О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 116
гр. София, 13.03.2019г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на единадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Кристияна Генковска
Мадлена Желева
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 2165 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Водоканалпроект –Металпроект – Инженеринг“ АД, гр.София срещу решение № 930/17.04.2018г., постановено по т.д.№ 4/2018г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6224/31.08.2017г. по гр.д.№ 13282/2014г. на Софийския градски съд за признаване за установено по отношение на касатора, че дължи на Г. О. Беков, гр.София сумата от 55000 лв. на основание чл.422 ГПК във връзка с чл.535 ТЗ, представляваща задължение по запис на заповед, издаден на 17.06.2011г. с падеж на 20.10.2011г., ведно със законната лихва от 11.03.2014г., за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 12973/2014г. от Софийския районен съд.
Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.2 ГПК поради вероятна недопустимост, евентуално поради очевидна неправилност.
Ответникът Г. О. Беков оспорва жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за правилно установени релевантните за спора факти, а изложените правни изводи за съответстващи на материалния закон, като на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. На 17.06.2011г. Д. И. Д. и настоящия касатор са сключили договор за заем, по силата на който Д. е представил на дружеството сумата от 55000 лв., предадена в брой, за което договорът съгласно изричната клауза на т.4 служи като разписка. За обезпечаване на задълженията на заемателя е предвидено издаването на запис на заповед с падеж на 20.10.2011г., който съвпада с уговорката за срока за връщане на заетата сума. Записът на заповед е издаден на 17.06.2011г. от касатора, като е подписан от А. Б. Х., представител на дружеството, който се е задължил и в лично качество като авалист. На 24.02.2014г. правата по ценната книга са прехвърляни чрез джиро от Д. Д. на Г. Беков. На основание записа на заповед е издадена на 23.03.2014г. заповед за изпълнение срещу издателя и авалиста. Поръчителят не е подал възражение и заповедта в влязла в сила по отношение на него. Въззивният съд е обсъдил поддържаните във въззивното производство възражения на издателя и е приел, че предявеният по реда на чл.422 ГПК иск е допустим. Искът е подаден в едномесечния срок, указан в заповедта за изпълнение, а довнасянето на следващата се държавна такса е направено след оставяне на исковата молба без движение, като неспазването на срока за изпълнение на това указание на съда не опорочава спазването на срока за предявяване на иска по чл.415, ал.4 ГПК. Тези съображения са отнесени и към възражението относно срока на представяне на доказателства за факта на узнаване на разпореждането на заповедния съд по чл.415 ГПК. По основателността на иска са приети за правилни мотивите на първоинстанционния съд, че възражението за „безпаричност“ на записа на заповед може да бъде противопоставено на ищеца по иска – ответник по касационната жалба, само ако издателят докаже неговата недобросъвестност при придобиване на правата върху менителничния ефект. В случая на база на събраните гласни доказателства (показанията на свидетеля Х.) решаващият състав е установил, че издателят не познава ищеца по иска и съответно последният да е знаел за съществуващи отношения между касатора и Д. по договора за заем, обезпечен с процесния запис на заповед, поради което твърдението за недобросъвестност не е доказано. Липсата и на твърдения за погасяване на задължението по записа на заповед, както и редовността на ценната книга са аргументирали въззивния съд да потвърди първоинстанционното решение за признаване съществуване на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение.
Касаторът въвежда основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за вероятна недопустимост на въззивното решение, като се основава на недопустимост на исковата молба, доколкото твърди, че е налице отрицателна процесуална предпоставка за разглеждането на предявения положителен установителен иск. Според касатора на заявителя в заповедното производство Г. Беков е указано да предяви в едномесечен срок установителен иск за вземането си и да довнесе по сметка на съда държавна такса. Съобщението е получено на 31.07.2014г., като исковата молба е депозирана в указания срок, но дължимата държавна такса е довнесена на 05.09.2014г. Касаторът поддържа, че указаният от съда срок има преклузивен характер и неспазването му препятства разглеждането на иска. От друга страна, на ищеца били дадени указания, получени на 03.10.2014г., да представи доказателства за датата на узнаване на поставеното от районния съд разпореждане по чл.415 ГПК, като в срока е постъпила молба за удължаването му. Съдът не се е произнесъл по молбата, което според касатора представлявало отказ срокът да бъде продължен, а указанията са изпълнени на 04.11.2014г., т.е. след изтичане на определения седмодневен срок.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното решение. Изложените от касатора доводи не съответстват на приетите разрешения в Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т.10а и т.5а на тълкувателното решение предявяването на установителния иск по реда на чл.422, ал.1 и чл.415, ал.1 ГПК с обвързано с преклузивен едномесечен срок, който тече от връчване на заявителя на указанията на съда по чл.415, ал.1 ГПК да предяви иска с оглед на подаденото от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение. Преценката на съда в заповедното производство, изразяваща се в даване на заявителя на указания по чл.415, ал.1 ГПК, не обвързва съда, разглеждащ установителния иск. По отношение на спазването на срока по чл.414, ал.2 ГПК съдът преценява данните по заповедното производство, като е допустимо да дава указания и да събира и други доказателства, посочени от страните. В случая е безспорно, че е спазен преклузивният срок за предявяване на иска, като указанията на съда в исковото производство са дадени с оглед извършване на преценка за спазване на срока за предявяване на иска. Указанията на съда в заповедното производство за довнасяне на държавната такса са информативни и неизпълнението им няма за последица недопустимост на иска. Съдът в исковото производство, ако констатира нередовност на исковата молба, дава указания на ищеца за отстраняването им и неизпълнението на тези указания има за последица връщане на исковата молба. Неизпълнението в срок на указанията за представяне на доказателства за момента на връчване на съобщението по чл.415, ал.1 ГПК не преклудира възможността същите да се ангажират в хода на исковото производство.
По заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК касаторът е възпроизвел възраженията си срещу съществуването на вземането, които е поддържал в инстанциите по същество, а именно за установените според него: „безпаричност“ на записа на заповед, за липса на реално предаване на сумата по договора за заем и съответно за липса на основание за връщането й, за липса на осчетоводяване на паричната сума от дружеството, за установена недобросъвестност на третото лице – джиратар при прехвърляне на ценната книга поради знание за наличието на каузално правоотношение и за възраженията на издателя спрямо първоначалния кредитор. Касаторът е развил и довод, че обстоятелството, че записът на заповед е елемент от фактическия състав на каузалните отношения по сключения договор за заем прави ценната книга нищожна, тъй като записът на заповед не е от изчерпателно изброените от закона способи за обезпечаване на задълженията.
Настоящият състав на ВКС че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение.
Очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не е засегнато от тези пороци, като въведените доводи ВКС обсъди при разглеждане на основанието по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въведените доводи са свързани с преценката на приетите за установени факти по спора, поради което не са свързани с приложението на материална или процесуална норма, а с обосноваността на въззивното решение. В случая касаторът игнорира съществени обстоятелства по спора, които са обсъдени от първоинстанционния съд, а именно, че предаването на паричната сума е удостоверено от страните в договора за заем, който в тази част има характер на разписка, както и че в договора е предвидено издаването на запис на заповед за обезпечаване изпълнението на задължението за връщане на заетата сума, съответно, че не е въведено възражение за погасяване на задължението по каузалното правоотношение. Заявеният довод за нищожност на записа на заповед не обоснова основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно т.4д на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС направена добавка в записа на заповед относно наличието на каузално правоотношение е пречка за издаване на заповед за незабавно изпълнение само в случай, че тази добавка отрича безусловния характер на поетото задължение. Според даденото разрешение отбелязването не накърнява реквизитите по чл.455, т.2 и чл.535, т.2 ТЗ и обективно е от значение при доказването на иска по чл.422 ГПК, когато длъжникът е подал възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение по чл.417, т.9 ГПК. ОСГТК на ВКС изрично е посочило в мотивите на решението, че практиката сочи, че записите на заповед се издават именно като средство за обезпечаване на парични задължения, произтичащи от сключени договори, и възприемането на противната теза би ги обезсмислило като такива. В случая на още по-силно основание уговорката в договора за заем, че като обезпечение ще се издаде запис на заповед няма за последица нищожност на издадения запис на заповед.
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.
По разноските. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. по договор от 27.08.2018г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 930/17.04.2018г., постановено по т.д.№ 4/2018г. от Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА „Водоканалпроект –Металпроект – Инженеринг“ АД, гр.София, ул.“Камен Андреев“ № 24 да заплати на Г. О. Беков, гр.София, съдебен адрес: гр.София, бул.“Александър Стамболийски“ № 32, вътр. сграда, ет.3, адв.Г. М. сумата от 1000 лв. /хиляда лева/ – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.