О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 81
гр. София, 25.02.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на единадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2322 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Г. К. чрез процесуалния й представител адвокат София К. Николова срещу решение № 1153 от 10. 05. 2018 г. по гр. д. № 4370/2017 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 2 състав в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение № 2694 от 24. 04. 2017 г. по гр. д. № 11233/2015 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от касационната жалбоподателка срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД – [населено място] иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди във връзка с телесни увреждания, причинени при ПТП на 19. 08. 2015 г., за разликата над уважения размер от 8 000 лв. до предявения размер от 30 000 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Сочи се, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. Касационната жалбоподателка моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част и ответникът да бъде осъден да заплати разликата над присъдената сума от 8000 лв. до 30000 лв.
Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – застрахователно дружество е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови решението в обжалваната част, като се произнесе за размера на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, Софийски апелативен съд е взел предвид, че счупеното при ПТП ребро на ищцата е срастнало за около месец, като не е причинило функционални смущения на белия дроб; силни болки ищцата е изпитвала в първите 7 дни; след медицинското обработване разкъсаното й ухо при ПТП е зараснало с незначителен остатъчен белег; белегът в тилната област е покрит с коса; на ищцата е проведено консервативно лечение, като възстановителният период е бил кратък; липсват остатъчни последици от увреждането, като белезите са малки и не предизвикват загрозяване; при възстановяването си ищцата е изпитвала болки при движение на снагата, без да й се е налагало да спазва постелен режим и да е била зависима от чужда помощ; катастрофата е рефлектирала върху психиката на ищцата, като тя е изживяла стрес и изпитва несигурност при движението си по улицата. Преценявайки в съвкупност посочените обстоятелства, съдът е направил извод, че в съответствие с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД ищцата има право на обезщетение в размер на 8000 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката поддържа, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Излага съображения, че въззивното решение е постановено в противоречие с ППВС № 4/1968 г.
Според разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
В настоящия случай касационната жалбоподателка не е формулирала в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/1968 г. не съответства на изискването за поставяне на конкретен правен въпрос. Изложението съдържа доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и необоснованост на изводите на съда за подлежащите на обезщетяване вреди и справедливия размер на следващото се за тях обезщетение. Тези доводи биха представлявали основания за касиране на въззивното решение като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Същите не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 ГПК, тъй като не са обвързани с конкретен правен въпрос по прилагане на материална или процесуална норма. Непосочването на значимия правен въпрос от жалбоподателката е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК съобразно посоченото тълкувателно решение.
Независимо от изложеното, в случая въззивното решение не е постановено в отклонение от задължителната съдебна практика в ППВС № 4/1968 г. и константната практика на ВКС по въпроса за приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./. В тази практика са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищцата иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид установените по делото обстоятелства, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. Следва да се изтъкне, че преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съответствието на решението със задължителната и константна практика на ВС и ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация.
По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част.
С оглед изхода на настоящото производство по чл. 288 ГПК и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касационната жалбоподателка следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв., чието уговаряне и изплащане са удостоверени в договор за правна защита и съдействие от 29. 06. 2018 г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1153 от 10. 05. 2018 г. по гр. д. № 4370/2017 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 2 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА Е. Г. К., ЕГН [ЕГН] от гр. София, ул. Ангел войвода № 111, вх. А, ет. 1, ап. 1 да заплати на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управлениегр. София, ж. к. Д., Г. М. Д. № 1 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 600 лв. /шестотин лева/ разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: