2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 536
[населено място], 15.06.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1888 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение №2436 от 28.11.2014г. по в.т.д. №4196/2013г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, в частта, с която е потвърдено решение №1007 от 29.05.2012г. по т.д.№473/2009г. на Софийски градски съд, ТО, VІ – 7 състав, в частта, с която [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл.266 ал.1 от ЗЗД следните суми: сумата 8604 лева, представляваща възнаграждение по договор за изпълнение на СМР на обект „Техномаркет“, [населено място], ведно със законната лихва от 06.02.2009г. до окончателното изплащане на сумата; сумата 43 095 лева, представляваща възнаграждение по договор за изпълнение на строително-монтажни работи на обекти „Търговски комплекс- „Б. М.“- магазин за промишлени стоки, „Техномаркет“, „Магазин за детски играчки“- [населено място], ведно със законната лихва от 06.02.2009г. до окончателното изплащане на сумата; сумата 33 011 лева, представляваща възнаграждение по договор за изпълнение на строително-монтажни работи на обект „Техномаркет“, [населено място], ведно със законната лихва от 06.02.2009г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място], срещу [фирма], [населено място], обективно съединени искове с правно основание чл.92ал.1 от ЗЗД за сумата 155368,32 лева, представляваща мораторна неустойка, дължима по договор за изпълнение на строително-монтажни работи на обекти „Търговски комплекс -„Б. М.“- магазин за промишлени стоки, „Техномаркет“, „Магазин за детски играчки“- [населено място]; сумата 33705,28 лева, представляваща мораторна неустойка, дължима по договор за изпълнение на строително-монтажни работи на обект „Техномаркет“, [населено място]; сумата 42257,15 лева, представляваща мораторна неустойка, дължима по договора за изпълнение на строително-монтажни работи на обект „Техномаркет“, [населено място], [улица]. В касационната жалба са изложени оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че съдът не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства и е изтълкувал неправилно съдържанието на сключените между страните договори от 03.07.2007г., което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения. Счита за неправилни фактическите констатации на съда, че на обектите няма неизвършени и недовършени СМР, съгласно сключените между главния изпълнител [фирма] и неговите подизпълнители договори, включително и процесните договори, имащи за предмет изграждането на вентилационна, отоплителна и климатична инсталация на обектите. Поддържа, че тъй като [фирма] е главен изпълнител на трите процесни строежа, а [фирма] е негов подизпълнител, от протоколите О..16 не може да се установи какъв е обемът на изпълнените работи по част О. от подизпълнителя [фирма]. Излага доводи, че страните са изключили съставянето на актовете на държавната приемателна комисия от процедурата по приемане на възложеното, предвид комплексния характер на договорите за изработка, предполагащи въвеждане на съоръженията в експлоатация след провеждане на 72 – часови изпитвания. Твърди, че съдът не е тълкувал клаузата за неустойка в трите договора в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл.20 от ЗЗД. Счита, че ако съдът бе тълкувал правилно тази клауза във връзка с останалите клаузи на договора, би стигнал до правилния извод, че същата обезпечава задължението на изпълнителя да предаде съответния етап по Приложение 2 в срок – тоест да обезпечи изпълнението на всеки от съответните етапи, а не само на крайния срок, определен за целия обем на възложената работа.
Допускането на касационното обжалване е аргументирано с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са обусловили правните му изводи: 1. Могат ли страните да изключат от възприетата между тях процедура за приемането на възложеното по договора за изработка цялостно приемане на обекта с Протокол О..16 и другите, предвидени в Наредба 3/2003г.? 2. Могат ли страните по договора за изработка да възприемат в отношенията си особен ред за приемане на изработеното, който е независим от реда за приемане на строителните обекти, предвиден в нормативната уредба? 3. Допустимо ли е да отпадне задължение за неустойка, уговорена за забава с оглед на многокомпонентния характер на договора, тъй като в нея се съдържа препращане към всички задължения на изпълнителя по договора, но в тяхната съвкупност като части от етапа, за чието изпълнение е уговорен срок? 4. Следва ли разпоредбите на договора да се тълкуват, като се отчита тяхната взаимовръзка и поредността, в която са уговорени задълженията на страните? Поддържа, че първите два въпроса са разрешени в противоречие с практиката на ВКС по отношение на приемането на изпълнението при договорите за изработка, обективирана в решение №231 от 13.07.2011г. по т.д.№1056/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в което е прието, че простото разместване на фактическата власт върху работата, без съпровождащо го изрично или мълчаливо изразено изявление на поръчващия, че възприема същата за съобразена с договора, не съставлява приемане по смисъла на чл.264 ал.1 от ЗЗД. Поддържа, че третият и четвъртият въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС относно критериите за тълкуване на договорите, обективирана в решение №502 от 26.07.2010г. по гр. д.№222/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение №81 от 07.07.2009г. по т. д. №761/2008г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №89 от 17.07.2009г. по т.д.№523/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и други.
Ответникът [фирма], [населено място], поддържа, че първите два поставени въпроса са разрешени от въззивния съд в съответствие, а не в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. Счита, че останалите въпроси в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не обуславят решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на исковете по чл.92 от ЗЗД. Поддържа, че решението е валидно, допустимо и правилно. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдил решението на Софийски градски съд, въззивният съд е приел, че между страните са възникнали облигационни правоотношения по три договора за изработка, касаещи възлагане изпълнението на СМР по изграждане на О ВиК инсталации в строежа на следните обекти: „Техномаркет“, [населено място], „Търговски комплекс- „Б. М.“- магазин за промишлени стоки, „Техномаркет“, „Магазин за детски играчки“- [населено място], и обект „Техномаркет“, [населено място], [улица]. Договорите са сключени на 03.07.2007г. в писмена форма и имат идентично съдържание, като страните са постигнали съгласие заплащането на възнаграждението за изпълнените СМР да се извършва след завършване на съответен етап или период съгласно Приложение №3 и подписан двустранен протокол за завършен етап, и срещу представена оригинална данъчна фактура в 5-дневен срок /чл.5 ал.1/. Също така е установил, че в чл.31 ал.1 от договора е предвидено, че при забава на изпълнението на който и да е етап по договора /междинен етап/ изпълнителят дължи на възложителя отделно неустойка за всеки етап в размер на 1% от стойността на договора за всеки ден забава. Приел е, че липсата на предвидените двустранни нарочни протоколи за приемане на процесните СМР, без оглед конкретната причина за това, не лишава изпълнителя от правото да получи възнаграждение за изработеното от него след като с конклудентни действия възложителят е приел работата. Посочил е, че доколкото в случая се касае за строителни работи, възнаграждението е дължимо и предвид факта, че процесните СМР отговарят на одобрените проекти и установените в закона технически норми, съгласно констатациите на държавната приемателна комисия по чл.7 ал.3 б.в от Наредба №3/2003г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, отразени в Протокол обр.16 за всеки от процесните обекти. Изтъкнал е, че съгласно чл.1 ал.4 от същата наредба, актовете и протоколите по нея имат доказателствена сила при установяване на обстоятелствата, свързани със започване, изпълнение и въвеждане в експлоатация на строежите. В този смисъл е приел, че протоколи за установяване годността на строителните обекти в случая удостоверяват несъмнено, че в тях няма неизвършени СМР, вкл. и такива по ОВК инсталациите на сградите. Счел е, че извършената работа по договор за изработка може и да не е приета изрично /със съставяне на писмен акт подписан от възложителя/, но по силата на чл.264 ал.3 от ЗЗД, установяващ необоримата презумпция, че при липса на възражения за неправилно изпълнение работата се счита за приета, следва да се приеме, че възложителят мълчаливо се е съгласил и приел изпълненото от насрещната страна. Приел е за доказано твърдението за наличие на недостатъци на изпълнените СМР, но е посочил, че те не са съществени и са отстранени, поради което не правят изградените инсталации негодни за употреба, нито са от значение за приемането на работата от възложителя, респ. дължимостта на уговореното възнаграждение. Счел е за неоснователни и претенциите на [фирма], [населено място], за присъждане на неустойка за забава на изпълнението на възложените СМР по трите договора, като е приел, че е налице забава на възложителя, изразяваща си непредоставяне на необходимото съдействие от негова страна на изпълнителя да осъществи възложените СМР, а забавата на кредитора освобождава длъжника от всички последици на собствената му забава.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Първите два от поставените от касационния жалбоподател правни въпроси са свързани с предмета на делото, но не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, следователно по отношение на тях не е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. След преценка на съдържанието на сключените договори съдът не е стигнал до извод, че страните са приели особен ред за приемане на изработката, който напълно да изключва нормативно установения ред за приемане на строителните обекти. Въззивният съд е отчел предвиденото в договорите изискване за съставяне на двустранни нарочни протоколи, но е посочил, че липсата на такива не лишава изпълнителя от правото да получи възнаграждение за изработеното, след като с конклудентни действия възложителят е приел работата, а от друга страна процесните СМР отговарят на одобрените проекти и установените в закона технически норми, съгласно констатациите на държавната приемателна комисия по чл.7 ал.3 б. „в“ от Наредба №3/2003г., отразени в Протокол обр.16 за всеки от процесните обекти. Следователно изводите на въззивния съд за основателност на предявените искове по чл.266 от ЗЗД не е обусловена от отговор на въпросите относно възможността страните по договора изключат приложението на процедурата за приемане на изработеното с актовете, предвидени в Наредба №3/2003г. При липсата на основната предпоставка за касационния контрол по чл.280 ал.1 от ГПК, не следва да се обсъжда поддържаната от жалбоподателя допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Независимо от това следва да се отбележи,че въззивното решение е в пълно съответствие с формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС – решения по т.