О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 966
[населено място], 18.12.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 804 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от [фирма], [населено място], представлявано от управителя Ферудин Д. Г., чрез адв.П. Ш., срещу решение № 108/02.12.2014г. по в.т.д. № 268/2014г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 236/15.07.2014г. по т.д. № 517/2013г. на Бургаски окръжен съд в частта за приемане за установено, че [фирма] има вземания против касатора въз основа на договор за кредит № 2544/10.09.2008г. и анекси към него за сумата от 143192,51 евро, представляваща такса закъснение за периода от 14.11.2012г. до 17.06.2013г. вкл.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касацията – [фирма], [населено място] оспорва основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да уважи предявеният иск по чл.422 ГПК въззивният съд е приел, че страните са сключили договор от 10.09.2008г., по който банката е предоставила на касатора кредит за оборотни средства. Срокът на договора е бил 24 месечен. По договора е била уговорена договорна лихва и начисляване върху главницата на наказателна лихва, последната в размер на договорната плюс 7 пункта надбавка, дължима при липса на погасителни плащания на усвоената главница и при изискуемост на кредита на крайния падеж или предсрочно. Последното продължаване на срока на договора е било с анекс от 23.03.2012г. и той е бил удължен до 28.04.2012г. След тази дата съдът е приел, че кредитът е станал изискуем. Намерил е за неоснователно възражението на касатора, че договорът за банков кредит е продължил своето действие и след 28.04.2012г. Като е коментирал обективираните изявления на двете страни по изпратеното от банката писмо от 03.07.2012г. с предложение за евентуално предоговаряне на условията по кредитната линия при изрично поставено от кредитора условие да се подпише анекс след съгласуване с Банка ОТП в У. и съответно отговора на длъжника по писмо от 13.07.2012г., че желае по-бързо предвижване на процедурата по съгласуване и финализиране на предоговарянето, БАС е направил извод, че липсва подписан анекс за продължаване на срока на договора. Ето защо след 28.04.2012г. задълженията по него са станали изискуеми, вкл. и уговореното като наказателна лихва обезщетение. Като допълнителни аргументи относно основателността на иска по чл.422 ГПК в тази част е посочил, че горната кореспонденция е била разменена значително време след изтичане на крайния срок на договора, т.е. при вече изискуеми задължения; решението на БОС е влязло в сила като необжалвано в частта относно главницата и договорната лихва по процесния договор за кредит; няма и доказателства за извършени от длъжника плащане след крайния срок на главницата по договора, което би било индиция за евентуално преструктуриране на кредита. Кредитирал е заключението на ССЕ относно обслужването на кредита и конкретно отговора на вещото лице относно съответствие на начисляваните от банката лихви с договорните условия, в която част е счел, че заключението не е оспорено от касатора.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя въпросите: „1/ Следва ли въззивният съд на осн. чл.266, ал.3 ГПК да допусне своевременно направено доказателствено искане в първата инстанция?; 2/ Своевременно направено в първата инстанция доказателствено искане, което е поискано отново във въззивната инстанция, преклудирано ли е на осн. чл.266, ал.1 ГПК?; 3/ Счита ли се продължен срокът на договор за банков кредит, с оглед на факта, че след датата на настъпване на краен падеж на договора, кредиторът е продължил да приема плащания от длъжника и част от тези плащания са осчетоводени като договорна лихва?; 4/ Валидно ли е продължен срокът на договор за банков кредит чрез изпращане на официално предложение от кредитора с основните параметри на договора /срок за погасяване , погасителен план и пр. / и приемането му от длъжника? Фактът , че компетентен орган на кредитора по договора за банков кредит е взел решение за удължаване на срока, релевантен ли е за неговото удължаване? 5/ Счита ли се за спазена писмената форма на договор за банков кредит, когато това е станало чрез размяна на писмена кореспонденция между страните , които са в трайни търговски взаимоотношения, и от която кореспонденция може ясно да се изведе и тълкува волята на страните?; 6/ Следва ли в производството по чл.422 ГПК банката да установява, че е изправна страна по договор за банков кредит?”. Въвежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Първите два процесуалноправни въпроса поставени от касатора не покриват изискването по чл.280, ал.1 ГПК за наличие на общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Недопускането от въззивната инстанция на направено в срок доказателствено искане в първата инстанция и неуважено от последната в нарушение на съдопроизводствените правила, при изрично оплакване с въззивната жалба, би представлявало произнасяне от решаващия съд по значим за делото правен въпрос в нарушение на задължителната практика на ВКС, само ако с това доказателство се цели установяване на релевантен за конкретния спор факт, обуславящ крайните изводи на съда. В настоящия случай доказателственото искане на касатора е свързано с установяване на възражението му, че след крайния срок на договора е извършвал плащания, които първоначално банката е осчетоводила като погасяване на договорна лихва, а след това неоснователно е отнесла като погасяване на наказателна лихва и така договорната лихва е останала непогасена. Доказването на това обстоятелство е неотносимо към решаващите изводи на БАС, доколкото съдът е приел, че значение към спора за дължимостта на наказателна лихва има наличието или не на плащане на главницата. Тази релевантност въззивната инстанция е извела след тълкуване на договорна клауза уреждаща: условията, при настъпване на които се дължи заплащане на наказателна лихва; базата, върху която тя се начислява и нейния размер. Зачел е и силата на пресъдено нещо на първоинстанционното решение в необжалваната му част относно размера на дължимата главница и договорна лихва.
Трети, четвърти и пети въпрос в своята съвкупност имат отношение към изводите на апелативния съд, че процесният договор не е продължен по взаимно съгласие след 28.04.2012г. Така поставени те предполагат изследване на конкретните факти по спора и обсъждане на доказателствата, които ги установяват, а от друга страна изискват и съпоставяне на приетите за доказани действия на страните с уговореното по договора, т.е. касае се до проверка на преценката на въззивния съд относно факти по спора, което не може да се извърши във фазата по селектиране на касационната жалба, а представлява наведено основание за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Крайният извод на апелативния съд, че срокът на договора не е продължен, се гради основно на извършено от него тълкуване на обективираната по писмените доказателства воля на страните. Тълкуването се включва в решаващата дейност на съда по същество, поради което въпросите свързани с нея биха представлявали правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, ако са обвързани с доводи за несъобразяване с критериите, посочени в правната норма – необходимо е да се търси действителната обща воля на страните; отделните уговорки трябва да се ценят във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъл, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Нарушението на правилата за тълкуване следва да е ясно и точно посочено от касатора / в която насока правен въпрос в случая няма изведен/ с оглед на конкретните обстоятелства по спора, докато обсъждането на отделни доказателства представлява оплакване за необоснованост на въззивния акт, което не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК.
Последният формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос е поставен в аспекта на твърдяната по касационната жалба неизправност на банката по договора за банков кредит – недаване на съдействие от кредитор, поради неизпълнение на договорно задължение за предоставяне ликвидационна стойност на обезпеченията, което според касатора води до невъзможност той доброволно да реализира тези обезпечения и оттук да погаси кредита. Доколкото въззивният съд е приел, че със сила на пресъдено нещо е решен въпросът за дължимостта на главницата, който е преюдициален за произнасянето му по спора за наказателната лихва, горното възражение на длъжника няма самостоятелно значение само в частта за уговореното обезщетение за неизпълнение в срок на главното задължение. Поради което и шести въпрос не покрива изискването за наличие на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК .
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.
Разноски за производството не се присъждат на ответника, тъй като същият ги е поискал, но не е представил доказателства за извършването им.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 108/02.12.2014г. по в.т.д. № 268/2014г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.