5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 369
гр. София, 12.06.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря …………………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 595 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма], [населено място] срещу решение № 397/09.12.2016г. по в.т.д.№ 622/2016г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 135/21.04.2016г. по т.д.№ 173/2015г. на Старозагорския окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на К. М. К., [населено място] на основание чл.208, ал.1 КЗ /отм./ сумата от 35 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение по застрахователна полица „Автокаско“ МФ, Серия А – 2007 № Р1213482776990227751 от 18.03.2013г. за настъпило на 18.12.2013г. застрахователно събитие „кражба на цяло МПС“, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 25.05.2015г. до окончателното изплащане, и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 3 565,83 лв.– мораторна лихва за периода от 25.05.2014г. до 25.05.2015г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с процесуалния закон и нарушение на материалния закон – чл.281, ал.1, т.3, пр.1 и пр. 2 ГПК. Допускането до касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Претендира разноски.
Ответникът оспорва касационната жалба, като възразява, че допускането до касационно обжалване не е обосновано, а постановеното решение счита за правилно и законосъобразно. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 18.12.2013г. в [населено място] застрахованият автомобил марка „BMW“ по договор за застраховка „Автокаско“ от 18.03.2013г. е бил откраднат, за което събитие застрахованият е уведомил в деня на кражбата застрахователя, като изпълнил и изискванията на чл.206, ал.1 и чл.207, ал.3 КЗ /отм./. Установено е, че в досъдебно производство № 1003/2014 г. по описа на Второ РУ при ОД на МВР – [населено място], образувано за престъпление по чл.345а, ал.1 НК, като веществено доказателство е бил приобщен л.а.„БМВ-330“ с неавтентични номер на рама и двигател, производствен номер и регистрационен номер. В постановление от 29.03.2016г. на Районна прокуратура – [населено място] (по обединените две досъдебни производства – за кражба на автомобила на ответника по жалбата и за опита на трето лице да регистрира автомобил в КАТ) е било прието, че именно поради въздействие върху идентификационните признаци на превозното средство не може с категоричност да се приеме, че намереният автомобил е идентичен с този, за чието връщане е подадена молба от К. К., поради което връщането е отказано. От приетата по делото съдебно-трасологична експертиза и направения оглед от вещите лица върху автомобила, намиращ се в МВР – Варна, въззивният съд е формирал извод, че автомобилът е бил обект на престъпление, а промените по него са до степен, че не може да се установят правата на собственика и е невъзможна регистрацията му в КАТ.
При така възприетата фактическа обстановка въззивният съд е счел за доказан факта на настъпване на застрахователното събитие – кражба на МПС, представляваща покрит риск по застрахователното правоотношение между страните по делото, и че са изпълнени условията по чл.208, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на застрахователно обезщетение. Решаващият състав е изложил съображения, че не са налице основания за отказ на застрахователното дружество да заплати застрахователно обезщетение, тъй като намереният от органите на МВР лек автомобил не е идентичен с обекта на застраховането, както и поради обстоятелството, че същият не е върнат на застрахованото лице. Според апелативния съд застрахователят не се освобождава от отговорност за обезщетяване на вредите от настъпилото застрахователно събитие, а в хипотезата на чл.208, ал.5 КЗ /отм./ при връщане на автомобила застрахованият има задължение да върне полученото застрахователно обезщетение или да прехвърли на застрахователя или трето, посочено от него, лице собствеността върху застрахованата вещ. Възраженията на застрахователя за надзастраховане на лекия автомобил по смисъла на чл.204, ал.1 КЗ /отм./ са счетени за неоснователни и обезщетението е определено по заключението на техническата експертиза в размер на действителната средна пазарна стойност на автомобила.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Касаторът поставя по реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК следните въпроси: 1.„Ако в хода на гражданското производство се установи от приета и неоспорена от страните експертиза идентичност между застрахован автомобил и такъв с преправени идентификационни белези, може ли съдът да мотивира решаващите си изводи относно идентичността им на диспозитивен документ от досъдебно производство, с който е отказано връщането на автомобила в полза на собственика?“; 2.„Дължи ли обезщетение застрахователят по имуществена застраховка „Автокаско“ при настъпило застрахователно събитие „кражба“, ако автомобилът е намерен и се държи като веществено доказателство в наказателното производство и в този смисъл дължи ли обезщетение застрахователят, ако владението върху намерената вещ не е възстановено на застрахования собственик поради разпореждане на държавните органи във връзка с воденето на разследване на престъпление?“; 3.„При липса на влезли в сила акт на наказателен съд или решение по чл.124, ал.5 ГПК, които да установяват извършено престъпление „кражба“ от трето лице, може ли да се приеме наличие на застрахователно събитие „кражба“; може ли това да се приеме само въз основа на издадено удостоверение от органите на МВР, в което е посочено какво е декларирано от собственика, без да е доказана верността на тази декларация с други способи в процеса?“; 4.„Може ли да се приеме за вярно и съобразено със закона твърдението в решаващите мотиви на АС Пловдив, че до предаване на владението върху автомобила в полза на собственика застрахователят не може да се освободи от задължението да плати обезщетение, дори и автомобилът да е открит и да се съхранява от службите на МВР?“
Касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение с практика на ВКС по чл.290 ГПК по прилагане на разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК – решение № 72/13.03.2010г. по гр.д.№ 905/2009г. на II г.о., а по третия въпрос – с решение № 4/21.04.2012г. по т.д. № 81/2011г. на II т.о. на ВКС. По останалите въпроси е въведено основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като липсвала съдебна практика по тях и законът бил непълен.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му, като касаторът следва да обоснове и допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1, съответно по т.3 ГПК, за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС или да има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че първият поставен въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като същият се отнася до обсъждане на събраните по делото доказателства, което е част от решаващата дейност на съда. Формулираният въпрос предпоставя преценка за доказателствената сила на писмения документ и на експертното заключение, като според касатора е налице противоречие между установените в посочените доказателствени средства релевантни за спора факти. В случая въззивния съд е възприел експертното заключение, съгласно което са констатирани множество въздействия върху рамата, производствения номер и двигателя на автомобила, т.е. обстоятелства, които са мотивирали и изводите на органите на досъдебното производство, че не може с категоричност да се приеме, че намереният автомобил е идентичен с този, за чието връщане е подадена молба от ответника по настоящата касационна жалба. В този смисъл решаващите изводи на въззивния съд не са основани само на представен по делото писмен документ, както и не е игнорирано депозираното експертно заключение.
Вторият и четвъртият въпроси са идентични, като отговорите им произтичат пряко от нормата на чл.208, ал.5 КЗ /отм./, която е ясна и не се нуждае от тълкуване. Правните изводи на въззивния съд съответстват изцяло на материалния закон, поради което не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Въведеният трети въпрос не е обсъждан от въззивния съд, а представлява поддържано от касатора възражение срещу основателността на претенцията за заплащане на застрахователно обезщетение поради настъпил риск „кражба”. Цитираното решение № 4/21.04.2012г. по т.д. № 81/2011г. на II т.о. на ВКС разглежда хипотеза на твърдяна застрахователна измама, поради което не е налице задължителна практика на ВКС в посочения от касатора смисъл. Законодателната уредба, както и съдебната практика, включително на ВКС, не въвеждат като предпоставка за заплащане на застрахователно обезщетение наличието на влязла в сила присъда на наказателен съд при кражба на МПС. Настъпването на покрития от застрахователния договор риск е елемент от фактическия състав на отговорността на застрахователя и подлежи на доказване в процеса по реализиране на тази отговорност, а не в самостоятелно производство за установяване на престъпно обстоятелство съгласно чл.124, ал.5 ГПК.
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.
По разноските. Касаторът следва да заплати направените от ответника разноски за изготвяне на отговор на касационната жалба по представения списък по чл.80 ГПК и договор за правна защита и съдействие от 06.02.17г. в размер на 1200 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 397/09.12.2016г. по в.т.д. № 622/2016г. на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА ЗД [фирма], [населено място], [улица] да заплати на К. М. К., [населено място], [улица], [жилищен адрес] сумата от 1200 лв. (Хиляда и двеста лв.) – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.