9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 188
[населено място], 13.04.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2376 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №137 от 19.06.2017г. по т.д. №119/2017г. на Варненски апелативен съд, ТО, 3 състав. С него е потвърдено решение №28 от 10.01.2017г. по гр. д. №3026/15г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу А. – [населено място], [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място], иск с правно основание чл.124 от ГПК във връзка с чл.439 ал.1 от ГПК за установяване, че вземането по изпълнителен лист от 29.03.2006г., издаден по т.д. №769/04г., по описа на ВОС, приложен по изп.дело №6/12г. на ЧСИ З. Д. за сума в размер на 43 328 щатски долара, представляваща сбор от дължими неизплатени разсрочени вноски по приватизационен договор между [фирма] и държавата, представлявана от Министъра на търговията и туризма като орган по чл.3 от ЗППДОбП, е погасено по давност.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Касаторът счита, че решението е постановено и при съществено нарушение на процесуалните правила, довело до неправилно приложение на материалния закон – нормата на чл.116 от ЗЗД и пар.8 от ПЗР на ЗПСК. Поддържа, че събраните доказателства не са обсъдени в тяхната съвкупност и взаимна връзка, а в нарушение на изискванията на чл.17 ал.1 от ГПК, въпреки оплакванията му въззивният съд отново е отказал да обсъди въпроса за валидността на учредените ипотеки върху чужди имущества.
В изложението си по чл.284 ал.3 от ГПК касаторът моли да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК поради произнасяне на въззивния съд по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. Представлява ли изпълнително действие подаването на молба от взискател в изпълнителното производство за присъединяване на ново негово вземане без посочване на конкретни изпълнителни способи и прекъсва ли се от молбата погасителната давност за едно вземане или този ефект настъпва от извършването на съответните изпълнителни действия на съдебния изпълнител? 2. Прекъсва ли се погасителната давност по отношение на всички задължени лица от извършването на изпълнителни действия, насочени за реализация на конкретен изпълнителен способ спрямо част от тях или това прекъсване е за всички съдлъжници по делото? 3. Има ли сила изпълнителният лист за ипотекарния длъжник, ако за срок от пет години след издаването му спрямо него няма предприети изпълнителни действия? 4. Валидно ли е учредена ипотека върху недвижими имоти на приватизирано търговско дружество за задължения на частично приватизиращо го друго търговско дружество?
Поддържа, че първите три въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС – т.10 от ТР №2 от 25.06.2015г. по тълк. дело №2/2013г., ОСГТК на ВКС, както и решение №200 от 22.12.2014г. по т.д. №4529/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №9 от 05.02.2015г. по т.д. №4339/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №180 от 28.04.2015г. по т.д. №4157/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, в които се приема, че изчерпателното изброяване на основанията за прекъсване на давността, не дава възможност за разширяването на тези основания по аналогия. Поддържа също, че по тези въпроси е налице и противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №505 от 01.07.2004г. по гр.д. №97/2004г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение №802 от 24.11.2004г. по гр.д. №544/2004г. на ВКС, ГК, І г.о., в които се приема, че прекъсването на давността има действие само срещу лицето, спрямо което е извършено действието. Счита, че четвъртият правен въпрос е от значение за развитието на правото, тъй като установяването на задължителна практика по него ще допринесе за решаване на делата според точния смисъл на законите и избягване създаването на незаконосъобразна практика.
В касационната жалба е формулирано и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз и за спиране на производството по делото във фазата на касационно обжалване. Касаторът е формулирал следния въпрос: Подлежи ли на принудително събиране в полза на държавата парична сума, претендирана по законна ипотека, вписана върху имущества на приватизираното дружество за задължения на приватизиращото го дружество, ако последното не е изпълнило задълженията си по приватизационния договор, а имуществата на приватизираното дружество са продадени на трети лица?
Ответникът по касация Агенция за приватизация и следприватизационен контрол, поддържа, че решението е допустимо и правилно, както и че не са налице предпоставки за допускане на касационното му обжалване. Претендира разноски.
