5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 409
гр. София, 04.10.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седемнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1047 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Министерство на регионалното развитие и благоустройството срещу решение №2658 от 20.12.2017г., постановено по т.д. №3214/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав. С него е потвърдено решение №93 от 20.03.2017г. по гр. д. №53/2016г. на Окръжен съд Монтана, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Национална агенция за приходите срещу [община], иск с правно основание чл.422, вр. чл.415, ал.1 и чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено съществуването на вземането на НАП за сумата 190 220,43 евро, от които 156 872, 41 евро -главница по договор за безвъзмездна финансова помощ-външни дейности на Европейската общност №BG0202.02/ E./G/DLET-007 за финансиране на дейност, озаглавена „Обособяване на екопарк „К. –П.“ и възстановяване на съществуващата туристическа инфраструктура“/, ведно с лихвата по чл.18,т.18.2 от Общите условия за договорите за безвъзмездни средства за външни действия, финансирани от Европейската общност към договора от 30.11.2004г, в размер на ставката, прилагана от Европейската централна банка към нейните основни сделки по рефинансиране в евро плюс 3.5 процентни пункта, начислявана върху главницата, считано от 05.02.2015г. до изплащане на вземането и 33 348,02 евро – наказателна лихва за периода от 06.03.2010г. до 05.02.2015г.,за които е издаден акт за установяване на частно държавно вземане №1/05.02.2015г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 по ч. гр. д. №97/2015г. по описа на РС Благоевград. Решението е постановено при участието на МРРБ като трето лице – помагач на страната на ищеца.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и че същото е необосновано. Касаторът поддържа, че съдът неправилно е приeл, че нарушенията на бенефициера [община] не следва да бъдат приравнявани на пълно неизпълнение на договора за безвъзмездна финансова помощ. Прави оплаквания, че съдът не е разгледал по същество фактите и обстоятелствата относно функционирането и предназначението на включените в проекта строителни работи, както и че необосновано е приел, че в договора не е посочено конкретно предназначението на построената по проекта сграда. Твърди, че преценката относно това дали дадено изпълнение е съществено или несъществено се прави с оглед постигането на целите по проекта. Счита, че макар при извършената на място проверка да е констатирано само частично неизпълнение на някои от дейностите по проекта, крайната цел на проекта не е постигната в своята цялост.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл. 280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.2 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №237 от 03.02.2017г. по т.д.№2080/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., по следния значим за изхода на делото материалноправен въпрос: Възниква ли право за МРРБ /в качеството на Изпълнителна агенция по изпълнението на предприсъединителната програма на Европейския съюз ФАР/ да поиска възстановяване на средствата по Договор за безвъзмездна финансова помощ, сключен с бенефициер, поради това, че обектът не се ползва по предназначение и с частичното изпълнение на дейностите не са спазени стриктно правилата на Програмата, поради което и целта на договора не е постигната? Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение, като твърди, че същата произтича от явно необоснования извод на въззивния съд, че съставеният на 17.09.2009г. и представен по делото констативен протокол, удостоверяващ извършените от бенефициера нарушения, няма доказателствена сила по чл.179 от ГПК.
Национална агенция по приходите заявява, че се присъединява към депозираната от МРРБ касационна жалба, като изцяло поддържа същата, както и изложените основания за допускане на касационно обжалване на решението.
Ответникът [община] оспорва допустимостта на касационното обжалване, съответно основателността на жалбата. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че между [община] и МРРБ е сключен договор за безвъзмездна финансова помощ – външни дейности на Европейската общност №BG0202.02/ E./G/DLET-007 за финансиране на дейност, озаглавена „Обособяване на екопарк „К. –П.“ и възстановяване на съществуващата туристическа инфраструктура“/, по силата на който министерството е предоставило на общината безвъзмездна помощ за реализиране на посочения в договора проект в размер на 166 348 евро. С констативен протокол от 17.09.2009г., съставен при извършена съвместна проверка на място с инспектор от ОД на МВР – М. и представител на възлагащия орган, били констатирани нарушения на договора, а с писмо от 28.01.2010г., получено на 03.02.2010г., ответникът [община] бил уведомен от възлагащия орган за тези констатации и бил поканен в срок от 30 дни да възстанови получените средства по проекта в общ размер от 156 872,41 евро. След анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на заявените от страните доводи и възражения, въззивният съд е приел, че исковата сума не е дължима, тъй като няма неизпълнение на конкретни задължения на основните части на проекта от страна на бенефициера, които да бъдат основание за непризнаване на извършените от него разходи във връзка с изпълнението на дейността по договора. Приел е, че констативният протокол от 17.09.2009г., макар и съставен от длъжностно лице – инспектор в ОДМВР – М., няма доказателствената сила, установена в чл.179 от ГПК по отношение на изложените в съдържанието му факти и обстоятелства, тъй като не изпълнява останалите изисквания на процесуалната норма. Изтъкнал е, че този протокол е съставен с цел събиране на доказателства в досъдебно производство, а не в изпълнение на задълженията на възлагащия орган да извършва проверка на място за изпълнението на договора. Независимо от това съдът е обсъдил констатациите в протокола от 17.09.2009г. и е стигнал до извода, че нито един от изброените в протокола факти не може да бъде основание за разваляне на договора поради виновно неизпълнение на бенефициера. Също така е приел, че не са допуснати нарушения при набирането на оферти и тяхната оценка. Намерил е за неоснователно възражението на въззивника за нарушение на норма на европейското законодателство, свързана с дълготрайността на операцията.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В случая поставеният от касатора въпрос е относим към предмета на спора, но не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 от ГПК. За да стигне до извода за основателност на предявения иск, въззивният съд не е отрекъл правото на МРРБ /в качеството на Изпълнителна агенция по изпълнението на предприсъединителната програма на Европейския съюз ФАР/ да поиска възстановяване на средствата по Договор за безвъзмездна финансова помощ, сключен с бенефициер, поради това,че обектът не се ползва по предназначение и че с частичното изпълнение на дейностите не са спазени стриктно правилата на Програмата, поради което и целта на договора не е постигната. Съдът подробно е анализирал разпоредби на приложимите според него нормативни актове от правото на ЕС, както и е обсъдил клаузите на сключения между МРРБ и [община] договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, както и произтичащите от тях права и задължения на страните. Анализирал е събраните по делото доказателства, като е стигнал до извода, че не са налице несъответствия при набирането на оферти и тяхната оценка. Приел е също,че в договора няма изискване за поставяне на обозначителни табели, както и че са налице разминавания в параметрите на дейността, залегнали в анекс 1 към договора и констатациите в протокола. Счел е за неоснователно възражението на въззивника за нарушение на норма на европейското законодателство, свързана с дълготрайността на операцията. Въз основа на този анализ на събраните доказателства съдът е направил извод, че не е доказано извършването на нарушения, които да са основания за налагане на финансова корекция по договор №BG0202.02/ E./G/DLET-007. По тези съображения формулираният в изложението въпрос не може да се определи като правен въпрос от значение за изхода на делото.
Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение, на която се позовава касационният жалбоподател. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. В настоящия случай, решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по касация [община] следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 11 791 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2658 от 20.12.2017г., постановено по т.д. №3214/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав.
ОСЪЖДА МИНИСТЕРСТВО НА РЕГИОНАЛНОТО РАЗВИТИЕ И БЛАГОУСТРОЙСТВОТО, с адрес [населено място], [улица], да заплати на ОБЩИНА БЕРКОВИЦА, [населено място], пл. „Й. Р.” №4, направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 11791 лева /единадесет хиляди седемстотин деветдесет и един лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2