д. №535/10г. и т.д.№822/10г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. , в които се приема, че извършената работа по договор за изработка може и да не е приета изрично /със съставяне на писмен акт подписан от възложителя/ и че са достатъчни и конклудентни действия за това. Във всички случаи, обаче, когато се касае за строителни обекти, за да се дължи плащането на възнаграждение по чл.266 ал.1 от ЗЗД на изпълнителя, осъществените от него на място строително-монтажни работи следва да отговарят на одобрения технически проект /ако няма такъв-на уговореното между страните в самия договор/ и на съответните строителни правила и норми, съобразно с изискванията на разпоредбите на чл.169 от ЗУТ. В тази връзка е и решение №34 от 22.02.2010г. по т.д. №588/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в което е прието, че при съставен протокол обр.16, тежестта на доказване, че има неизпълнени и лошо изпълнени СМР, е върху възложителя.
Третият поставен въпрос не е обуславящ изхода на производството по исковете с правно основание чл.92 от ЗЗД. Изводът на съда, че не са възникнали задължения за заплащане на неустойка за забава на изпълнителя по трите договора, не е обусловен от преценка за многокомпонентния характер на договора, а от констатацията, че забавата на изпълнението на възложените СМР не се дължи на виновно поведение на изпълнителя, а на неоказване на необходимото съдействие от страна на възложителя. Доводите на касатора, че не следва да се вземе предвид само общия уговорен срок на договора, а да се преценява забавата в изпълнението на който и да е етап от договора, биха били от значение ако поведението на възложителя е обусловило забавата само на отделни етапи от изпълнението. В случая обаче съдът е намерил за установено от фактическа страна, че цялостното изпълнение на възложените СМР не е могло да започне своевременно, тъй като е налице забава от страна възложителя при изграждането на конструкцията на трите сгради, а без завършването на конструкцията обективно не е било възможно изграждането на ОВК инсталациите. Тоест липсата на съдействие от страна на възложителя още от момента на сключване на договорите, е довела до по – късно започване на изпълнението и невъзможност за спазване на уговорения в договорите срок, а не е довела до забава само на отделни етапи от изпълнението. Поради това поставеният от касатора въпрос не отговаря на общия критерий по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол.
Материалноправният въпрос за тълкуването на волята на страните при спор относно съдържанието на договорните клаузи съобразно предвидените в чл. 20 от ЗЗД критерии е относим към спора, но е разрешен от въззивния съд в съответствие с формираната по реда на чл. 290 от ГПК задължителна съдебна практика – решение №502 от 26.07.2010г. по гр. д.№222/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 67 от 30.07.2014г. по т. д. № 1843/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №167 от 26.01.2012г. по т. д. № 666/2010г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 81 от 07.07.2009г. по т. д. №761/2008 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 121 от 20.12.2010г. по т. д. №1039/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №137 от 25.06.2010г. по т.д. №888/2009г. на ВКС,ТК, II т.о., решение № 170 от 15.10.2013г. по т.д. №595/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. и др. Съгласно тази практика на тълкуване според критериите на чл. 20 от ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици, а тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта му, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключването на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е обсъдил клаузите на сключените между страните договори в тяхната цялост, както и произтичащите от тях права и задължения на страните, съобразявайки целта на уговорените неустойки за забава. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на това тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл. 281 т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд.
На ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени претендираните разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 12000 лева, доколкото са представени доказателства, че същото е изплатено в брой, съгласно договора за правна защита и съдействие.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2436 от 28.11.2014г. по в.т.д. №4196/2013г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА [фирма],[ЕИК], с адрес [населено място], [улица], ет.2, да заплати на [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], ж.к.. „К. Ф.”, [жилищен адрес] вх. „ж“, ет.2, сумата от 12000 лева / дванадесет хиляди лева/, разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.