от ЗЗД е обявено за недействително спрямо ищеца възмездното разпореждане – непарична вноска (апорт) на 1/20 идеална част от следния самостоятелен обект, находящ се в новопостроена сграда – жилищно – хотелски балнеокомплекс „С. С.“, находящ се в [населено място], [улица], състоящ се от четири жилищни сгради и хотел, застроен в урегулиран поземлен имот I- 5937, 6396 в кв.465 по плана на [населено място], с площ на посочения УПИ от 10 000 кв.м, като обектът представлява „Балнеология“, находяща се на първи етаж в блок V-ти на жилищно-хотелски балнеокомплекс „С. С.“, [населено място], застроен в УПИ I, кв. 465, със застроена площ от 680,85 кв.м, извършено от [фирма] в полза на [фирма].
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. Касаторът твърди, че въззивният съд не е обсъдил всичките му възражения в тяхната съвкупност, като не е взел предвид последващото прехвърляне на правата по процесната сделка, извършено преди вписването на исковата молба. Прави оплаквания, че нито първоинстанционният, нито въззивният съд са се произнесли по възражението му, че защитата по чл.135 ал.1 изр. трето от ЗЗД, която води до отхвърляне на павловия иск, се прилага и при апорт. Поддържа, че към момента на учредяване на апорта – 21.09.2009г., освен акции на стойност 8 694 000 лева, е притежавал парични средства на каса, транспортни средства и машини на значителна стойност, които са били достатъчни за удовлетворяване на вземането на ищеца. Поради това счита за необосновани констатациите на въззивния съд, че по делото липсват доказателства, че ответното дружество не разполага с друго имущество, от което да удовлетвори кредитора си.
Ответниците Х. И. Цонковски и [фирма], [населено място], не изразяват становище относно допустимостта на касационното обжалване и основателността на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалвания съдебен акт, решаващият състав на Пазарджишки окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства е приел, че ищецът е титуляр на вземане срещу [фирма], [населено място], произтичащо от сключен между страните договор от 07.02.2008г., като това вземане е възникнало преди извършване на действието, което ищецът иска да се обяви за недействително спрямо него. Въззивният съд е приел, че е налице извършване на увреждаща сделка от длъжника [фирма] спрямо ищеца поради обстоятелството, че апортът е особен вид правно действие, при което не е налице еквивалентност на престациите. Изложил е съображения, че преди извършването на апорта ответникът е разполагал с недвижимо имущество, което е много по-бързо ликвиден актив в гражданския оборот, с относително стабилна парична стойност, а срещу направената непарична вноска е придобил поименни акции, чиято стойност зависи изцяло от имущественото състояние на новоучреденото дружество, а то е значително по-непостоянна величина, която зависи от множество фактори, в т.ч. управленски, икономически и др. За да приеме, че апортът представлява увреждаща кредитора сделка, въззивният съд е взел предвид и по-лекия режим при осъществяване на принудително изпълнение върху недвижими вещи, в сравнение с този върху дял от търговско дружество, какъвто по същество е придобитият финансов актив. Въззивният съд е посочил също, че делото липсват доказателства, че след осъщественото намаление ответното дружество разполага с друго имущество, чрез което да удовлетвори кредитора си.
Относно другия елемент от фактическия състав на павловия иск-намерението на страните за увреждане на ищеца, съдът е приел за установено, че по отношение на длъжника [фирма], [населено място], е било налице знание за увреждащия характер на извършената сделка, тъй като именно управителят му е подписал договорите за изработка от 07.02.2008г. и същият е бил наясно, че представляваното от него дружество е в забава за изпълнението им и следователно е неизправен длъжник към датата на извършване на процесния апорт. Изтъкнал е, че е налице идентичност между състава на управляващите органи на двете дружества [фирма] и [фирма], което обосновава приложението на чл.135 ал.2 от ЗЗД. Приел е за несъстоятелен довода, развит във въззивната жалба, че искът е неоснователен, тъй като исковата молба е предявена след като ищецът е прехвърлил акциите на [фирма] на Фондация „ДРТ“, Л.. Посочил е, че последващите прехвърлителни сделки са ирелевантни за конкретния казус.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът се позовова на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1. Въззивният съд длъжен ли е да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност? 2. Следва ли при разглеждане на павловия иск, съдът да изследва дали длъжникът ответник няма друго имущество освен това, с което се е разпоредил? 3.Приложима ли е нормата на чл.135 ал.1 изр.3 от ЗЗД и за апорт на недвижим имот в еднолично търговско дружество, в случай, че последващото прехвърляне е вписано в съответните за търговските дружества официални регистри, преди подаването и вписването на исковата молба по чл.135 от ЗЗД? 4. Идентична ли е защитата на ответника по павловия иск по чл.135 ал.1 изр.3 от ЗЗД при апорт, с тази при последващо прехвърляне на недвижим имот и съответно приложима ли е формираната съдебна практика, отнасяща се за прехвърляне на недвижим имот от приобретател – ответник по павловия иск? 5.Допустимо ли е претенцията за разноски по чл.80 от ГПК да бъде заявена с писмената защита по чл.149 ал.3 от ГПК и едва с нея да се предоставят документи за разноските, включително и за адвокатски хонорар. Поддържа, че първият въпрос е в разрешен от въззивния съд в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение №159/15.03.2010г. по гр.д.№1654/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №609/15.01.2009г. по т.д.№323/2008г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №217/09.06.2011г. по гр.д.№761/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №331/04.07.2011г. по гр.д.№1649/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №815/15.02.2011г. по гр.д.№1713/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №346/30.12.2011г. по гр.д.№810/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др., съгласно които въззивният съд е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните. Поддържа, че по втория правен въпрос е налице противоречива съдебна практика, доколкото в решение №655/05.07.2007г. по гр.д.№573/2006г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. и решение №1142/13.11.2008г. по гр.д.№4433/2007г. на ВКС, ГК, І г.о. е застъпено становището, че искът по чл.135 от ЗЗД не би могъл да се уважи, ако макар и да е извършена разпоредителна сделка, длъжникът разполага със средства, с които може да удовлетвори задължението си към кредитора, а във влязлото в сила решение №195 от 19.04.2013г. по гр.д.№159/2013г. на Пазарджишки окръжен съд, ГК, е застъпено становището, че наличието на друго имущество у длъжника е правно ирелевантно. По отношение на приложението на разпоредбата на чл.135 ал.1 изр. 3 от ЗЗД и в хипотезите на апорт, поддържа, че са налице основанията за допустимост на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, като твърди,че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като по него няма формирана съдебна практика, нито е изразено становище в правната доктрина.
Настоящият състав на Търговска колегия, първо отделение приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
По въпроса за задължението на съда да се произнесе по всички доводи на страните и да прецени всички релевантни към спора доказателства, касаторът не е обосновал наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към пораждането на правото на ищеца да иска обявяването на за недействителен по отношение на него извършения апорт на процесния недвижим имот, собственост на касатора – длъжник. При това въззивният съд е обсъдил всички възражения и оплаквания във въззивната жалба, включително възражението, че исковата молба е заведена след прехвърляне на правата по атакуваната сделка – апорт и възражението за наличието на друго имущество, от които ищецът кредитор може да се удовлетвори. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, като обсъди всички доводи на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС на РБ.
По въпроса следва ли при разглеждане на павловия иск, съдът да изследва дали длъжникът – ответник има и друго имущество освен това, с което се е разпоредил, е постановено по реда на чл. 290 от ГПК решение №149 от 12.11.2013г. по т. д. №422/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., формиращо задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, която настоящият състав изцяло споделя. В него е прието, че упражняването на правото по чл.135 от ЗЗД е вид обезпечение за кредитора, което той може да получи, както и след като разполага с изпълнителен титул, така и преди да се е снабдил с него. Възражението, че длъжникът разполага и с друго имущество, извън отчужденото или че получената престация е равностойна на цената на недвижимия имот, не е основание да се приеме, че не е налице увреждане. Противното би означавало при недобросъвестност на длъжника, който не плаща свой дълг, да му се предостави възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудително изпълнение. Наличието на задължителна практика по значимия за делото правен въпрос, изключва основанието по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК, доколкото с постановеното по чл.290 от ГПК решение на ВКС съществуващата противоречива практика е уеднаквена. Действително в случая въззивният съд е обсъждал въпроса дали ответното дружество разполага с друго имущество, чрез което да удовлетвори кредитора си. Но тъй като съдът е приел за недоказано твърдението на ответника за наличието на друго имущество, отклонението от задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК, не е повлияло на преценката му на релевантните за спора правопораждащи факти.
Третият и четвъртият от поставените от касатора въпроси, не са обуславящи за изхода на спора. Извършените последващи разпореждания с прехвърлените имоти от страна на приобретателите по атакуваните по реда на чл.135 от ЗЗД сделки, не са от значение за основателността на предявения конститутивен иск по чл.135 от ЗЗД. Правните последици на съдебното решение, с което се уважава искът по чл.135 от ЗЗД, по отношение на трети лица, придобили в резултат на последващи сделки права върху отчуждените от длъжника недвижими имоти, могат да бъдат преценявани при евентуално насочване на изпълнението от съдебния изпълнител върху тези имоти. В ГПК е предвиден ред за защита на трети лица със самостоятелни права върху вещите, върху които е насочено принудителното изпълнение. По този ред третите лица могат да заявят своите права, доколкото не са обвързани от силата на пресъдено нещо на постановеното по чл.135 от ЗЗД решение и съответно в тези производства следва да бъде обсъдено дали правата им са противопоставими на взискателя. Поради това и правилно въззивният съд е приел за ирелевантни за конкретния казус последващите прехвърлителни сделки. Още повече, че в конкретното производство не са изложени твърдения, че приобретателят по атакуваната сделка [фирма], е прехвърлил правата върху процесния недвижим имот, който е бил апортиран в неговия капитал, на трето лице преди вписването на исковата молба по настоящото дело. Разпоредбата на чл. 135 ал.3 изр.3 от ЗЗД изобщо не е приложима към извършеното от касатора разпореждане с придобитите от него акции от капитала на [фирма], тъй като предмет на предявения конститутивен иск не са тези акции, а недвижимото имущество, с което касаторът се е разпоредил, за да ги придобие. Предвид изложеното следва да се приеме, че по отношение на третия и четвъртия поставени от касатора въпроси не е налице общата предпоставка за достъп до касация.
Не следва да бъде обсъждан последният поставен в изложението въпрос, доколкото същият касае решението в частта за присъдените разноски. Действащият ГПК не предвижда самостоятелно обжалване на решението в частта за разноските, тъй като не съдържа разпоредба, аналогична на чл. 70 от отменения ГПК. В частта относно отговорността за разноските, решението има характер на определение, като съгласно чл. 248 от ГПК подлежи на изменение или допълване, по искане на страната, от съда, който го е постановил. При липсата на предпоставки за допускане на цялото решение на въззивния съд до касационно обжалване, то не подлежи на самостоятелно обжалване в частта, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта за присъдените разноски.
Воден от горното, състав на Върховния касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №601 от 12.12.2014г. по т.д. №901/2014г. на Пазарджишки окръжен съд, ГК, ІІ въззивен състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.