О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 218
гр. София,03.05.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т.д. №2197 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка“ АД /“КТБ“ АД/ – в несъстоятелност, срещу решение № 937 от 18.04.2018г. по т.д. № 1585/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав. С него е потвърдено решение № 143 от 19.01.2017г. по т.д. №3602/2016г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-7 състав, с което е признато за установено по възражение, подадено от С. С. К. срещу решение №ЗБН-66-2 и №ЗБН 66-88/20.01.2016г. на синдиците на „КТБ“АД – в несъстоятелност, че вземането на С. С. К. към „КТБ“ АД /н/, включено в списъка на приетите от синдика вземания на кредиторите на „КТБ“ АД /н./, е с поредност на удовлетворяване в производството по несъстоятелност на „КТБ“ АД /н/ по чл.94, ал.1, т.4 от ЗБН и е допълнен на основание чл.68, ал.3 ЗБН списъкът на приетите вземания на кредиторите на „КТБ“ АД /н/, одобрен от съда по реда на чл.67, ал.2 от ЗБН с решение от 25.05.2016г., постановено по т.д. №7549/2014г. по описа на СГС, ТО, VІ-22 състав, с посоченото вземане на С. С. К., което е с поредност на удовлетворяване по чл.94, ал.1, т.4 от ЗБН.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно – необосновано и незаконосъобразно, постановено при необсъждане на всички относими доказателства, а от друга страна – в противоречие със събраните по делото доказателства и установеното фактическо положение, което е довело до нарушение на материалния закон. Излага доводи за неправилност на извода на въззивния съд, че С. С. К. има качеството на „вложител” в „КТБ“ АД /н/. Поддържа , че уведомленията за сключените от нея два договора за цесия са постъпили в банката съответно на 06.11.2014г. и 22.12.2004г., а нови уведомления от цесионерите за разваляне на двата договора за цесия са постъпили на 17.06.2015г., след отнемането на банковия лиценз с решение на УС на БНБ и след откриването на производството по несъстоятелност на банката с решение №664 от 22.04.2015г. по т.д.н.№7549/2014г. на СГС. Поддържа, че след отнемането на лиценза банката не би могла да извършва банкова дейност, поради което не може да установява правоотношения по нови договори за влог. С оглед на това твърди, че вземането, възникнало в резултат на развалените договори за цесия, не представлява вземане на вложител, в резултат на обичайна банкова дейност и съответно с развалянето на цесиите се реституира само вземането, но не и качеството „вложител“ на цедента.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като сочи следните правни въпроси: 1. Качеството „вложител” по смисъла на Закона за банковата несъстоятелност субективно качество ли е с оглед личността? 2. С цедиране на вземане по силата на сключен договор за цесия и след уведомяване на длъжника – банка, счита ли се за развалено правоотношението по договор за влог между цедента и длъжника в условията на специален надзор и отнет лиценз за извършване на банкова дейност? 3. След прехвърляне на вземане чрез цесия и последващо разваляне на договора за цесия, възстановимо ли е с обратна сила и качеството „вложител” и то след откриване на производството по несъстоятелност на банката? 4. Придобитото обратно вземане по силата на развален договор за прехвърляне на вземане /цесия/ произтича ли от временни положения в резултат на обичайна банкова сделка и съответно титулярът на това вземане отговаря ли дефиницията за „вложител” по смисъла на § 1, т.4 от ДР на ЗБН? 5. Законосъобразно ли е прилагането на различни стандарти от различни състави на съдилищата по отношение на списъка на приетите вземания, като същият бъде допълван с кредитори, чието вземане е възникнало след разваляне на договор за цесия с ред на удовлетворяване по реда на чл.94, ал.1, т.4 от ЗБН, при положение, че с решение №922 от 25.05.2016г. по т.д. №7549/2014г. на СГС, което не подлежи на обжалване, съдът е одобрил и проверил за законосъобразност съставения от синдиците на „КТБ“ АД /н/ списък на приетите взимания, по които не са направени възражения? Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение.
Ответницата С. С. К., оспорва касационната жалба. Поддържа, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е обсъдил събраните по делото доказателства и е приел, че ищцата С. С. К. преди обявяване на банката под специален надзор е била влогодател, като с два договора за цесия от 16.06.2014г. е прехвърлила произтичащото от договора за влог вземане и е уведомила банката за това с писма, връчени на 06.11.2014г. Установил е, че с две писма, връчени на 04.03.2015г., С. К. е уведомила „КТБ“ АД /н./, че считано от 09.02.2015г. е развалила договорите за цесия. На 17.06.2015г. в банката са постъпили и уведомления за развалянето на договорите за цесия, изходящи от цедента и от двамата цесионери. Въззивният съд е посочил, че прехвърлянето на вземането не води до сключване на нов договор за влог между цесионера и банката – длъжник, а до придобиване на право от страна на цесионера да получи част от вземането по влога, независимо от волята на банката. Приел е, че няма основание да се отрече възможността за разваляне на цесионния договор по реда на чл.87 ал.1 и ал.2 от ЗЗД, когато цесионерът не е изпълнил уговореното с него насрещно задължение. Изтъкнал е, че в този случай реституционният ефект на развалянето настъпва на силата на закона – чл.88 ал.1 предл. първо от ЗЗД, поради отпадане с обратна сила на основанието за имуществено разместване, а не поради последващо фингирано обратно прехвърляне на вземането или по силата на други, аналогични на него транслативни способи. Поради това е стигнал до извода, че със съобщаване на развалянето на длъжника от страна на цесионера, с което страната, срещу която е упражнено потестативното право е признала неговото действие, вземането се е възстановило в правната сфера на цедента такова, каквото е съществувало при сключването на разваления договор, включително и с поредността на удовлетворяването му по чл.94 от ЗБН.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото.
Въпросите по т.т.1, 2, 3 и 4 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са свързани с преценката за качеството „вложител” на лице, страна по договор за влог, което е цедирало вземането си, непокрито от гаранцията по ЗГВБ, и договорът за цесия е прекратен, която преценка е обуславяща за поредността на удовлетворяване на това вземане. Тези въпроси са обусловили изхода на спора, поради което по отношение на тях е осъществена предпоставката на чл.280, ал.1 от ГПК. По поставените въпроси не е налице поддържаната допълнителна предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Съгласно указанията в т.4 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалвания акт правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. Касаторът само формално се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, без да обоснове защо счита, че отговорът на въпросите е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От друга страна, отговорът на поставените от касатора въпроси се извежда от относимите правни норми – § 1, т.1 ДР на ЗГВБ, § 1, т.4 ДР на ЗБН и чл.94, ал.1, т.4 от ЗБН, които са ясни и пълни и по тях не е формирана неправилна съдебна практика, която се налага да бъде променяна или осъвременявана. По реда на чл.94, ал.1, т.4 от ЗБН се удовлетворяват вземанията на вложители, като качеството „вложител” се определя според определението за вложител в §1, т.4 ДР на ЗБН – лице, което има право съгласно приложимите законови и договорни условия да получи паричните средства по банкова сметка или кредитните салда, произтичащи от временните положения в резултат на обичайни банкови сделки. Влогът е дефиниран като кредитно салдо, което банката е длъжна да плати съгласно приложимите законови и договорни условия, независимо дали салдото се получава в резултат на средства, оставени по сметка, или от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки – § 1, т.1 от ДР на ЗГВБ, като в този закон законодателят не е обвързал понятието за влог само със сключен договор за банков паричен влог по смисъла на ТЗ, а и с други хипотези, при които се формират кредитни салда. При съобразяване на смисъла на понятието за „влог” по ЗГВБ и на понятието „вложител” по ЗБН, както и на разпоредбата на чл.9, ал.2 от ЗГВБ, цедентът по договор за цесия, след прекратяване на този договор има качеството на вложител, чиито вземания не са покрити от системата за гарантиране на влогове, и затова вземането му подлежи на удовлетворяване по реда на чл.94, ал.1, т.4 от ЗБН /в редакцията, преди изм. ДВ бр.62/2015г./. Цитираните правни норми не създават затруднения на съдилищата в тълкуването и прилагането им, което е видно от множество влезли в сила решения в същия смисъл, недопуснати до касационно обжалване с определения на ВКС – определение №622 от 18.12.2017г. по т.д. №1216/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 628 от 20.12.2017г. по т.д. №1234/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 618 от 13.12.2017г. по т.д. №1155/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., определение №223 от 04.05.2018г. по т.д. №3100/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 290 от 10.05.2018г. по т.д. №137/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 297 от 15.05.2018г. по т.д. №2698/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 281 от 31.05.2018г. по т.д. №776/2018г. на ВКС, ТК, І т.о.
По поставените въпроси е формирана и практика с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №242 от 21.03.2019г. по т.д.№3097/2017г. на ВКС, І т.о. В същото се приема, че когато вземането произтича от сключен договор за платежни услуги, като типична банкова сделка, същото представлява вземане по смисъла на чл.94, ал.1, т.4 от ЗБН, чийто характер не се променя, вследствие осъщественото му прехвърляне и последващо прекратяване на договора за цесия, имащо за последица връщането му в патримониума на цедента, поради което следва да се приеме, че цедентът е останал страна в правоотношенията си по договора с банката и не е губил качеството си на вложител по смисъла на § 1, т.4 от ДР на ЗБН.
Въпросът по т.5 от изложението, свързан с твърдението на касатора за създадените „различни стандарти” по отношение на списъка на приетите вземания, не може да обоснове достъп до касация предвид законодателната уредба за разглеждане на подадените възражения по чл.66, ал.6 от ЗБН в отделно производство по реда на чл.68, ал.1 от ЗБН, решението по което не е обвързано от акта на съда по несъстоятелността за одобряване на списъка на приетите вземания по чл.67, ал.2 от ЗБН.
Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280 ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.3 и ал.2 предл. 3 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №937 от 18.04.2018г. по т.д. № 1585/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.