О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 248
гр. София, 15.05.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на осми април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2973 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД – гр. София срещу решение № 5691 от 28. 08. 2018 г. по гр. д. № 12352/2017 г. на Софийски градски съд, ГО, II „А“ състав, с което е потвърдено решение от 29. 06. 2017 г. по гр. д. № 65600/2016 г. на Софийски районен съд, с което касаторът е осъден да заплати на „Дортех“ ЕООД – гр. Враца на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД сумата от 22 630, 53 лв., представляваща цена за достъп от фотоволтаична електрическа централа, находяща се в ПИ № 034061, м. „Потока“ в землището на с. Попица, обл. Враца до електроразпределителната мрежа на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, платена от ищеца за периода 30. 09. 2012 г. – 30. 06. 2013 г. на отпаднало основание, ведно със законната лихва, считано от 15. 11. 2016 г. – датата на исковата молба до окончателното й изплащане.
Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално – неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – „Дортех“ ЕООД не е депозирал отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е съществувало действително облигационно правоотношение по договор за достъп до електроразпределителната мрежа, поддържана от ответника. Установил е, че през процесния период цената за услугата, предоставяна от оператора, е била определена като временна с решение № Ц-ЗЗ/14. 09. 2012 г. на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране /ДКЕВР/. Приел е, че цитираното решение на ДКЕВР е отменено с влязло в сила решение на Върховния административен съд и с отмяната му е отпаднало основанието за доказаното заплащане от ищеца на сумата от 22 630, 53 лв., представляваща цена за достъп до електроразпределителната мрежа по 10 бр. фактури за процесния период. Посочил е, че съдебното решение има конститутивно действие по отношение на всички, включително и по отношение на ищеца, дори и той да не е бил страна в съдебното административно производство /арг. чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК/. Изтъкнал е, че отмененото решение на ДКЕВР не е нормативен акт, поради което съдебният акт за отмяната му отменя с обратна сила последиците от административния акт. Приел е, че с отмяната на административния акт за определяне на цените за достъп като елемент от смесения фактически състав, формиращ основанието за използване на разпределителната мрежа срещу заплащане от присъединен производител, отпада с обратна сила правната обвързаност за заплащане на цена за достъп. Поради това въззивният съд е счел, че предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е основателен и е потвърдил първоинстанционното решение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационният жалбоподател поставя следните правни въпроси: „1. Договорната отговорност по чл. 79 ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, при наличието на действителен, валиден договор за спорното задължение и допустим ли е иск за обезщетение за неоснователно обогатяване в тази хипотеза?; 2. Може ли задължение за заплащане по договор за достъп до електроразпределителната мрежа да има и друг, недоговорен източник /смесен фактически състав от договор и от административен акт/ и ако може кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане –договорът или юридическите факти с извъндоговорен характер?; 3. Може ли да се счита за отпаднало основанието на действащ договор за услуга между страните при наличие на точно изпълнение и от двете страни /доброволно плащане и оказване на услугата/? Допустимо ли е приравняването на основанието за сключване на договора с решение на регулаторен орган?; 4. Представлява ли предварителното изпълнение /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието и допустим ли е в тази връзка иск за неоснователно обогатяване, поради отпаднало основание?; 5. Допуска ли действащото законодателство договаряне на размер на цената за услугата достъп до разпределителна мрежа за производители, различни от определени от ДКЕВР? Императивни ли са нормите на чл. 30, ал. 1 и ал. 2, чл. 31, т. 2, т. 8, чл. 32, ал. 1 и ал. 2 ЗЕ? Пределни или фиксирани са цените за достъп според чл. 36а ЗЕ?; 6. Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп, отмяната на решение на ДКЕВР за определяне размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него? Има ли значение фактът на предоставяне на услугата и нейното заплащане от страните ?; 7. След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответникът, в случай, че ищецът иска връщане на платеното?; 8. Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи материалноправната норма, която прилага и от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти?“ В изложението във връзка с поставените въпроси касаторът се позовава на произнасянето от въззивния съд по недопустим иск. По отношение на въпроси № 1 и № 8 се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди, че въпросите са разрешени в противоречие с ППВС № 1/1979 г., решение № 451 от 15. 07. 2010 г. на ВКС по гр. д. № 844/2009 г. и решение № 246 от 27. 05. 2011 г. на ВКС по т. д. № 1265/2010 г. – първи въпрос, ППВС № 1/1953 г., Тълкувателно решение № 1 от 4. 01. 2000 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/2013 г. – осми въпрос. Касационният жалбоподател заявява за въпросите № 3, № 5 и № 6 основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /ред. до изм., ДВ, бр. 86/2017 г./, като твърди, че са решавани противоречиво от съдилищата и цитира конкретни актове на различни по степен съдилища. От значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото касаторът сочи въпроси № 2, № 4, № 5, № 6 и № 7.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
С оглед доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение, поставянето на въпроси № 1 и № 4 от изложението във връзка с тези доводи и дължимата служебна проверка в стадия по селекция на касационните жалби, настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК за достъп до касация – вероятна недопустимост на въззивното решение. В съответствие с принципа на диспозитивното начало въззивният съд се е произнесъл в рамките на заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Решаващият съд е разгледал спора на предявеното основание – чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като е изложил съображения по въведените от ищеца факти за отпадане с обратна сила на последиците от решение на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа на ответника с оглед отмяната с влязло в сила решение на ВАС на този индивидуален административен акт, съответно на основанието за заплащането на определените с него цени за достъп по време на действието му и е постановил връщане на платеното без основание. Искът по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане на платената цена за достъп до електроразпределителната мрежа след отмяната от ВАС на решение № Ц-ЗЗ/14. 09. 2012 г. на ДКЕВР, с което са били определени временни цени за достъп, е допустим с оглед формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, намерила израз в решение № 58 от 16. 08. 2016 г. по т. д. № 332/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 126 от 16. 08. 2016 г. по т. д. № 1592/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 136 от 5. 10. 2016 г. по т. д. № 2727/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 138 от 5. 10. 2016 г. по т. д. № 2355/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 137 от 5. 10. 2016 г. по т. д. № 2327/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 164от 4. 10. 2016 г. по т. д. № 160/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 178 от 14.11.2016 г. по т. д. № 2543/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 194 от 2.11.2016 г. по т. д. № 2706/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 190 от 22.12.2016 г. по т. д. № 2738/2015 г. на ВКС, ІІ т. о. и много други, която практика е последователна и изцяло се споделя от съставите на Гражданска и Търговска колегии на ВКС, както е посочено и в Тълкувателно решение № 7 от 04. 10. 2018 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпроси № 1, № 2, № 4, № 5 и № 6 касаторът обвързва с доводите си за съществуваща договорна връзка между страните, съответно за неприложимост на чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗЗД и поставя в контекста на решаващите изводи на въззивния съд за отпадане с обратна сила на основанието за заплащане на цена за достъп до електроразпределителната мрежа поради отмяната на решението на ДКЕВР за определянето на тази цена с влязло в сила съдебно решение с обратно действие. По тези въпроси е формирана посочената по-горе практика на ВКС, в която се приема, че влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение № Ц-ЗЗ/14. 09. 2012 г. на ДКЕВР, има обратно действие; регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с което тези временни цени са били определени; с отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, затова плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Съществуването на последователна практика на касационната инстанция по поставените въпроси и съответствието на решението на въззивния съд с нея изключва възможността за допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
По отношение на въпроси № 3, № 5 и № 6 касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в редакцията на разпоредбата преди изменението й с ДВ, бр. 86/2017 г. – противоречие с практиката на съдилищата. Това основание за достъп до касация към датата на подаване на касационната жалба – 1. 10. 2018 г. вече не съществува. Липсата на твърдяното допълнително селективно основание не налага въобще обсъждане на въпрос № 3, по отношение на който се прави позоваване само на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в посочената редакция, както и не може да обоснове достъпа до касация по останалите два въпроса от изложението.
Въпроси № 7 и № 8 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съответстват на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е значим за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпрос № 7 не е обуславящ решаващите изводи на съда за уважаване на предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Въззивният съд не е обсъждал наличието на обогатяване на ответника с оглед заявената претенция по иска с цитираното основание за връщане на дадено на отпаднало основание и въпросът за доказателствената тежест относно факта на обогатяването на ответника въобще не е повдиган. Що се отнася до последния поставен в изложението въпрос, то той по своята същност представлява оплакване за неправилност на въззивното решение и е касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5691 от 28. 08. 2018 г. по гр. д. № 12352/2017 г. на Софийски градски съд, ГО, II „А“ състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: