О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 512
гр. София, 12.11.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
изслуша докладваното от съдия Николова т.д. №739 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Л. М., Г. П. М. и „Л. Д.“ ЕООД срещу решение №2795/29.11.2018г. по в.т.д.№5590/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав, в частта, с която след частична отмяна на Решение №4918/05.07.2017г. по гр.д. №796/2014г. по описа на Софийски градски съд, ГО, I – 19 състав, е признато за установено съществуване на вземането на „УниКредит Булбанк“ АД срещу солидарните длъжници Г. П. М. и Р. Л. М. за сумата от 66852,41 евро главница, за сумата от 4 445,69 евро, представляваща възнаградителна лихва за периода от 25.05.2012г. до 24.11.2012г. и сумата от 779,90 евро, представляваща лихва върху просрочена главница за периода от 25.05.2012г. до 20.12.2012г. и срещу солидарния длъжник „Л. Д.“ ЕООД за сумата от 64 189,65 евро главница и сумата от 1229,61 евро, представляваща лихва върху просрочена главница за периода от 25.05.2012г. до 22.05.2013г., по издадена заповед за незабавно изпълнение от 08.07.2013г. по ч.гр.д.№22616/2013г., по описа на Софийски районен съд, I гр.о., 45 състав.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. Касационните жалбоподатели считат, че съдът се е произнесъл по иск с различно основание от това, с което е бил сезиран. Поддържат, че при извод за липса на обявена предсрочна изискуемост на кредита по отношение на съдлъжника „Л. Д.“ ЕООД съдът е следвало да отхвърли изцяло исковата претенция по реда на чл.422 от ГПК като неоснователна, тъй като липсва процесуална възможност съдът да присъди падежирали вноски по незаявен от ищеца период. Излагат съображения, че с иска по чл.422 от ГПК кредиторът продължава защитата си по повод на направени възражения на длъжниците в заповедното производство, поради което съдът не може да променя материалноправната характеристика на вземането като се произнася по нещо различно от предявеното в заповедното производство. Считат, че е недопустимо предявен иск по реда на чл.422 ал.1 от ГПК за установяване на дължимост по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен като такъв спрямо двама от ответниците, а по отношение на трети ответник да бъдат присъдени вноски с настъпил падеж. Поддържат, че процесният договор не е между търговци и капитализирането на лихвата не е допустимо, поради което сключените към договора анекси са нищожни. Също твърдят, че анексите към договора са нищожни и защото с тях е извършено предоговаряне на кредит, при което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор. Молят да се отмени въззивното решение и да се отхвърлят изцяло исковите претенции.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационните жалбоподатели се позовават на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, както и в чл.280, ал.2, пр.2 от ГПК. Поставят като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/Допустимо ли е при предявен иск по реда на чл.422 ал.1 от ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен спрямо двама от ответниците, а по отношение на трети ответник, който не е уведомен за настъпила предсрочна изискуемост, да бъдат присъдени падежирали вноски, въпреки че не е заявена такава претенция от ищеца? 2/ Допустимо ли е при предявен иск по реда на чл.422 ал.1 от ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, искът да бъде уважен за вноски с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ и допустимо ли е съдът да измества периода на исковата претенция към датата на устните състезания пред въззивната инстанция? 3/ Липсата на уведомление за предсрочна изискуемост спрямо единия ответник следва ли да доведе до отхвърляне на исковата претенция изцяло спрямо всички страни по договора? 4/ Има ли задължения кредитополучателят да заплаща месечни анюитетни вноски с настъпил падеж към банката – ищец при положение, че е налице заведено заповедно производство по чл.417 от ГПК въз основа на извлечение от счетоводни книги по същия кредит и е образувано принудително изпълнение при частен съдебен изпълнител със спряно изпълнение по чл.420 от ГПК? 5. Допустимо ли е начисляването на лихва върху лихва в договорни отношения с участие на физически лица при действието на Наредба №9 от 03.04.2008г.? 6. Нищожен ли е анекс за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на нищожни клаузи от първоначалния договор?
