8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 371
гр. София, 11.07. 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………………………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 170 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 284/30.10.2017г., постановено по т.д.№ 357/2017г. от Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 235/24.04.2017г. по т.д.№ 420/2016г. на Пловдивския окръжен съд за признаване за установено по отношение на [фирма] (предишно наименование на касатора), че [фирма], [населено място] не дължи сумата от 113403,66 лв., представляваща общия сбор на неправомерно начислени компоненти „пренос и достъп по ЕПМ”, „достъп до ЕРМ” и „отдадена реактивна енергия” за ИТ № 3186198, вход фабричен 20 КV, съдържащи се в издадените 19 бр. Фактури през периода 01.11.2014г. – 31.05.2016г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Направено е искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.
Ответникът [фирма] оспорва жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът по иска [фирма] е собственик на кабелен електропровод за подаване на електроенергия само на текстилния си завод в [населено място]. Електропроводът е присъединен към разединител 20 киловата в килия № 18, извод „Фабричен” в подстанция „П.”, която е собственост на [фирма], правоприемник на което дружеството е [фирма]. Основавайки се на изслушаните заключения на техническата експертиза и на решение на КЕВР от 06.07.2016г. апелативният съд е формирал извод, че кабелният електропровод не е част от електроразпределителната мрежа на [фирма] и служи за захранване само на един клиент – [фирма]. Според решаващия състав, с оглед на установените факти по делото, приложение намират разпоредбите на чл.117, ал.5 и ал.6 от Закона за енергетиката, съгласно които електрическите уредби високо и средно напрежение, които служат за снабдяване с електрическа енергия само на един небитов клиент, се изграждат за негова сметка и са негова собственост и не са елементи от електропреносната или съответната електроразпределителна мрежи. Въззивният съд е приел, че сключеният между страните по делото договор от 30.10.2013г. за достъп и пренос на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа е прекратен на посочено в него основание – чл.55, ал.1, т.2 – по искане на мрежовия клиент, тъй като е сключен нов договор на 09.07.2014г. с друг оператор – за присъединяване директно към електроразпределителната мрежа, собственост на [фирма]. Решаващият извод на състава на апелативния съд е, че през исковия период ищецът [фирма] е ползвал достъпа до електропреносната мрежа на оператора [фирма], поради което ответникът по иска (настоящ касатор) няма право да начислява и да събира суми за „пренос и достъп по ЕПМ”, „достъп до ЕРМ” и „отдадена реактивна енергия”.
По искането по чл.629 ГПК.
Искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС е по въпросите: 1.„Следва ли разпоредбите на чл.2, т.3 и т.5 от Директива 2009/72/ЕО да се тълкуват в смисъл, че критерият за разграничение между електроразпределителна и електропреносна мрежа, съответно между дейностите разпределение и пренос на електрическа енергия, е нивото на напрежение?”; 2. „При положителен отговор на първия въпрос, следва ли да се приеме, че потребителите на електрическа енергия, присъединени към електрическата мрежа на ниво средно напрежение, са клиенти на оператора на електроразпределителната мрежа, лицензиран за съответната територия, независимо от собствеността върху съоръженията, към които електрическите уредби на клиента са пряко присъединени?”; 3. „Разпоредбата на чл.2, т.3 от Директива 2009/72/ЕО следва ли да се тълкува с смисъл, че не допуска съществуването на национални правни норми като тази, съдържаща се в Пар.1, т.44, във вр. с т.20 от ДР на ЗЕ, съгласно която разпоредба „пренос на електрическа енергия” е транспортиране на електрическа енергия през преносната мрежа, а „електропреносна мрежа” е съвкупност от електропроводи и електрически уредби, които служат за пренос, трансформиране на електроенергията от високо на средно напрежение и преразпределение на електроенергийните потоци?”; 4. „С оглед критерия за разграничение на дейностите пренос и разпределение на електрическа енергия, установен в чл.2, т.3 и т.5 от Директива 2009/72/ЕО, допустимо ли е държава – членка да допусне операторът на преносната мрежа да може да предоставя мрежови услуги (достъп и пренос) на клиенти на електрическа енергия, присъединени на ниво средно напрежение, както и преносният оператор да присъединява клиенти на ниво средно напрежение пряко към електропреносната мрежа?”; 5. „Разпоредбите на чл.2, т.3 и т.5 от Директива 2009/72/ЕО имат ли непосредствено действие?”.
Според касатора спорният по делото въпрос е към коя електрическа мрежа е присъединен обектът на [фирма] – към електроразпределителната мрежа на [фирма] или към електропреносната мрежа на [фирма], като за решаването на този въпрос следвало да се прецени съответствието на Пар.1, т.44, във връзка с т.20 и на Пар.1, т. 49, във връзка с т.49 от ДР на ЗЕ с дефинициите по чл.2, т.3 и т.5 на Директива 2009/72/ЕО. Във връзка с разграничението на дейностите „пренос” и „разпределение” на електрическа енергия се поставя и въпросът дали операторът на електропреносната мрежа има право да присъединява към мрежата клиенти на ниво средно напрежение и да предоставя мрежови услуги на тези клиенти. В случая [фирма] бил лицензиант на дейността „пренос” и с [фирма] е сключил договор за присъединяване, но не и за достъп и пренос. Доводът на касатора е, че изключителното право да предоставя мрежови услуги на всички клиенти, присъединени на ниво средно напрежение, има операторът на разпределителната мрежа, който е [фирма], на когото се дължат цените за пренос и достъп, независимо от правото на собственост върху съоръженията и от сключения договор с оператора на електропреносната мрежа.
Ответникът намира искането за отправяне на преюдициално запитване за неоснователно с оглед на ясната законова норма и установения по делото факт към коя мрежа е присъединен обектът на клиента.
Становището на състава на ВКС е следното:
Съгласно нормата на чл.628 ГПК българският съд прави запитване до Съда на Европейския съюз, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото. Касаторът правилно е поставил спорния по делото въпрос за това към коя електрическа мрежа е присъединен обектът на [фирма] – към електроразпределителната мрежа на [фирма] или към електропреносната мрежа на [фирма], но този въпрос е фактически и на същия е отговорено в обжалваното въззивно решение. Правните изводи на съда са формирани съобразно приетите за установени факти по делото, като не е било спорно какъв следва да е разграничителният критерий между електропреносната и електроразпределителната мрежа, поради което и е без значение преценката за съответствие на пар.1, т.44, във връзка с т.20 и на пар.1, т. 49, във връзка с т.22 от ДР на ЗЕ с дефинициите по чл.2, т.3 и т.5 на Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009 година относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО. На следващо място, в цитираните чл.2, т.3 4 т.5 на Директивата са дадени легални определения на понятията „пренос” и „разпределение” на електроенергия, които са в съответствие с дефинициите им в пар.1, т.44 във връзка с т.20 и пар.1, т.49 във връзка с т.22 от ДР на ЗЕ. Според чл.2, т.3 на Директивата „пренос“ означава транспортиране на електроенергия по взаимосвързана система със свръхвисоко и високо напрежение с цел да бъде доставена до крайни клиенти или разпределители, като не се включва доставка. Според пар.1, т.44 на ДР на ЗЕ „пренос на електрическа енергия” е транспортиране на електрическата енергия през преносната мрежа или тръбопроводи, като „електропреносна мрежа” е съвкупност от електропроводи и електрически уредби, които служат за пренос, трансформиране на електроенергията от високо на средно напрежение и преразпределение на електроенергийни потоци – т.20. Съответно според чл.2, т.5 на Директивата „разпределение“ означава преноса на електроенергия по разпределителни системи с високо, средно и ниско напрежение с цел да бъде доставена до клиенти като не се включва доставка. Според пар.1, т.49 на ДР на ЗЕ „разпределение“ е транспортиране на електрическа енергия или природен газ през разпределителните мрежи, като „електроразпределителна мрежа“ е съвкупност от електропроводи и електрически уредби с високо, средно и ниско напрежение, която служи за разпределение на електрическа енергия. Съгласно Решение от 22.05.2008г. на СЕС по дело С-439/06 (по тълкуване на разпоредби от Директива 2003/54) единственият критерий за разграничение между преноса и разпределението, с оглед естеството на преносните и разпределителните мрежи, е напрежението на електроенергията, като целта на преносните и разпределителните мрежи е транспортирането на електроенергията с цел доставката й. В този смисъл разпоредбите на Директивата са ясни и в практиката на СЕС е отговорено на първия поставен в искането въпрос за тълкуване на разпоредбите на чл.2, т.3 и т.5 от Директива 2009/72/ЕО относно критерия за разграничение между електроразпределителна и електропреносна мрежа и съответно между дейностите разпределение и пренос на електрическа енергия. Българският законодател е направил същото разграничение между преноса и разпределението на електроенергията според нивото на напрежение и съобразно с целите на двете мрежи, поради което не е необходимо тълкуване и по поставените трети и пети въпроси в искането относно допускане на съществуването на национални правни норми, определящи понятията „пренос” и „разпределение” и за непосредственото действие на разпоредбите на Директивата. Вторият и четвъртият въпроси за начина на определяне на клиентите на оператора на електроразпределителната мрежа и за допустимостта операторът на преносната мрежа да може да предоставя мрежови услуги (достъп и пренос) на клиенти на електрическа енергия, присъединени на ниво средно напрежение, както и преносният оператор да присъединява клиенти на ниво средно напрежение пряко към електропреносната мрежа не са обосновани с необходимост от тълкуване на конкретни разпоредби на Директивата, които да са от значение за решаването на спора на настоящото дело. В решението по дело С-439/06 Съдът на Европейския съюз е приел за недопустима национална правна уредба, която освобождава определени оператори на енергоснабдителни мрежи от задължението да предоставят свободен достъп до тези мрежи на трети лица поради съображението, че мрежите са разположени в пространствено обособен район на предприятие и са предназначени основно за транспортиране на енергия в рамките на предприятието и към свързани предприятия. Изрично е посочено, че от Директивата не следва, че единствено предприятията, упражняващи дейността оператор на разпределителна мрежа като своя основна дейност, са длъжни да предоставят свободен достъп до мрежите, както и са описани критерии, въз основа на които държавите – членки биха могли да дерогират принципа на свободния достъп до мрежите, като за последното е необходимо съгласие на Комисията. Следователно Съдът на Европейския съюз е дал отговор на поставените въпроси в смисъл, който не съответства на поддържаната от касатора теза.
По изложените съображения не са налице предпоставките по чл.628 ГПК и искането за отправяне на преюдициално запитване следва да се остави без уважение.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2, пр.2 ГПК – противоречие на въззивното решение с решение от 22.05.2008г. на СЕС по дело С – 438/06 по тълкуване на Директива 2003/54/ЕО. Поставеният въпрос е: „Следва ли да се приеме, че потребителите на електрическа енергия, присъединени към електрическата мрежа на ниво средно напрежение са клиенти на оператора на „електроразпределителна мрежа”, лицензиран за съответната територия, независимо от сключения между тях и „електропреносната мрежа” друг договор (в случая за присъединяване на обекти към електропреносната мрежа)?”. Според касатора нивото на напрежение е критерият за разграничение между лицензионните дейности пренос и разпределение на електрическа енергия, поради което договор за достъп и пренос по разпределителната мрежа между него и [фирма] не може да бъде прекратен, докато процесният обект продължава да е присъединен към електроразпределителната мрежа. Позовава се на разпоредбите на чл.104а, ал.1 ЗЕ и на чл.29, ал.3 от Правилата за търговия с електрическа енергия с довод, че прекратяването на индивидуалния договор, не води до отпадане на основанието за заплащане на мрежови услуги, тъй като възниква със самия факт на присъединяване на крайния клиент към съответната мрежа, както и че клиентите дължат цените на мрежовите услуги на оператора на електроразпределителната мрежа, в случай че съответният клиент не се снабдява от краен снабдител или доставчик от последна инстанция.
Обосноваването на предпоставките за допускане на касационното обжалване е направено с въпросите, поставени в искането за отправяне на преюдициално запитване. Противоречието между обжалваното решение и решението на СЕС по дело С – 439/06 е изведено от тълкуваните понятия за преносна и разпределителна мрежа с оглед на нивото на напрежение – според Директива 2003/54, и според собствеността на съоръженията, към които е присъединен обектът – според въззивния съд.
Ответникът по касационната жалба възразява, че въззивното решение не противоречи на практиката на СЕС. Според него смисълът на диспозитива на решението по дело С – 439/06 е, че операторите на електроснабдителни мрежи не се освобождават от задължението да предоставят свободен достъп до тези мрежи на трети лица, но не се вменява задължение клиент да се счита за присъединен към мрежа по силата на лиценза на оператора.
По поставения правен въпрос не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.2, пр.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. В решението на СЕС по дело С – 439/06 не е дадено тълкуване на правото на Европейския съюз в смисъла, в който то се възприема от касатора. Предоставянето от операторите на свободен достъп до енергоснабдителните мрежи е прогласен принцип в Директивата, като критериите и реда за ограничаването му са посочени от СЕС. В решението не е направен извод, че присъединените към електрическата мрежа на ниво средно напрежение са клиенти на оператора на „електроразпределителна мрежа”, лицензиран за съответната територия. Националната правна уредба съответства на даденото тълкуване от СЕС, тъй като в чл.117, ал.1 от Закона за енергетиката е предвидено, че операторът на електропреносната мрежа, съответно операторът на електроразпределителната мрежа, е длъжен да присъедини всеки обект на клиент на електрическа енергия, разположен на съответната територия, който отговаря на разписаните в закона изисквания (чл.117, ал.1, т.1-3 ЗЕ), включително е сключил писмен договор за присъединяване с оператора на електропреносната мрежа, съответно с оператора на електроразпределителната мрежа. Така както е поставен въпросът предпоставя, че ответникът по касация е присъединен към електроразпределителната мрежа, на която оператор е касаторът. Изложените доводи относно недопустимостта да се прекратява договора за достъп и за съществуването на отношения между клиента и оператора само на основание фактическо присъединяване на обекта към мрежата са неотносими към спора. По делото е установено, че кабелният електропровод за подаване на електроенергия само на текстилния завод в [населено място] е присъединен към подстанцията, собственост на оператора на електропреносната мрежа, с който клиентът има договор, както и електропроводът не е част от електроразпределителната мрежа, на която оператор е касаторът. За исковия период достъпът е осъществяван чрез електропреносната мрежа на [фирма], без да се ползва мрежата на касатора, т.е. липсва твърдяното присъединяване към електроразпределителната мрежа на оператора, лицензиран на съответната територия. Това са решаващите изводи на въззивния съд, а не единствено собствеността върху съоръжението, както твърди касаторът.
По тези съображения касационното обжалване не се допуска.
По разноските. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение по делото в размер на 7000 лв. по двустранно подписан разходен касов ордер от 15.12.2017г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на [фирма], [населено място] за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз за тълкуване на Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009 година относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 284/30.10.2017г., постановено по т.д.№ 357/2017г. от Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [населено място],[жк], [улица] сумата от 7000 лв. (седем хиляди лева) – разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.