Ответниците по касация [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място], не изразяват становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди обжалваното решение, въззивният съд е установил, че
на 17.02.1999г. между Министъра на търговията и туризма и [фирма] е сключен договор за приватизационна продажба на 950 дяла в размер на 80 % от капитала на [фирма]. Съгласно чл.6 от договора от продавача била вписана законна ипотека върху имоти, собственост на [фирма] за обезпечение на вземанията на продавача в размер на 337 500 щатски долара, представляващи остатъка от продажната цена, дължими на осем равни годишни вноски. Въззивният съд е установил, че въззивникът [фирма] се легитимира като собственик на един от тези имоти, придобит от [фирма] чрез договор за покупко – продажба от 14.07.2005г. Също е установил, че с решение по търг.дело №769/04г. по описа на ВОС [фирма] е осъдено да заплати на А. сумата 43 328 щатски долара, представляваща сбор от дължими разсрочени вноски, ведно с договореното увеличение след изтичане на гратисен период, с падежи 15.08.2000г., 15.08.2001г., 15.08.2002г. и 15.08.2003г. по приватизационен договор от 17.02.1999г, като е издаден изпълнителен лист от 29.03.2006г. С оглед на това въззивният съд е приел, че [фирма] е ипотекарен длъжник на А. за вземане от [фирма] в размер на 43 328 щатски долара по изпълнителен лист от 29.03.2006г., издаден по търг.дело № 769/04г. по описа на ВОС. Изложил е доводи, че за да бъде погасено обезпеченото с ипотека вземане по давност, от значение е предприемането на действия за принудително изпълнение спрямо длъжника, а не спрямо ипотекарния длъжник, дал свое обезпечение за чужд дълг. Изложил е мотиви, че предвид акцесорния характер на ипотечното право то следва съдбата на вземането, което обезпечава и заради което съществува. Установил е, че за процесното вземане е образувано изпълнително дело №474/06г. по описа на СИС при Д., прехвърлено на СИС при ВРС и образувано с №2019/08г., което е било прекратено поради неизвършване на изпълнителни действия с постановление от 27.01.2010г. Последните. изпълнителни действия по изпълнително дело №474/06г. са поискани от взискателя с молба от 19.12.2007г., с която е поискано налагане на запор върху дружествени дялове и налагане на възбрана върху недвижими имоти, както и извършване на справки за установяване на притежавани от длъжника активи. Съдът е приел, че срокът на новата погасителна давност за вземанията, предмет на изпълнителен лист от 29.03.2006г. е започнал да тече от 19.12.2007г. и би изтекъл на 19.12.2012г., но преди изтичането на петгодишния давностен срок, взискателят с молба от 29.03.2012г. отново е поискал предприемане на принудителни изпълнителни действия. Това е осъществено като въз основа на същия изпълнителен лист е образувано ново изпълнително дело на 29.03.2012г. с присъединяване на изпълнителния лист към вече образувано изпълнително дело № 6/12г. на ЧСИ с рег. №808, образувано между същите страни за друго вземане. С оглед съдържанието на молбата на взискателя за присъединяване вх.№6968 от 29.03.2012г., съдържаща посочване на избран от взискателя изпълнителен способ – налагане на възбрана и насочване на изпълнението върху подробно описани недвижими имоти, за които е налице вписана законна ипотека, въззивният съд е стигнал до извода, че с нея е поискано валидно изпълнително действие, с което погасителната давност за вземането по изпълнителен лист от 29.03.2006г. е прекъсната. Предвид изложеното въззивният съд е приел, че процесното вземане срещу въззиваемия [фирма], по което въззивникът е ипотекарен длъжник, не е погасено по давност към момента на повторното представяне на 29.03.2012г. на изпълнителния лист от 29.03.2006г. по изпълнително дело №6/12г. на ЧСИ с рег. №708 и предприемането на действия по принудително изпълнение спрямо длъжника и ипотекарните длъжници.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК/ ред. ДВ бр.47/2009г./. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма
Първият формулиран в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК въпрос относно правните последици на подаването на молба от взискателя в изпълнителното производство за присъединяване на ново негово вземане без посочване на конкретни изпълнителни способи, е свързан с предмета на спора. Същият обаче не съответства на мотивите на обжалваното решение, поради което не се явява обуславящ за извода за неоснователност на предявения иск. За да приеме, че с подаването на молба вх.№6968 от 29.03.2012г. от взискателя е прекъсната погасителната давност за вземането по изпълнителен лист от 29.03.2006г., въззивният съд е приел, че молбата съдържа посочване на избран от взискателя изпълнителен способ – налагане на възбрана и насочване на изпълнението върху подробно описани в молбата недвижими имоти. Извод на съда, че след като молбата за присъединяване на вземане съдържа посочване на изпълнителен способ, то с нея се прекъсва давността по отношение на вземането е в съответствие със задължителните разяснения в т.10 от Тълкувателно решение ТР №2 от 25.06.2015г. по тълк. дело №2/2013г., ОСГТК на ВКС, съгласно които искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността. Следователно касаторът не е обосновал и наличието на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК/ ред. ДВ бр.47/2009г./. Извършената от въззивния съд преценка на съдържанието на молбата от 29.03.2012г. е част от решаващата дейност на съда по съществото на спора, тя е свързана с правилността на обжалваното решение и не подлежи на проверка в производството по чл.288 от ГПК. Евентуалната погрешна преценка на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, би довела до необоснованост на въззивния акт, но тя подлежи на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК едва след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос.
Вторият и третият въпроси в изложението са свързани с предмета на делото, доколкото касаторът е поддържал, че ипотечното право се е погасило поради неупражняването му срещу него за срок от повече от пет години след издаването на изпълнителния лист. Неоснователни обаче са доводите на касационния жалбоподател за наличие на допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Според разясненията в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, основание по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК /в приложимата към настоящия спор редакция ред. ДВ бр.47/2009г./ за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86 ал. 2 от ЗСВ, обн. ДВ, бр.59 от 22.07.1994г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 от ГПК. Цитираните от касатора в решение №505 от 01.07.2004г. по гр.д. №97/2004г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение №802 от 24.11.2004г. по гр.д. №544/2004г. на ВКС, ГК, І г.о., не са от категорията на актовете, съставляващи задължителна за съдилищата практика на ВКС по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК / ред. ДВ бр.47/2009г./. Същите не обосновават и допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, доколкото даденото с тях разрешение не е приложимо към конкретния спор. В цитираните от касатора решения се приема, че изпълнителните действия прекъсват давността само по отношение на задълженото лице, срещу което е насочено изпълнението, но не и срещу останалите задължени лица. Това разрешение обаче не намира приложение по отношение на ипотекарния длъжник, каквото качество има касаторът в настоящото производство. По разпореждане на закона – чл. 429 ал.3 от ГПК изпълнителният лист, издаден срещу длъжника, има сила и срещу третото лице, обезпечило вземането с ипотека. Взискателят обаче няма вземане срещу ипотекарния длъжник, а само право да се удовлетвори от ипотекирания от него имот /В същия смисъл – определение №456 от 08.10.2015г. по ч.гр.д. №3947/2015г. на ВКС, ГК, I г. о./. Доколкото ипотекарният длъжник няма самостоятелно задължение към взискателя, неговата отговорност е обусловена от съществуването на задължението на длъжника в изпълнителното производство, съответно предприемането на изпълнителни действия срещу длъжника, с които се прекъсва давността срещу него запазва възможността да се насочи принудителното изпълнение и върху ипотекирания имот.
Останалите цитирани от касатора решения на ВКС, съставляват задължителна практика на ВКС по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК / ред. ДВ бр.47/2009г./. Не е налице обаче противоречие между дадените с тях разрешения и обжалваното въззивно решение. Въззивният съд не е приел за възможни други способи за прекъсване на давността извън изрично предвидените в чл.116 от ЗЗД. Същият е приел, че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ съставлява предприемане на действия за принудително изпълнение и като такова прекъсва давността, а този извод е в съответствие със задължителните разяснения в т.10 от ТР №2 от 25.06.2015г. по тълк. дело №2/2013г., ОСГТК на ВКС.
По втори и по трети въпрос касаторът не е обосновал и наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за достъп до касация. Съгласно т.4 от ТР №1 от 19.02.2010г. по т. д. №1/2009г. на ВКС, ОСГТК, съответният обуславящ правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви – за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В настоящия случай по поставените от касатора втори и трети въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, която обаче не е относима към отговорността на ипотекарния длъжник.
Последният поставен въпрос не е обуславящ за изхода на спора, доколкото е извън неговия предмет. Касаторът – ищец в производството е предявил иск по чл.124 от ГПК за установяване, че ипотечното право на взискателя А. е погасено поради погасяване по давност на вземането на кредитора, обезпечено с ипотека, поради непредприемане на действия за реализирането му в изпълнителното производство, както и погасяване по давност на ипотечното право на собствено основание, поради неупражняването му спрямо ипотекарния длъжник за срок от над пет години след издаване на изпълнителния лист. Не е предявен иск за признаване на процесната ипотека за недействителна, поради липса на законово основание за налагането й. Не е налице и допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. С постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №37/30.06.2017г. по т.д.№2637/2014г. на ВКС, ТК, І т.о., е прието, че е налице противоречие на пар.8 /отм./ ПР на ЗИД на ЗПСК /сега отм./ с чл.63, пар.1 от ДФЕС, което води до неприложимост на националната норма, като противоречаща на общностното право. Съответно е прието, че вписваните законни ипотеки по пар.8 /отм./ ПР на ЗИД на ЗПСК са недействителни, с оглед липса на предвидено в закона основание за учредяването им. Съществуването на задължителна практика на ВКС по поставения от касатора въпрос, изключва наличието на твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Тази практика обаче е неотносима към контретния спор, доколкото касаторът не е предявил иск за признаване на процесната ипотека за недействителна, поради липса на законово основание за налагането й, съответно иск за несъществуване на ипотечното право на това основание, какъвто установителен иск може да бъде предявен без ограничение във времето.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 / ред. ДВ бр.47/2009г./ и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното решение на Варненски апелативен съд.
Следва да бъде оставено без уважение и искането на касатора по чл.628 и сл. от ГПК за отправяне на преюдициално запитване. Основната предпоставка за допустимост на преюдициалното запитване е то да бъде отправено от компетентна юрисдикция по смисъла на чл.267 от ЗФЕС, между които безспорно са националните съдилища на държавите – членки. Наред с това преюдициалното запитване следва да бъде отправено в рамките на висящо производство по съществуващ, действителен спор между страните, като прекратяването на главното производство би съставлявало пречка за постановяване на преюдицално заключение от Съда на ЕС. На следващо място поставените преюдициални въпроси следва да имат връзка с предмета на делото, като преюдициалното заключение от Съда на ЕС трябва да е необходимо на националния съд да формира своето вътрешно убеждение при решаването на делото, висящо пред него. Също така допустимостта на преюдициалното запитване е обусловена от възможността правото на ЕС да се приложи към обстоятелствата по конкретния спор, без значение дали то намира пряко приложение или се прилага по силата на препращане в националното право към правото на Съюза. Освен по материя, приложимостта на правото на ЕС е обусловена и от неговото действие по време, като то не намира приложение към фактите, настъпили преди присъединяването на запитващата държава – членка към ЕС или преди влизането в сила на съответния акт от правото на ЕС. Едва при кумулативното наличие на тези предпоставки за допустимост, се поражда задължението по чл.629 ал.3 от ГПК за националните съдилища, чиито решения не подлежат на обжалване, да отправят преюдициално запитване до Съда на ЕС. В случая не са налице предпоставките на чл.628, ал.1 ГПК – в казуса не намира приложение разпоредба от правото на ЕС, нито има необходимост от тълкуване на акт на органите на ЕС, тъй като правният проблем, поставен в искането на касатора, е извън предмета на спора, очертан с исковата молба – съществуването на обезпеченото с ипотеката вземане.
Изложените съображения обуславят извод за неоснователност на искането за отправяне на преюдициално запитване до С..
При този изход на делото на основание чл.78 ал.3 от ГПК вр. чл.78 ал.8 от ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника А. юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева, съобразно вида на делото и неговата фактическа и правна сложност, както и извършените от ответника процесуални действия.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на [фирма] за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №137 от 19.06.2017г. по т.д. №119/2017г. на Варненски апелативен съд, ТО, 3 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплати на А. ЗА П. И СЛЕДПРИВАТИЗАЦИОНЕН КОНТРОЛ, с адрес [населено място], [улица] сумата 200 лева /двеста лева/ юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.