Касационните жалбоподатели поддържат, че по първите четири въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №205/16.02.2017г. по т.д.№2932/2015г. на ВКС, IІ т.о., по петия въпрос – в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №275/15.09.2014г. по гр.д.№3783/2013г. на ВКС, ГК, I г.о., решение №147/23.07.2012г. по гр.д.№627/2011г. на ВКС, ГК, ІІI г.о., решение №706/19.07.2004г. по гр.д.№1922/2003г. на ВКС, а по шестия – в противоречие с решение №146/01.11.2017г. по т.д.№2615/2016г. на ВКС, ТК, І т.о. Позовават се и на наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, без да излагат конкретни съображения за това.
Ответникът по касационната жалба „УниКредит Булбанк” АД поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Също поддържа, че касационната жалба е неоснователна по същество.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, е приел за установено, че по силата на договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR 72762355 от 26.09.2008г, допълнен и изменен с Анекс от 28.09.2009г., Анекс №2 от 13.12.2010г., Анекс № 3 от 18.02.2011г. и Анекс №4 от 19.12.2011г. кредиторът „УниКредит Булбанк“ АД е предоставил на Г. П. М. ипотечен кредит в размер на 67 500 евро, а Р. Л. М. и „Л. Д.“ ЕООД са подписали договора в качеството си на трети задължени лица/солидарни длъжници и съгласно чл.101 от ЗЗД са встъпили в задължението на кредитополучателя по договора за банков кредит. Въз основа на заключението на съдебно – счетоводната експертиза съставът на САС е установил, че кредитополучателят не е платил на падеж шест вноски за периода от 25.05.2012г. до 25.10.2012г., всяка една от които в размер по 874,93 евро, с общ размер 5 249,58 евро. Приел е, че с две писма с обратни разписки, връчени на 20.12.2012г., банката е уведомила кредитополучателя Г. П. М. и солидарния длъжник Р. Л. М., че поради забава в погасяването на техните задължения обявява кредита за предсрочно изискуем, считано от 24.11.2012г. Счел е за неоснователно твърдението на въззиваемите, че по делото е установено начисляването на лихви върху лихви/анатоцизъм/, като е изложил съображения, че уговорената капитализация на лихви в чл.12.6. от договора и анекс 1, 2 и 4 – включване на дължимите лихви с настъпил падеж в непадежиралата главница, е допустима, съгласно автономията на договарянето по чл. 9 във връзка с чл.10, ал.3 от ЗЗД и действащата към този момент редакция на Наредба №9 от 03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфичните провизии за кредитен риск /обн., ДВ бр.38 от 11.04.2008г./, където липсва забрана между страните да бъде уговорена възможност за капитализиране на лихви. Приел е, че уговорките по т.2 от анекси 1, 2 и 4, където страните са констатирали какъв е размерът на дълга на длъжниците, по своята правна природа представляват вид установителен договор, който е допустим и е насочен единствено към установяване на действителното правно положение между страните по договора за банков кредит. С оглед на това е стигнал до извод, че няма пречка такъв договор да се сключи преди образуване на делото, с присъщите му облигационно правни последици – декларативно и регулиращо действие. Приел е за безспорно, че след подписването на анекс от 25.09.2009г. оспорваните клаузи по договора за кредит и анексите към него, касаещи начина на определяне на договорната възнаградителна и наказателна лихва, капитализирането на начислени договорни лихви към главница, начина на погасяване на кредита, правото на едностранна промяна, са индивидуално договорени между страните, което изключва тяхната неравноправност. Приел е, че уговорките за наказателна лихва по чл. 4, ал. 3 от договора и анекси 1, 2 и 4 към същия са нищожни поради противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, пр. трето от ЗЗД. Изтъкнал е, че в чл.4, ал.2 от договора страните са уговорили наказателна лихва, която се дължи върху просрочена главница, в размер на 2 % над договорната възнаградителна лихва. Уговарянето на още една наказателна лихва в размер на още 5 %, която се дължи за същото неизпълнение и независимо от наказателната лихва по чл.4, ал.2 противоречи на добрите нрави. Преценил е като противоречащ на добрите нрави и начина на определяне на размера, върху който се начислява тази наказателна лихва – 5 % върху редовна плюс падежирала главница, защото очевидно излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Установил е, че кредитополучателят е платил на банката наказателна лихва по чл. 4.2. и 4.3 от договора и анекс 1, 2 и 4 в общ размер на 2 324,10 евро., приспаднал е от този размер дължимата наказателна лихва по чл. 4.2. в размер на 20,22 евро, съответно е приел, че недължимо платените суми за наказателна лихва по чл. 4.3. от договора са в общ размер на 2 303,28 евро. По същите съображения е счетен за неоснователен и искът за съществуването на вземането на банката за сумата 3501,62 евро, наказателна лихва за просрочие по чл.4.3 от договора и анекси 1, 2 и 4 за периода 25.10.2012г. до 22.05.2013г. Изложил е съображения, че с подписването на анекс от 28.09.2009г., в чл.4 за първи път страните уговарят, че компонентът премия се включва при определянето на БЛП, поради което всички платени суми за този компонент до 28.09.2009г. са недължимо платени. Приел е, че от общия размер на падежиралите шест вноски от 5 249,58 евро, следва да се приспаднат платените суми за нищожната наказателна лихва по чл.4.3. от договора в размер на 2 303,28 евро, нищожната премия в размер на 672,96 евро и сума в размер на 0,7 евро, която е включена в наказателната лихва по чл.4.2. от договора, съгласно т. 5 от допълнителното заключение, както и платените вноски в общ размер на 203,02 евро, съгласно т.7 от допълнителното заключение. След приспадане на тези суми е установил, че към 25.10.2012г. ответниците дължат на банката сумата 2 069,62 евро и този размер е достатъчен за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Приел е, че от падежиралата главница в размер на 70 032,37 евро, като най-обременително задължение следва да се приспаднат недължимо платените суми в общ размер на 3 179,96 евро. С оглед на това е приел, че размерът на дължимата главница е 66 852,41 евро, до който предявеният иск е основателен и следва да се уважи, а за горницата над тази сума до пълния предявен размер от 70 032,51 евро да се отхвърли като неоснователен. Относно ответното дружество съдът е приел за недоказано, че ищецът е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и по отношение на дружеството такава не е настъпила. Изтъкнал е, че за разлика от поръчителството, където отговорността е за чужд дълг и не е необходимо волеизявление на банката по отношение на поръчителя, при солидарния длъжник е необходимо изрично изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Приел е, че по иска срещу „Л. Д.“ ЕООД следва да съобрази всички новонастъпили факти, включително и относно настъпилия падеж на месечните вноски до приключване на устните състезания във въззивното производство. Съставът на САС е установил, че към датата на приключване на устните състезания във въззивното производство -13.11.2018г., за периода от 25.05.2012г. до 25.10.2018г., са падежирали 77 месечни вноски, които умножени по 874,93 евро са в общ размер на 67 369,61 евро. От тази сума следва да се приспадне недължимо платената сума в размер на 3 179,96 евро. С оглед на това е приел за доказано съществуването на вземане на ищеца по отношение на ответника „Л. Д.“ ЕООД в размер на 64 189,65 евро. Посочил е, че този ответник не дължи отделно договорна възнаградителна лихва, защото тя е включена в размера на всяка една падежирала месечна вноска и срещу него този иск е неоснователен.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Обуславящ за изхода на производството е въпрос номер пет от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване „Допустимо ли е начисляването на лихва върху лихва в договорни отношения с участие на физически лица при действието на Наредба №9 от 03.04.2008г.?“ Този правен въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, който е приел, уговорената капитализация на лихви в чл. 12.6. от договора и анекс 1, 2 и 4 – включване на дължимите лихви с настъпил падеж в непадежиралата главница, е допустима, съгласно автономията на договарянето по чл. 9 във вр. с чл.10, ал.3 от ЗЗД и действащата към този момент редакция на Наредба №9 от 03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфичните провизии за кредитен риск /обн., ДВ, бр.38 от 11.04.2008 г./, където липсва забрана между страните да бъде уговорена възможност за капитализиране на лихви. По поставения въпрос, освен цитираните от касатора решения, е постановено и решение №66/29.07.2019г. по т.д.№1504/2018г. на ВКС, ІІ т.о., служебно известно на настоящия състав. В същото е прието, че уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 от ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл.294, ал.1 от ТЗ. Преструктурирането по чл.13 от Наредба № 9 от 03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./ не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл.10, ал.3 от ЗЗД.
По отношение на въпрос шести относно това нищожен ли е анекс за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, също са налице основанията по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпросът е обуславящ за изхода на спора, доколкото въззивният съд е счел за неоснователни възраженията на касационните жалбоподатели за нищожност на анекси №2, №3 и №4 към договора за кредит, с които към размера на първоначално предоставената главница се прибавят непогасените лихви, включително и определени съгласно клаузата на чл.4, ал.3 от договора за кредит, която съдът е приел за неравноправна. Относно приложението на чл.366 от ЗЗД е формирана практика на ВКС с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №146/01.11.2017г. по т.д. №2615/2016г. на ВКС, I т.о., в което е прието, че допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл.366 от ЗЗД.
Поради това искането за допускане на касационно обжалване следва да бъде уважено за проверка на изводите на въззивния съд по петия и шестия въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК за проверка за съответствие с практиката на ВКС.
По отношение на останалите въпроси в изложението не са налице посочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Въпросите са обуславящи за изхода на производството предвид изводите на въззивния съд, че предсрочна изискуемост на кредита е обявена по отношение на двама от солидарните длъжници, но не и по отношение на третия – ответното дружество „Л. Д.“ ЕООД, поради което дружеството следва да бъде осъдено заплати вноските по кредита с настъпил падеж до приключване на устните състезания във въззивното производство. По поставените въпроси е формирана задължителна за съдилищата практика с ТР №8/2017 от 02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС. Според цитираното тълкувателно решение е допустимо предявеният по реда на чл.422 ал.1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. В този случай предявеният иск може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо /съгласно мотивите на тълкувателното решение, това е моментът на приключване на съдебното дирене, след което решението е влязло в законна сила/. Разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и в исковата молба по чл.422 ал.1 от ГПК не е условие за редовност или основателност на исковата молба. Формираната задължителна съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено изключва наличието на допълнителните основания за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. С оглед разясненията на цитираното тълкувателно решение, неоснователни се явяват и доводите на касаторите за недопустимост на постановеното решение поради произнасяне на въззивния съд свръх петитум. Относно последиците от липсата на уведомление за предсрочна изискуемост спрямо един от ответниците по иск, предявен по реда на чл.422 от ГПК, също е формирана практика на ВКС. С решение №6 от 12.06.2017г. по гр.д.№50203/2016г. на ВКС, ГК, е прието, че уговорената по договора за банков кредит солидарност на задължението между двама и повече длъжници по смисъла на чл.121 от ЗЗД, не предполага действие на обявената от Банката предсрочна изискуемост по отношение на един от съдлъжниците и спрямо другия солидарно отговорен длъжник, ако по отношение на него няма редовна процедура по обявяване на предсрочната изискуемост. За да бъде изискуемо изцяло задължението по банковия кредит спрямо всеки един от длъжниците, предсрочната изискуемост поради неизпълнение на задължението следва да е обявена надлежно на всеки един от тях. По отношение на неизпълнените падежирали вноски условията по договора остават такива, каквито са договорени, т.е. клаузата за солидарност е валидна. Въззивният съд е постановил решението си в съответствие с даденото от състава на ВКС разрешение.
По тези съображения, касационното обжалване следва да се допусне по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК по два от поставените от касаторите въпроси, както следва: Допустимо ли е начисляването на лихва върху лихва в договорни отношения с участие на физически лица при действието на Наредба №9 от 03.04.2008г.? Нищожен ли е анекс за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор?
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационните жалбоподатели следва да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2819,40 лв.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2795/29.11.2018г. по в.т.д.№5590/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав, в обжалваната част, с която след частична отмяна на Решение №4918/05.07.2017г. по гр.д. №796/2014г. по описа на Софийски градски съд, ГО, I – 19 състав, е признато за установено съществуване на вземането на „УниКредит Булбанк“ АД срещу солидарните длъжници Г. П. М. и Р. Л. М. за сумата от 66852,41 евро главница, за сумата от 4 445,69 евро, представляваща възнаградителна лихва за периода от 25.05.2012г. до 24.11.2012г. и сумата от 779,90 евро, представляваща лихва върху просрочена главница за периода от 25.05.2012г. до 20.12.2012г. и срещу солидарния длъжник „Л. Д.“ ЕООД за сумата от 64 189,65 евро главница и сумата от 1229,61 евро, представляваща лихва върху просрочена главница за периода от 25.05.2012г. до 22.05.2013г., по издадена заповед за незабавно изпълнение от 08.07.2013г., по ч.гр.д.№22616/2013г., по описа на Софийски районен съд, I гр.о., 45 състав.
УКАЗВА на касаторите Г. П. М., Р. Л. М. и „Л. Д.“ ЕООД в едноседмичен срок от съобщението да представят по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 2819,40 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.