О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 638
[населено място], 11.07.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 3386 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез пълномощника адв.К. М. срещу решение № 273/14.07.2015г. по в.т.д. № 363/2015г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 10/23.01.2015г. по т.д. № 23/2014г. на Окръжен съд – [населено място] за отхвърляне предявените от касатора срещу Г. Д. Г. искове за заплащане на сумата от 354 349 лв. главница , представляваща стойността на незаплатените годишни вноски за 2011г.-2024г. по договор за продажба на акции на [фирма] от 25.08.2005г. и сумата от 7678,77 лв., представляваща законна лихва върху главницата за периода от 01.01.2012г. до датата на предявяване на исковата молба – 19.04.2014г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Г. Г. оспорва в писмения си отговор основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, апелативният съд е приел, че между ответника и трето за спора лице – [фирма] е бил сключен договор за продажба на акции от капитала на [фирма] на обща стойност 504 349 лв., която купувачът се е задължил да заплати на 20 вноски, дължими по една за всяка година в периода 2005г.-2024г., като вноските са от по 25 000лв. с изключение на последната, изравнителна, която е в размер на 29 349лв. Решаващият съд е намерил за безспорен между страните в процеса факта на погасяване на задълженията на ответника за периода 2005г.-2009г. С договор за цесия от 27.06.2012г. продавачът е цедирал на касатора вземането си срещу Г. Г. по договора за продажба на акции в общ размер на 384 495,95лв., от които 379 349лв. главница – неплатени годишни вноски за периода 2010г.-2024г., а останалата сума до общия размер на прехвърленото вземане представлява лихви за забава върху неизплатените вноски за 2010г. и 2011г., изтекли в периода от 01.01.2011г., съответно от 01.01.2012г. до датата на сключване на договора за цесия. Последният е надлежно съобщен на длъжника от цедента. П. е приел, че предмет на висящия пред него спор е вземането на цесионера срещу длъжника за 354 349 лв. – неизплатени вноски за процесния период и 7678,77 лв., представляваща законна лихва върху главницата за периода от 01.01.2012г. до датата на предявяване на исковата молба – 19.04.2014г. Апелативният съд е намерил за доказано възражението на ответника, че е налице предсрочно погасяване изцяло на задължението му към продавача по договора за продажба на акции, което изпълнение предхожда сключването на договора за цесия. В тази връзка въззивната инстанция подробно се е аргументирала след анализ на целия доказателствен материал. П. е счел, че освен представените по делото разписки за заплащане на дължимите вноски от по 25 000 лв. за всяка година от процесния период, а за 2024г. в размер на 29 349лв., плащането се установява от заведено с вх. № 14/05.03.2010г. в [фирма] писмо, съдържащо признание на представляващия [фирма], че Г. Г. предсрочно изцяло се е издължил по договора от 25.08.2005г., както и от кореспондиращото с това счетоводно отразяване в баланса на дружеството-продавач към 31.12.2009г. По отношение оспорването на разписките П. е приел, че СПЕ установява, че подписите за техен автор принадлежат на управителя на [фирма]. С оглед горепосочените доказателства – писмо, счетоводен баланс и заключение на СПЕ въззивната инстанция е счела, че е ирелевантно оспорването на касатора кой точно е попълнил съдържанието на разписките, дали посоченият техен издател е бил съгласен с това, по едно и също време ли са попълнени и дали попълването е станало с един и същ химикал. П. е кредитирал писмото-признание като е изложил съображения, че същото е представено в оригинал по делото от ответника и обективираното в него признание съответства на счетоводното отразяване по баланса на дружеството-продавач на акциите към 31.12.2009г. Въззивната инстанция е счела, че представеното от касатора след преклузивния срок за извършване на това процесуално действие копие от журнал-сметка на цедента от дата 26.02.2012г. не може да бъде съобразено от съда, но дори и да се обсъди, не може да се приеме, че има доказателствена стойност. П. е посочил, че липсва подпис за издател, както и каквито и да е други доказателства извън документа, които да го свържат с евентуален негов автор. Не е споделено и твърдението на касатора, че е към датата на връчване на ответника на нотариална покана – 21.12.2013г. за обявяване от страна на цесионера на цялото вземане по договора от 25.08.2005г. за предсрочно изискуемо и покана за плащане на цялата дължима до 2024г. сума, са били налице предпоставките по чл.71 ЗЗД за това. Въззивният съд е намерил, че към така коментираната дата само едно от визираните от касатора изпълнителни дела срещу длъжника е било образувано, като към този момент спорът по него не е бил решен с окончателен съдебен акт. Останалите две изпълнителни дела са били: за предаване на владение / т.