4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 614
Гр.София, 04.07.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на шести юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 3659 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] и Г. Й. К., [населено място], общ.Р. срещу решение № 1536/29.09.15г., постановено по гр.д.№ 1830/15г. от Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 294/30.01.15г. по гр.д.№ 2701/14г. на Пловдивския районен съд за осъждане на касаторите да заплатят солидарно на И. К. Х., [населено място] сумата от 24000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 09.03.09г. и мораторни лихви в размер на 11979 лв. за периода 09.03.09г. – 20.11.13г., както и на С. С. Б., [населено място] сумата от 24000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 09.03.09г. и мораторни лихви в размер на 11979 лв. за периода 09.03.09г. – 20.11.13г., както и по допълнително решение № 967/19.03.15г. сумата от 6000 лв. за причинените на С. Б. неимуществени вреди и сумата от 2994,82 лв. мораторни лихви за периода 09.03.09г. – 20.11.13г.
Касаторите поддържат, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответниците оспорват жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда № 51/08.02.12г. по нохд №1725/10г. Пловдивският районен съд е признал Г. Й. К. за виновен за настъпилото ПТП на 09.03.09г., от което на ответниците по жалбата са причинени телесни увреждания. На основание чл.300 ГПК въззивният съд е счел за установено извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на К., а съгласно чл.49 ЗЗД е ангажирал отговорността на касатора [фирма] като негов работодател. Прилагайки критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД съставът на окръжния съд е потвърдил първоинстанционното решение относно определеното обезщетение за неимуществени вреди. Изложени са съображения, че ответниците не са направили признание на иска, като в заявеното им становище срещу предявените първоначални искове по чл.226 КЗ /отм./ срещу застрахователя на виновния делинквент са признали фактите, относими към предпоставките за възникване на деликтната отговорност по чл.45 ЗЗД. Производството срещу ответника по главните искове ЗК [фирма] е било прекратено поради заявено оттегляне на исковете от ищците.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касаторите поставят следните въпроси по реда на чл.280, ал.1 ГПК: 1.Може ли съдът да ползва признанието на фактически обстоятелства от основанието на иска по чл.226 КЗ срещу застрахователя, направено от страна на делинквента, респ. от възложителя на работата по чл.49 ЗЗД, спрямо които са предявени евентуални искове по чл.45 и чл.49 ЗЗД при установяване наличието на фактическия състав, от който се ангажира тяхната деликтна отговорност? – сочат противоречие на въззивното решение с ТР№ 2/10г. от 06.06.12г. на ОСТК на ВКС и ППВС № 4/68г.; 2.Следва ли първоинстанционният, респ. въззивният съд да извършат доклад по чл.146 ГПК и респ. да очертаят нов предмет на доказване, като разпределят доказателствената тежест в случаите, когато производството по делото бъде прекратено по иска по чл.226 КЗ спрямо главния ответник – застрахователя и делото продължи само срещу делинквента и възложителя по чл.49 ЗЗД? – противоречие с т.2 на ТР № 1/13г. от 09.12.13г. на ОСГТК на ВКС; 3.Може ли въззивната инстанция да се позове в мотивите си на факт, който е приет за признат, респ. безспорен, без първата или въззивната инстанция да го е обявила изрично за такъв и без страните да са били наясно, че този факт няма да подлежи на доказване? – противоречие с решение № 1037/30.12.09г. по гр.д.№ 3399/08г. на ІV г.о.; 4.Може ли съдът въз основа на направено от делинквента признание на размера на претендираното обезщетение да го присъди, без да изследва въпроса съизмерима ли е настъпилата вреда с реално претърпените от увреденото лице болки и страдания по смисъла на чл.52 ЗЗД? – противоречие с решение № 407/26.05.10г. по гр.д.№ 1273/09г. на ІІІ г.о., решение № 475/08.06.10г. по гр.д.№ 1311/09г. на ІІІ г.о. и решение № 325/08.02.13г. по гр.д.№ 1683/11г. на ІІІ г.о.; 5.Налице ли е годно признание на фактически обстоятелства като доказателствено средство, от което да се установи наличието на определен факт от основанието на исковете по чл.45 и чл.49 ЗЗД в случаите, в които ответниците по тези искове са направили изрично волеизявление, че съдът следва да се произнесе по тях доколкото ще бъде уважен главният иск по чл.226 КЗ? – позовават се на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 6.Налице ли е идентичност във фактическия състав за реализиране на отговорността на застрахователя по чл.226 КЗ и фактическия състав за реализиране на деликтната отговорност на делинквента и работодателя по чл.45 и чл.49 ЗЗД? – въвеждат основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По първия поставен въпрос не е налице противоречие на въззивното решение със сочената задължителна за съдилищата практика на ВКС. В ТР№ 2/10г. от 06.06.12г. на ОСТК на ВКС и ППВС № 4/68г. е направено разграничение между прекия иск на увреденото лице срещу застрахователя и иска му на деликтно основание срещу причинителя на увреждането, като допустимостта на всеки от тези искове е изведена от социалната функция на прякото право спрямо деликтната отговорност по чл.45 ЗЗД. Въззивният съд не е постановил решение при признание на иска съгласно чл.237 ГПК, а е преценявал признания на факти съгласно чл.175 ГПК, обсъждайки ги с оглед на всички обстоятелства по делото, включително със задължителна сила на присъдата на наказателния съд.
Въззивното решение не е постановено в противоречие с т.2 на ТР № 1/13г. от 09.12.13г. на ОСГТК на ВКС по втория поставен въпрос, тъй като производството по главния иск срещу застрахователя е прекратено след изготвяне на доклада на делото по чл.146 ГПК, а даденото разрешение в тълкувателното решение е относимо към други хипотези на допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада.
Третият въпрос е без значение за спора, предвид позоваването на задължението на съда по чл.155 ГПК за съобщаване на неподлежащите на доказване общоизвестни и служебно известни факти, докато в случая са коментирани изявления на страните относно факти.
Четвъртият и петият въпроси са изцяло по правилността на решението, тъй като независимо от изявленията на ответниците по иска, въззивният съд е изложил съображения по релевантните за деликтната отговорност факти и обстоятелства по спора. Тези въпроси нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а представляват въведени основания за отмяна на обжалваното решение поради необоснованост на изводите на решаващия съд.
Отговорът на поставения шести въпрос се извежда от ТР№ 2/10г. от 06.06.12г. на ОСТК на ВКС, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По тези съображения касационното обжалване не се допуска.
Разноски за производството не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1536/29.09.15г., постановено по гр.д.№ 1830/15г. от Пловдивския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.