О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 381
гр. София, 15.06.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №237 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], и Р. Д. И. срещу решение №350 от 07.11.2016г. по т.д. №416/2016г. на Пловдивски апелативен съд. С него е потвърдено решение №56 от 12.04.2016 год., постановено по т.д. №62/2015г. по описа на Пазарджишки окръжен съд, с което е прието за установено, че [фирма], [населено място], и Р. Д. И. дължат солидарно на [фирма] следните суми: сумата 53 156,75 лева, ведно със законната лихва върху нея начиная от 16.01.2012г., представляваща просрочена главница по договор за банков кредит тип „Малки и средни предприятия“ № MS07-00012 от 10.07.2007г. ; сумата 2 221,37 лева, представляваща просрочена договорна лихва за период 20.06.2013г. – 15.01.2015г.; сумата 11 772,87 лева, представляваща наказателна лихва за период 20.06.2013г. – 15.01.2015г. и сумата 5 838,37 лева, представляваща дължими такси за управление на кредита.
В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационните жалбоподатели поддържат, че изводите на въззивния съд за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита противоречат на задължителните разяснения в т.18 от ТР №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, тъй като изключват като условие за настъпване на предсрочната изискуемост изискването банката да е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем, чрез приемане на решение от компетентния орган. Поддържат, че с изпратените от нея две уведомления банката е съобщила на длъжниците, че предсрочната изискуемост на кредита вече е настъпила на 29.10.2013г., преди връчването на писмата. Твърдят, че тъй като това съдържание на уведомленията противоречи на задължителните разяснения в т.18 ТР №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, то те не са произвели целения от банката правен ефект. Също считат за неправилни изводите на Пловдивски апелативен съд, че процесният договор за встъпване в дълг от 09.03.2010г. е действителен, въпреки че не е спазена предвидената в закона форма. Подробни съображения излагат в касационната жалба, като молят обжалваното решение да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Касационните жалбоподатели поддържат, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. В хипотезата на предявен иск по чл.422 ал.1 от ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит, за да се приеме, че е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, освен да е обявила на длъжника предсрочната изискуемост, следва ли банката преди това да е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем, чрез вземане на решение за това със свой компетентен орган? 2. В хипотезата на иск по чл.422 ал.1 от ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит, счита ли се, че на длъжника е обявена предсрочната изискуемост на кредита, когато в уведомлението до последния банката му съобщава, че предсрочната изискуемост на кредита вече е настъпила на една предходна дата /без да се посочва какво се е случило на нея/ или обявяването на предсрочната изискуемост ще се счита за извършено само когато в уведомлението се посочи, че предсрочната изискуемост настъпва от момента на получаването му? 3. За да бъде действителен следва ли договорът за встъпване в дълг по чл.101 от ЗЗД да бъде сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите и вписан в имотния регистър, съгласно чл.171 от ЗЗД, когато вземането срещу първоначалния длъжник е обезпечено с ипотека, съответно нищожен ли е такъв договор, поради липса на предписана от закона форма – чл.26 ал.2 от ЗЗД, ако не бъде сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите и не бъде вписан в имотния регистър? 4.При постановяване на своя съдебен акт, длъжен ли е въззивният съд да изследва и да обсъди всички възражения и доводи на страните и да анализира всички събрани по делото доказателства? Поддържат, че правните изводи на съда по първия и втория от поставените въпроси са формирани в противоречие със задължителните разяснения в т.18 от ТР №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Евентуално поддържат, че разглеждането на въпросите ще допринесе за създаването на съдебна практика по приложението на чл.60 ал.2 от ЗКИ и ще внесе яснота по въпроса за реда, по който при договор за банков кредит банката следва да упражни правото си да направи кредита предсрочно изискуем, а също и относно задължителното съдържание на уведомлението до длъжника. Твърдят, че третият въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, като се позовава определение №394/31.05.2011г. по гр.д.№268/2011г. на Ловешки окръжен съд и определение №394/31.05.2011г. по гр.д.№268/2011г. на Ловешки окръжен съд, в което се приема, че встъпването в ипотечен дълг е посочено сред правните сделки, които подлежат вписване изрично в разпоредбата на чл.171 от ЗЗД. По четвъртия въпрос поддържат, че съдът се е отклонил от задължителната практика, обективирана в решение №60/05.06.2013г. по гр.д. №546/2012г. на ВКС, ІV г.о., решение №493/05.03.2013г. по гр.д. №236/2012г. на ВКС, І г.о., ППВС№1/10.11.1985г., ППВС№1/13.07.1953г. и ППВС №7/27.12.1965г., в които последователно е застъпено становището, че въззивният съд дължи изследване на всички възражения и доводи на страните, както и извършване на анализ на всички релевантни факти и всички събрани по делото доказателства.
Ответникът [фирма], [населено място], счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че формулираните въпроси не отговарят на изискванията за допускане на касационно обжалване, тъй като макар въззивният съд да се е произнесъл по тези въпроси, не е налице противоречие между обжалваното решение и задължителната практика на ВКС, нито е налице непълнота или неяснота на приложимите правни норми.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от [фирма], [населено място], срещу [фирма], [населено място], и Р. Д. И. искове по чл.422 от ГПК, въззивният съд е приел, че [фирма] е приела валидно решение за прекратяване на договор за кредит „Малки и средни предприятия“ №MS07-00012 от 10.07.2007 год. и обявяване на предсрочната му изискуемост. Приел е, че надлежното и съобразено със закона уведомяване на кредитополучателя [фирма] и на солидарния длъжник Р. Д. И. за обявената предсрочна изискуемост на задължението по договора за кредит се установява от представените по делото уведомителни писма на [фирма] до длъжниците, връчени им лично чрез нотариална покана. Счел е за неоснователно възражението на жалбоподателите, че договор за встъпване в дълг от 09.03.2010 год., с който кредитната институция обосновава пасивната материално-правна и процесуално-правна легитимация на Р. И. е нищожен, защото не е сключен в предвидената от чл. 171 от ЗЗД форма /писмена форма с нотариална заверка на подписите/.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите два въпроса, поставени от касаторите, са обуславящи изхода на спора, доколкото въззивният съд е стигнал до извода, че са осъществени предпоставките, при които банковият кредит става предсрочно изискуем. По тези въпроси обаче не е доказано наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Съгласно задължителните разяснения в т.18 от ТР №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата на предявен иск по чл. 422 ал.1 от ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В случая въззивният съд е установил, че са настъпили предвидените в договор за банков кредит тип „Малки средни предприятия“ № MS07-00012 от 10.07.2007г. обстоятелства, при които за банката е възникнало право да обяви предсрочната изискуемост на кредита. Установил е също, че банката е упражнила това право по вътрешния ред, установен с „Правила за работа на кредитните комитети за корпоративни и МСП клиенти на [фирма], а именно с приемането на решение от „Кредитен комитет за проблемни и Legacy кредити“. Съдът е изложил съображения, че начинът, по който банката ще упражни правото си да направи кредита предсрочно изискуем се определя от самата кредитна институция, която предвижда дали това ще се направи от управителното тяло на банката. По този начин въззивният съд е установил осъществяването на всички предпоставки, предвидени в т.18 от ТР №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС като условие за предсрочната изискуемост на вземането на банката по договора за кредит. С това съдът изцяло е съобразил задължителната практика на ВКС, поради което не са налице основанията за достъп до касация. Обосноваността на тези изводи е свързана с правилността на решението и не подлежи на преценка в стадия на производството по чл. 288 от ГПК. По въпроса относно реда за отправянето на уведомлението до длъжника е формирана задължителна практика на ВКС и с постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №23/24.03.2015г. по т.д.№1717/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №180/23.11.2016г. по т.д.№2400/2015г. на ВКС, ТК, I т.о. решение №149/19.12.2016г. по гр.д.№2142/2013г. на ВКС, ТК, I т.о. Във всички тях се приема, че предсрочната изискуемост на кредита настъпва на датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника. Следователно от значение за правните последици на уведомлението е ясно изразената воля на банката да счита кредита за предсрочно изискуем. Посоченият в уведомлението момент, от който според банката е настъпила изискуемостта е без значение. Дори и изразеното от банката становище за датата на настъпване на предсрочната изискуемост да е неправилно, съгласно задължителната практика на ВКС моментът на настъпване на тази изискуемост се определя от датата на получаване на уведомлението от длъжника. Наличието на задължителна практика по поставените от касаторите въпроси, с която въззивното решение е съобразено, изключва и допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.
Третият формулиран в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК правен въпрос също не обуславя допускането на касационно обжалване. Посочените в изложението определения не са от категорията на актовете по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, а именно влезли в сила решения на съдилищата. Същевременно по въпроса относно значението на изискването за писмена форма с нотариална заверка на подписите и вписване в имотния регистър, установено чл.171 от ЗЗД, по отношение на самия договор, с който се променят кредиторът или длъжникът по обезпеченото с ипотека вземане, е формирана задължителна за съдилищата практика с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №131/26.03.2012г. по гр.д.№720/2011г. на ВКС, ГК, I г.о. В същото се приема, че разпоредбата на чл.171 от ЗЗД се отнася за действието на прехвърлянето по отношение на ипотеката – тоест за да се счита по отношение на третите лица, че с прехвърлянето на вземането върху цесионера е преминала и ипотеката, която го обезпечава, необходимо е цесията да бъде извършена в посочената специална писмена форма с нотариална заверка на подписите и да е вписана. Липсата на вписване обаче не може да бъде основание за оспорване валидността на извършената цесия. Това разрешение е приложимо за всички видове договори, изброени в чл.171 от ЗЗД. Следователно дори и от касаторите да бе установено наличието на противоречива практика на съдилищата, тя вече е уеднаквена чрез постановяване на решение по реда на чл.290 от ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
Четвъртият правен въпрос е включен в предмета на спора и е обусловил изводите на въззивната инстанция по конкретното дело, но не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, както и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към спорните между страните факти, спазвайки ограниченията на чл.269 от ГПК. Спорни между страните са били настъпването на предсрочната изискуемост на задълженията по процесния договор за кредит и валидността на сключения между [фирма] и Р. И. договор за встъпване в дълг от 09.03.2010г. Съдът е обсъдил съдържанието на представените писмени доказателства относно тези факти, както и е изложил подробни съображения по всички направени във въззивната жалба възражения на жалбоподателите.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответното дружество не следва да бъдат присъждани разноски за касационното производство доколкото не е направено изрично искане в този смисъл.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №350 от 07.11.2016г. по т.д. №416/2016г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.