е. не е за принудително осъществяване на парично вземане/ , а дължимостта на вземането по другото е била отхвърлена с влязло в сила решение на ВКС през 2015г. Поради изложеното, П. е приел, че претендираните суми не се дължат от ответника.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпрос: 1/При наличие на противоречиви констатации на първоинстанционния съд по отношение на обстоятелството дали ответникът оспорва изпълнението на задълженията на ищеца по процесния договор, част от които констатации влизат в противоречие с доклада по делото, следва ли въззивният съд да отстрани допуснатите противоречия, да изготви нов доклад по делото, както и да даде указания на страните относно възможността за предприемане на съответните процесуални действия? 2/ Съществува ли процесуално задължение на съда при постановяване на решението си да обсъди всички възражения и доводи на страните , както и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност? 3/ Допустимо ли е съдът да постанови решението, без да посочи за съответните спорни и подлежащи на доказване факти дали страната, която носи доказателствената тежест успешно е провела пълно и главно доказаване и следва ли да приеме за недоказани твърденията на страната, върху която лежи доказателствената тежест, когато тази страна не проведе пълно и главно доказаване на твърденията си ? 4/ Може ли ответникът-длъжник да противопостави на цесионера-ищец разписка, издадена от стария кредитор-цедент, без достоверна дата и съдът да приеме за доказано извършването на валидно плащане само въз основа на такова доказателство? 5/ Може ли да служи като доказателство за плащане разписка, подписана от издателя като бланкова, преди плащането, без да е попълнена с данни за конкретното плащане, ако не е доказано при какви обстоятелства, кога и от кого е попълнена бланковата разписка? 6/ Може ли да служи като доказателство за плащане, извънсъдебно признание от трето неучастващо в процеса лице – стар кредитор и то да бъде противопоставено на новия кредитор-цесионер? 7/Кога следва да се приеме, че длъжникът е изпаднал в неплатежоспособност по см. на чл.71 ЗЗД ? Кой носи тежестта за доказване на липсата на достатъчно средства и имущество у несъстоятелния длъжник, поради което последният е в невъзможност да погасява задълженията си – кредиторът, който твърди, че длъжникът е в несъстоятелност и не разполага с достатъчно средства или длъжникът , който оспорва твърдението, че е в невъзможност да погасява задълженията си, т.е. твърди, че разполага със средства? Към кой момент следва съдът да преценява дали длъжникът е в неплатежоспособност– към момента, в който кредиторът се е позовал на правото си да обяви предсрочна изискуемост на вземането си по чл.71 ЗЗД или към момента на приключване на устните състезания по делото преди постановяване на съдебното решение? Следва ли съдът да съобразява и фактите, касаещи имущественото състояние на длъжника , настъпили след предявяване на иска? Следва ли задълженията на длъжника да са установени с влязло в сила съдебно решение, за да се приеме, че длъжникът е станал неплатежоспособен?
По поставените въпроси касаторът въвежда следните допълнителни основания : дадените от въззивния съд разрешения по въпроси от 1 до 4 вкл. са в противоречие със задължителна практика на ВКС, на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК както следва : по първи въпрос – с ТР №1 №09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.; по втори въпрос – с решение № 188/15.09.2014г. по гр.д. № 5563/2013г. на ВКС, IV г.о.; по трети въпрос – с решение № 188/15.09.2014г. по гр.д. № 5563/2013г. на ВКС, IV г.о. и решение № 307/20.03.2012г. по гр.д. № 284/2011г. на ВКС , II г.о.; по четвърти въпрос – с решение № 235/04.06.2010г. по гр.д. № 176/2010г. на ВКС, II г.о. и определение № 205/23.04.2009г. по ч.гр.д. № 143/2009г. на ВКС, III г.о.; определение № 186/19.03.2012г. по т.д. № 557/2011г. на ВКС, II т.о. и решение № 235/04.06.2010г. по гр.д. № 176/2010г. на ВКС, II г.о. По шести и седми въпрос касаторът се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1 , т.3 ГПК , тъй като счита , че разрешаването им, предвид липсата на създадена по тях задължителна практика на ВКС, ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По шести въпрос счита, че е налице и селективен критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, поради противоречие между произнасянето на П. по този въпрос и даденото разрешение по него в незадължителната практика на съдилищата, обективирана в решение № 536/25.04.2013г. по гр.д. № 4053/2012г. на РС-Ст.З. и в решение № 1229/28.10.2013г. по гр.д. № 2536/2013г. на РС-Ст.З..
По отношение на поставените правни въпроси ВКС намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Първи и трети въпроси касаят правомощията на въззивната инстанция във връзка с доклада по чл.146 ГПК, които са разяснени в съобразителната част на т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Според същото за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Доколкото първият въпрос се поставя от касатора в аспект на неразглеждане от въззивния съд на довод по въззивната жалба за противоречие между констатация на първоинстанционния съд и доклада, настоящата инстанция намира, че по въззивната жалба липсва оспорване на констатацията на СГС, че между страните не се спори за извършването на плащания от длъжника на вноските за 2005г.-2009г. вкл. Нещо повече, същото твърдение е възпроизведено изрично от касатора във въззивната му жалба. След като този период не е включен в процесния и вземането за него стои извън цедираното и претендираното от цесионера, то и произнасянето по него, вкл. и процесуалните действия във връзка с разглеждането му са ирелевантни за спора и не са обусловили крайния правен извод на съда. Оспорването на разписките за извършени от ответника плащания за процесния период не може да се квалифицира като оплакване по отношение на извършения от СГС доклад по делото, което да обосновава процесуално нарушение и да налага съобразно цитираната по-горе задължителна практика процедиране на въззивния съд по определен начин. Как се кредитират от въззивния съд едни или други доказателства и какви факти доказват те е предмет на проверка по същество на обжалвания съдебен акт с оглед конретните касационни основания по чл.281, т.3 ГПК , която дейност настоящата инстанция не е компетентна да извърши във фазата по селектиране на касационната жалба.
По отношение на втория въпрос не е налице въведеният допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В съответствие с цитираната от касатора задължителна съдебна практика на ВКС и служебно известната такава на настоящия състав: решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о.; решение № 202/21.12.2013г. по т.д. № 377/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 189/14.01.2016г. по т.д. № 3672/2014г. на ВКС, II т.о. и др., въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към спора дали е извършено плащане от длъжника на стария кредитор преди сключване на цесията като се е произнесъл в рамките на компетентността си по чл.269 ГПК, съобразно доводите по въззивната жалба и писмения отговор на същата. Изрично П. е изложил аргументи защо не кредитира ангажираното от касатора писмено доказателство – ксерокопие от журнал сметка, както поради процесуална преклузия за представянето му, така и с оглед доказателствената му сила като писмен документ и с оглед на другите доказателства по спора. Следователно е обсъдил и преценил всички факти и доказателства, както и е мотивирал своя акт в съответствие със задължителните указания относно правомощията на въззивната инстанция по т.1-т.3 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Четвърти въпрос не изпълнява изискването за общо основание по чл.280, ал.1 ГПК , тъй като П. не е приел, че единствено поради представените 15 бр. разписки е налице плащане. Апелативният съд се е обосновал с кредитиране на тези документи при съпоставянето им с останалите писмени доказателства: писмо-признание от стария кредитор и счетоводно отразяване в баланса на последния към 31.12.2009г.
Пети въпрос също не изпълнява изискването по чл.280, ал.1 ГПК . Същият, така като е формулиран, предполага отговор съобразно конкретно сложила се хипотеза и съобразяване на индивидуални за нея факти. Според постановките в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, посоченият материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да са от значение за формираната правна воля на съда, а не за изградените фактически изводи, при които разрешаването му е обусловено от отделните факти и обстоятелства по конкретното дело, както е в случая.
По отношение на шести въпрос не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Визираните от касатора влезли в сила решения на РС-Ст.З. касаят произнасяне по въпрос различен от поставения в изложението по чл.284 , ал.3 , т.1 ГПК. В тях първоинстанционният съд е разглеждал проблема за недоказване на релевантния факт за съобщаване на цесията на длъжника от цедента, поради липса на признание от страна на длъжника и навеждане само на твърдения по този факт от страна на ищеца-цесионер. Не се обосновава и необходимост от разрешаване на въпроса с оглед точното приложение на закона и развитието на правото. Константна е създадената по чл.99, ал.2 ЗЗД задължителна съдебна практика по въпроса, че при цесия вземането се придобива от цесионера по производен начин. Цедентът прехвърля на цесионера само тези права, които има. Поради това на цесионера могат да се правят всички възражения, които длъжникът има, както срещу цедента, така и срещу цесионера. След като длъжникът може да противопостави на цесионера, възраженията, основани на личните му отношения с цедента, то и признанието на факти от последния също има доказателствена сила, която следва да се съобрази с всички останали обстоятелства по делото, съобразно правилото по чл.75 ГПК, както и е и процедирал въззивния съд.
Седми въпрос не поставя проблем, произнасянето по който да е обусловил крайните правни изводи на решаващият съд. Основните съображения, за да приеме, че исковете са неоснователни П. обосновава с извод за осъществено плащане на спорното вземане от длъжника на стария кредитор – цедент на касатора. Само като допълнителна аргументация излага мотиви за неосъществяване на твърдяната по исковата молба хипотеза по чл.71 ЗЗД.
С оглед на изложеното обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Предвид изхода от спора в полза на ответникът по касацията следва да се присъдят сторените от него разноски за настоящата инстанция в размер на 12 000лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 273/14.07.2015г. по в.т.д. № 363/2015г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на Г. Д. Г. ЕГН [ЕГН] от [населено място] сумата от 12 000лв. , представляваща сторените от последния разноски пред касационна инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: