1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 422
гр. София, 10.07.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на десети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 486 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [фирма], В. Д. С. и М. К. С., всички чрез процесуалните си представители адв.П.Т. и адв.Р.Д. срещу решение № 66/17.03.2016г. по в.т.д. № 822/2015г. на Варненски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 783/26.10.2015г. по т.д. № 895/2015г. на Варненски окръжен съд е признато за установено по отношение на касаторите, че дължат солидарно на [фирма] сумата от 210 833 евро, представляваща просрочена главница по договор за инвестиционен кредит № 34492/29.07.2009г., изменен и допълнен с Анекс № 1/24.08.2010г., Анекс № 2/24.09.2010г., Анекс № 3/23.12.2010г., Анекс № 4/23.03.2012г., Анекс №5/14.11.2012г. и Анекс №6/24.04.2013г.; сумата от 1 054,16 евро, представляваща дължима такса за управление и обработка за периода 25.10.2013г.-24.01.2014г.; сумата от 86,92 евро, представляваща дължими за възстановяване разходи, сторени в периода 25.10.2013г.-24.01.2014г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на заявлението в съда – 28.01.2014г. до окончателното изплащане по издадената по ч.гр.д. № 1210/2014г. на ВРС, 25 състав, заповед за изпълнение № 702/30.01.2014г., на осн. чл.422 ГПК.
Касаторите поддържат, че решението в обжалваната част е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касацията [фирма] не е подал писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, ВнАС е приел, че при нередовност в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение заповедният съд е длъжен да извлече основанието от представения документ. Съобразно представените със заявлението пред заповедния съд: извлечение от сметки, договор за кредит и анекси, нотариални покани, според въззивния съд е видно, че се касае до неизпълнено до крайния падеж – 25.10.2013г. задължение, а не до предсрочно изискуемо такова. В този смисъл е издадената заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, като в нея вземането не е посочено като предсрочно изискуемо. Идентично за съдебна защита вземане е било предявено с исковата молба. С оглед на установения краен срок за изпълнение на задължението по договора за кредит – 25.10.2013г. и подаване на заявлението срещу длъжниците- дружества и поръчителите-физически лица на 24.01.2014г. въззивният съд е направил извод за спазване на условието по чл.147, ал.1 ЗЗД относно шестмесечния срок за предявяване на иск срещу главния длъжник. ВнАС е намерил за неоснователно възражението за недействителност на договорите за поръчителство. Обосновал се е със съдържанието на сключените договори за поръчителство и анекси към тях, в които изрично е посочен размерът на задълженията по договора за кредит, вкл. тези за просрочени лихви, неустойки, срокове за погасяване, а за поръчителя В.С. е посочено допълнително, че същият при поемане на обезпечението е бил управител на дружествата и е знаел за състоянието на кредита. Въззивната инстанция е приела, че въз основа на заключението на ССЕ се доказва усвояване на сумата от 220 000 евро на 30.07.2009г. С Анекс №6 е бил установен по волята на подписалите го страни непогасеният остатък от главницата – 210 833 лв. и е бил уговорен краен срок за плащането й до 25.10.2013г. Предвид липсата на доказателства за извършено плащане искът по чл.422 ГПК по отношение на посочената главница е бил приет от ВнАС за основателен.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите формулират следните правни въпроси: 1/ При констатирана нередовност на заявлението по чл.417 ГПК, приключило със стабилен акт, исковият съд дължи ли проверка за идентичност на заявеното с иска по чл.422 ГПК и посоченото в заповедта за незабавно изпълнение основание и размер или не?; 2/ В случай, че исковият съд дължи проверка за идентичност на заявеното в иска по чл.422 ГПК и посочените в заповедта основание и размер, то той длъжен ли е да извлече основанието, при липса на посочването му, въз основа на представения документ съгласно чл.417, т.2 ГПК, а именно посочения в заявлението или следва да извлече по тълкувателен път основанието от всички документи приложени към заявлението?; 3/ Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви в решението си с оглед това, че се явява решаваща инстанция, а не контролна такава при осъществяване на правораздавателната си дейност?; 4/ Следва ли да се възприеме, че сключените договори за поръчителство са валидни при условие, че банката не е уведомила поръчителите за дългия срок на обслужване?; 4/ Следва ли при констатирана липса на основание /падеж или предсрочна изискуемост/ в заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, с което е сезиран заповедния съд и в издадената въз основа на него заповед за незабавно изпълнение, исковият съд да възприема, че преклузивният шестмесечен срок по чл.147, ал.1 ЗЗД започва да тече от уговорения краен срок за погасяване на кредита, посочен за пръв път в исковата молба на осн. чл.422 ГПК ?; 6/ Следва ли да се възприеме, че е налице усвояване на кредит при условие, че се касае за рефинансиране на други задължения и захранване и усвояване липсва, като са налице само служебни счетоводни записвания, извършени от страна на кредитора, а не действително захранване на сметка?
Въпросите са въведени при посочване на допълнителни основания за селектиране на касационната жалба, както следва : по първите два въпроса на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие със задължителна практика, обективирана в т.2“б“ от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС; по трети и четвърти въпрос – поради противоречие със задължителна практика, обективирана в т.19 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл.290 ГПК : решение по гр.д. № 63/2013г. на ВКС, III г.о., решение по гр.д. № 47/2009г. на ВКС, I г.о., решение по гр.д. № 1413/2009г. на ВКС , IV г.о., решение по гр.д. № 1387/2010г. на ВКС , III г.о.; по пети и шести въпрос е посочено, че отговорите им ще доведат до развитие на правото, тъй като липсва създадена по тях съдебна практика.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касаторите, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения от страната правен въпрос.
Настоящият състав намира, че първите два въпроса имат отношение към допустимостта на въззивното решение, за която касационният съд и служебно проверява дали са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първи въпрос поставя два проблема – за нередовност на заявлението по чл.417 ГПК от една страна и от друга – за съответствието между предмета на исковото производство и посоченото в заповедта за незабавно изпълнение вземане, индивидуализирано по основание и размер. В първия случай, не исковият съд /в който смисъл е формулирано питането на касаторите/, а според задължителните указания по т.2 “б“ от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС заповедният съд при заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, когато в заявлението не са посочени подробно обстоятелствата, от които произтича вземането, но същите могат да се извлекат от представения към заявлението документ по чл.417 ГПК, се произнася въз основа на представения от заявителя документ. Последният представлява задължително приложение към заявлението и въз основа на него се издава заповедта за незабавно изпълнение, при което основанието за издаване на заповедта е наличието на годно за изпълнение притезателно право, удостоверено именно с документа. Във втория случай съгласно служебно известната на настоящия състав на съда задължителна практика по т.17 и т.18 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че „предметът на делото“, предявен по реда на чл.422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащото на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. В хипотезата на чл.417, т.2 ГПК предмет на делото по установителния иск е вземането, основано на представения документ – извлечението от счетоводни книги на банката, за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са определени при сключването му. Следователно проверка за съответствие между вземането по заповедта и предявеното с исковата молба за съдебно установяване вземане се извършва от исковия съд в рамките на произнасянето му по допустимостта на иска по чл.422 ГПК.
В случая ВнАС с обжалваното въззивно решение не се е отклонил от така дадените задължителни разяснения. Приел е, че заповедният съд при противоречие между наведени в заявлението обстоятелства / предсрочна изискуемост на дълга/ и обективирани в документа по чл.417, т.2 ГПК – извлечение от счетоводни книги обстоятелства / вземания, явяващи се просрочени след 25.10.2013г., т.е. след изтичане на срока по договор за инвестиционен кредит с индивидуализация на същия в извлечението/ и при непосочване в извлечението на предсрочна изискуемост на тези вземания, е длъжен да извлече основанието от документа по чл.417, т.2 ГПК. Също така ВнАС е извършил проверка и е счел, че е била издадена заповед за изпълнение на парични вземания, които са с настъпил падеж, а не предсрочно изискуеми и те са идентични с посочените по исковата молба вземания, вкл. и по отношение на основанието за тяхната изискуемост. В конкретния случай въззивната инстанция не е игнорирала извлечението от сметки като документ, въз основа на който се издава заповедта за незабавно изпълнение и не е обосновала изводите си за идентичност на „предмета на делото“ пред исковия съд с този пред заповедния съд само на писмени доказателства / документи/ различни от извлечението от сметки. Ако и решаващият съд да е навел допълнителни доводи, почиващи на договора за кредит, вкл. анекси към същия, относно посочения по него краен срок за издължаване, това не се е явява в противоречие с разрешението по т.18 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС във връзка с приложението на чл.418, ал.3 ГПК.
Трети и четвърти въпрос са въведени от касаторите с оглед оплаквания за необсъждане от въззивния съд на възражения за неравноправен характер на клаузите в сключените между банката и физическите лица договори за поръчителство и анекси към тях, тъй като поръчителите не били уведомени за дългия срок на необслужване на кредита и за основните параметри на договора за инвестиционен кредит, както и за изложени съображения единствено по отношение на поръчителя В.С., но не и по отношение на М.С.. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивната инстанция е обсъдила, в съответствие с чл.236, ал.2 ГПК и задължителните разяснения по т.1 и т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, всички наведени от касаторите доводи по отношение недействителност на договорите за поръчителство и анексите към тях. Изрично решаващият съд се е позовал на индивидуализираните в договорите за поръчителство и анексите към тях вземания по основание, вид, размер, посочването на лихвите и неустойките като просрочени, а в анексите дългът е вписан като необслужван. Поради което и за двамата поръчители е направил извод, че с подписването на договорите за поръчителство и анексите към тях те са изявили воля за поемане на лично обезпечение по отношение на така конкретизираните вземания. Само като допълнителен довод ВнАС е изложил съображения относно качеството управител на дружеството-кредитополучател и дружеството-съдлъжник по отношение на поръчителя В.С..
Последните два въпроса не отговарят на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК и чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Изводите на съда за спазване на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД са обусловени от констатация за посочване в заповедта за изпълнение на просрочие на вземанията след определена дата – 25.10.2013г., а не за предсрочно изискуеми такива. Следователно съдът не е решавал въпроса за приложението на чл.147, ал.1ЗЗД при неопределеност на основанието за изискуемост на процесните вземания. Последният шести въпрос е изцяло фактически и касае обсъждане на заключението на ССЕ, при това съпоставено от въззивния съд със съдържанието на изразената от страните воля в последния анекс №6. Следователно въпросът сочи на оплакване за необоснованост на въззивното решение, което е касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, а не общо основание по чл.280, ал.1 ГПК. В допълнение ВКС намира, че селективният критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК изисква едноврменно обосноваване на две предпоставки : защо отговорът на въпроса ще е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото, като касаторите въобще не сочат доводи за първата предпоставка и формално се позовават на втората.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на ВнАС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 66/17.03.2016г. по в.т.д. № 822/2015г. на Варненски апелативен съд в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: