1
12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 570
гр. София, 10.12.2018г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1461 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на З. П. Б. чрез особения представител адвокат Н. Х. и В. П. А. чрез особения представител адвокат В. Б. срещу решение № 463 от 26. 02. 2018 г. по т. д. № 6550/2017 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав.
Касаторът З. Б. чрез назначения му при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител обжалва въззивното решение в частта, с която след частичната отмяна на решение от 19. 10. 2017 г. по т. д. № 105/2016 г. на Софийски окръжен съд Б. е осъден да заплати на „Уникредит Лизинг“ ЕАД, солидарно с „Инерт – Груп“ ООД, „Елити“ ООД и В. П. А., сумата от 20 399, 43 евро по запис на заповед от 28. 05. 2008 г., заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба /27. 06. 2016 г./ до окончателното изплащане, както и сумата от 8 324, 14 лв. разноски. Поддържа, че решението в атакуваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излага оплаквания срещу извода на въззивния съд, че с процесното споразумение от 13. 12. 2010 г. не са новирани задълженията на лизингополучателя по договора за лизинг, за обезпечаване на които е издаден процесният запис на заповед. В споразумението намерила израз ясната и категорично заявена воля на страните по договора за лизинг за новиране на задълженията, съответно при липсата на уговорка за запазване на действието на обезпеченията по последната сделка не съществувало и задължението по менителничния ефект. Според касационния жалбоподател апелативният съд неправилно приел, че позоваването на изтекла погасителна давност за каузалните задължения не може да се прави от авалиста, който не е страна по каузалното правоотношение. В касационната жалба поддържа, че записът на заповед, издаден в обезпечение на каузална сделка, е нищожен поради наличие на условие за плащане. Такова задължаване по ценната книга било условно, тъй като било поставено в зависимост от изпълнението на каузалната сделка. За нищожността въззивният съд следял служебно, поради което изводите му, че записът на заповед е действителен и няма формални пороци противоречали на закона. Касаторът Б. прави искане за отмяна на въззивното решение в обжалваната от него част и за отхвърляне на предявения срещу него иск.
Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните правни въпроси: „1. Длъжен ли е съдът да изследва действителната воля на страните по договора съобразно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и може ли да тълкува смисъла на сключен договор /в процесния случай споразумение от 13. 12. 2010 г./, без да изследва задълбочено волята на страните, обективирана във всички релевантни клаузи?; 2. Каква следва да е съдбата на обезпечаващ каузалната сделка запис на заповед, в частност по отношение на поръчителите /авалисти/ в случай, че е налице новация на задължението по каузалната сделка? Води ли погасяването на задължението по каузалната сделка /особено когато погасяването не е чрез извършване на плащане/ до погасяване на задължението по абстрактната по отношение на авалисти, които не са страна по първата?; 3. Нищожен ли е запис на заповед, издаден под условие, макар несъдържащо се в текста на документа, но изводимо от свързана с него каузална сделка /поради издаване в нарушение на чл. 535, т. 2 ТЗ/?“ Касаторът Б. поддържа, че разрешението, дадено от въззивния съд на първия формулиран въпрос противоречи на практиката на ВКС, намерила израз в постановените по чл. 290 ГПК решение № 156 от 16. 06. 2016 г. по гр. д. № 6042/2015 г., IV г. о. и решение № 137 от 25. 06. 2010 г. по т. д. № 888/2009 г, II т. о. Твърди, че останалите поставени въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касацията „Уникредит лизинг“ ЕАД изразява становище по обсъдената касационната жалба, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната част, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на разноски.
Касаторът В. П. А. чрез назначения при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител обжалва въззивното решение в частта, с която след частичната отмяна на първоинстанционния акт А. е осъден да заплати на „Уникредит Лизинг“ ЕАД, солидарно с „Инерт – Груп“ ООД, „Елити“ ООД и З. П. Б., сумата от 20 399, 43 евро по запис на заповед от 28. 05. 2008 г., заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба /27. 06. 2016 г./ до окончателното изплащане, както и сумата от 8 324, 14 лв. разноски. Поддържа, че решението в атакуваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи, че съдът неправилно е приел, че съществува задължението по процесния запис на заповед, тъй като последният обезпечавал изпълнението на задълженията по договор за лизинг, който бил прекратен по волята на страните по този договор, намерила израз в споразумение от 13. 12. 2010 г. В последното страните не били уговорили обезпечителни мерки, нито последващо действие на записа на заповед от 28. 05. 2008 г. В касационната жалба излага довод, че липсва валидно поето от В. А. менителнично поръчителство, тъй като същият е подписал записа като представител на издателя „Инерт – Груп“ ООД и не е направил изрично волеизявление, с което ясно да се изрази намерението му да учреди такова поръчителство в лично качество. Прави оплакване срещу извода на съда, че подписаното на 13. 12. 2010 г. споразумение няма характер на новационен договор и не се е отразило на съществуването на обезпечените със записа на заповед вземания по каузалната сделка. Излага съображения, че тъй като задължението по каузалното отношение е погасено по давност, погасено е и абстрактното задължение по записа на заповед, поето с гаранционно-обезпечителна цел. Прави искане за отмяна на въззивното решение в атакуваната част и за отхвърляне на предявения срещу него иск.
Касационният жалбоподател В. А. чрез процесуалния си представител поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въвежда следните въпроси: „1. Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите по чл. 20 ЗЗД, от които произтичат процесните правоотношения и при формиране на правните и фактически изводи да търси общата воля на страните, произтичащи от тези договори? Може ли по правилата на тълкуването да се променя волята на страните по договорите? Погасява ли се менителничният ефект на записа на заповед, служил като обезпечителна мярка по договор /в случая договор за финансов лизинг/, след последващ договор /споразумение, нотариално заверено на 13. 12. 2010 г., за прекратяване по взаимно съгласие на договора за финансов лизинг и при връщане на обекта/, в който не е потвърдена обезпечителната мярка /запис на заповед/; 2. Следва ли в случаите, когато издателят подписва запис на заповед като представляващ дружество и едновременно в лично качество като „авалист“ да направи изрично волеизявление, с което ясно да изрази намерението си за учредяване на менителнично поръчителство?“. По поставените въпроси по т. 1 се изразява становище за произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 80 от 8. 05. 2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г., IV г. о., решение № 89 от 17. 07. 2009 г. по т. д. № 523/2008 г., II т. о., решение № 103 от 6. 11. 2012 г. по т. д. № 632/2011 г., I т. о., решение № 115 от 1. 11. 2010 г. по т. д. № 939/2009 г., I т. о., решение № 546 от 23. 07. 2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., решение № 16 от 28. 02. 2013 г. по т. д. № 218/2012 г., II т. о. и решение № 157 от 30. 10. 2012 г. по т. д. № 696/2011 г., II т. о. По втория въведен от касатора А. въпрос се прави позоваване на решение № 96 от 28. 07. 2015 г. по т. д. № 2980/2013 г. на ВКС, като се изтъква, че разрешението на въпроса във въззивното решение не съответства на цитираната практика. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът А. поддържа, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация, което аргументира със съображения за допустимост и основателност на направеното от авалиста възражение за погасяване по давност на задълженията по каузалното правоотношение – по договор за лизинг, по което авалистът не е страна.
Ответникът по обсъдената касационна жалба на В. А. – „Уникредит Лизинг“ ЕАД е депозирал отговор на жалбата, в който изразява становище за липсата на предпоставките за достъп до касация, поддържани от А., съответно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното.
Касационните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.
В обжалваното въззивно решение е прието, че с процесния запис на заповед № 83391/28. 05. 2008 г. „Инерт – Груп“ ООД, представлявано от В. П. А., се е задължило да заплати на ищеца „Уникредит Лизинг“ ЕАД безусловно и без протест сумата от 270 614,18 евро, в същата валута или в левовата й равностойност, определена по централния курс на БНБ за деня на плащането, като записът е бил авалиран от „Елити“ ООД, В. П. А. и З. П. Б.. Съдът е установил, че ищецът „Уникредит Лизинг“ ЕАД, като лизингодател и „Инерт – Груп“ ООД, като лизингополучател са сключили договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 83391/28. 05. 2008 г. Според договора лизингополучателят се е задължил да издаде и предаде на лизингодателя като обезпечение за редовното и точно заплащане на всички суми по договора, както и на сумите на договорните неустойки и лихви за забава, валиден запис на заповед, платим на предявяване със срок за предявяване за плащане дълъг поне колкото срока на договора и платим без протест.
Със споразумение от 13. 12. 2010 г. с нотариална заверка на подписите страните са признали какъв е размерът на задълженията на лизингополучателя към лизингодателя, като първият се е задължил да внесе общата дължима сума в срок до 13. 12. 2010 г. Съгласно споразумението на 30. 11. 2010 г. лизингополучателят е върнал на лизингодателя обекта на лизинга. При продажба на върнатия лизингов обект лизингодателят се е задължил да намали задължението на лизингополучателя с реално полученото при продажбата. Според споразумението със сключването му и връщане на обекта договорът за лизинг прекратява действието си, като страните декларират, че няма да имат никакви претенции една към друга, произтичащи от отношенията им по договора за лизинг и същевременно се съгласяват отношенията им занапред да се уреждат изцяло от клаузите на споразумението.
При тази фактическа установеност въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед отговаря на изискванията за задължително съдържание по чл. 535 и чл. 536 ТЗ, вкл. и на формалните изисквания за авала по чл. 484 ТЗ, които съдът е длъжен служебно да провери. Посочил е, че пропускането на срока за предявяване на процесния запис на заповед не освобождава ответниците от отговорност по него с оглед качеството им на авалисти. Изтъкнал е, че записът на заповед е бил предявен на издателя в хода на исковото производство, с което е настъпила изискуемостта на вземането – както спрямо издателя, така и спрямо авалистите. Въззивният съд е преценил като неоснователно възражението за прескрибиране на записа на заповед, т.е. за погасяване по давност на вземанията.
В решението са отразени и изводите на съда във връзка с възраженията за липсата на съществуващо каузално вземане, по повод на което е издаден записът на заповед, евентуално – за неговото погасяване по давност. Посочено е, че между страните е безспорно по повод на кое каузално отношение е издаден процесният запис на заповед от 28. 05. 2008 г. – по обсъждания договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 83391/28.05.2008 г. Становището на съда е, че действието на този договор е било прекратено по взаимно съгласие на страните със споразумението от 13. 12. 2010 г., което няма новативен ефект – не е довело до погасяване на възникналите до сключването му задължения по лизинговия договор и до тяхната замяна с нови задължения, съответно не е довело до погасяване и на абстрактното вземане по записа. Съдът, за да счете за съществуващо спорното задължение по записа на заповед, е посочил, че ответниците не твърдят и не доказват погасяване чрез плащане на установените задължения по договора за лизинг, надхвърлящи по размер претенцията по иска. Накрая, въззивният съд е разгледал направеното от авалистите – физически лица, ответници по исковете възражение, че каузалните вземания са погасени по давност. Приел е, че тъй като авалистите не са страна по каузалното отношение, породило тези вземания, те не са легитимирани да се позовават на погасяването им по давност. Според въззивния съд потестативното право да се позове на възражение за погасяване по давност принадлежи само на длъжника по каузалните вземания „Инерт – Груп“ ООД, който не е упражнил това право. Допълнителен аргумент за съществуването на спорното право е изведен и от това, че погасяването по давност на вземанията не води до тяхното заличаване от правния мир, а единствено до превръщането им в естествени вземания. Наличието на естествени каузални вземания, съгласно мотивите на въззивния акт, не обуславя недължимост на вземането по записа на заповед. По тези изложени съображения с атакуваното въззивно решение, след частичната отмяна на първоинстанционния акт, е уважен предявеният срещу авалистите осъдителен иск по чл. 538 ТЗ.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Касационното обжалване по поставените и от двамата касатори материалноправни въпроси за тълкуване на договорите не може да се допусне. Доколкото във въззивното решение, за да отхвърли възраженията на касаторите – авалисти по запис на заповед за липсата на съществуващо каузално вземане, съдът е тълкувал споразумение от 13. 12. 2010 г. във връзка с договора за лизинг, изпълнението на задълженията на лизингополучателя по който са обезпечени с процесния запис на заповед, тези въпроси са значими за изхода на конкретния спор по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на тях обаче не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В решенията по чл. 290 ГПК, с които касаторите са аргументирали това основание, е застъпено последователно поддържаното от ВКС становище, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл. 20 ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите, че прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля и че не може по пътя на тълкуването да бъдат изменени поетите с договора задължения или пък да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. В конкретния случай въззивният съд в съответствие с установената практика на ВКС, като е съобразил обезпечителния характер на записа на заповед по отношение на паричните задължения на лизингополучателя по договора за финансов лизинг от 28. 05. 2008 г. и неговото съдържание, е обсъдил клаузите на споразумението от 13. 12. 2010 г., с което по взаимно съгласие на страните е прекратено действието на договора за лизинг. При осъщественото тълкуване съдът е приел, че със споразумението страните са установили размерите на изискуемите задължения на лизингополучателя по договора и са разсрочили изпълнението им, като същевременно са постигнали съгласие за приспадане от тези задължения на цената, получена от лизингодателя при продажбата на върнатата му вещ по договора. Установената обща воля на страните по споразумението е мотивирала извода на съда, че не се касае до новационно съглашение и че сключването на споразумението не е довело до погасяване на каузалните задължения, по повод на които е издаден процесният запис на заповед. Тълкуването е извършено при спазване на изяснените в практиката на ВКС критерии на чл. 20 ЗЗД. Що се отнася до изводите, до които съдът е достигнал в резултат на тълкуването, то тяхната правилност не подлежи на проверка в производството по допускане на касационното обжалване.
Предмет на следващото изложение е наличието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните части, така както са въведени от касаторите Б. и А. с оглед поставените от тях в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК различни въпроси.
По касационната жалба на З. Б.:
Не е обосновано приложното поле на касационното обжалване и с оглед останалите въпроси, въведени от касатора З. Б. при обжалване на въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционния акт е уважен предявеният осъдителен иск по чл. 538 ТЗ по отношение на посоченото лице – авалист по запис на заповед. Въпросите за значението по отношение на авалистите по запис на заповед на новацията на задължението по каузалната сделка и води ли погасяването на задължението по каузалната сделка /особено, когато погасяването не е чрез плащане/ до погасяване на задължението по абстрактната сделка по отношение на авалисти, които не са страна по първата са поставени във връзка с тезата на касатора, че сключеното на 13. 12. 2010 г. от страните по договора за лизинг – каузалната сделка споразумение има характера и последиците на новационен договор. Както бе посочено, тази теза е категорично отречена от въззивния съд, поради което поставените въпроси са хипотетични, а не обуславящи изхода на спора.
Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и последният поставен от касатора Б. въпрос: „Нищожен ли е запис на заповед, издаден под условие, макар несъдържащо се в текста на документа, но изводимо от свързана с него каузална сделка – поради издаване в нарушение на чл. 535, т. 2 ТЗ?“. Този въпрос е некоректно зададен, тъй като поставя проблема за опорочаването на формата на записа на заповед поради неспазване на изискванията за задължителното съдържание по чл. 535 ТЗ, в частност за задължителния реквизит по т. 2 на цитираната разпоредба, но не с оглед съдържанието на записа на заповед, а предвид стоящото извън съдържанието на менителничния ефект основание /кауза/ на поетото задължение за плащане. Независимо от това, следва да се изтъкне, че в случая не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпросите кога следва да се приеме за спазено изискването по чл. 535, т. 2 ТЗ е създадена задължителна практика на ВКС. В т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 28. 12. 2005 г. по тълк. д. № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС е изяснено, че изискването по чл. 535, т. 2 ТЗ е спазено, когато в документа не е поставено условие за пораждане на действието на поетото задължение за плащане на определена парична сума. С т. 4д от Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителните указания, че не е допустимо издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК, когато в записа на заповед е направена добавка относно наличието на каузално правоотношение, само ако направената добавка отрича безусловния характер на поетото задължение. Ако добавката, сочеща на каузалното правоотношение, не засяга реквизитите на менителничния ефект същата следва да се счита за невписана и не опорочава формата му. Тези задължителни постановки, както и разясненията по т. 17 на последното цитирано тълкувателно решение, че вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа, на които съответства даденото от въззивния съд разрешение, че формата на процесният запис на заповед не е опорочена с оглед спазените изисквания на закона досежно неговото съдържание, изключват основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация.
По касационната жалба на В. А.:
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от касатора А. част и с оглед останалите формулирани от този касатор в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси, въведени при обосноваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният от касационния жалбоподател въпрос „Погасява ли се задължението по запис на заповед, издаден за обезпечаване на договор /в случая договор за финансов лизинг/ при последващ договор /споразумение от 13. 12. 2010 г. за прекратяване по взаимно съгласие на договора за финансов лизинг и при връщане на обекта на лизинг/, в който не е потвърдена обезпечителната мярка /записа на заповед /?“ не може да се квалифицира като правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Решаващите изводи на въззивния съд, че процесното споразумение не е довело до погасяване на обезпечените със записа на заповед задължения на лизингополучателя по договора за финансов лизинг, съответно не е довело до погасяване на абстрактното вземане по записа са обусловени от преценка на фактите по делото и на уговорките на лизингодателя и лизингополучателя по договора за финансов лизинг и по споразумението. Ето защо поставеният въпрос е от значение за правилността на решението, а съгласно задължителните указания по т. 1 от в производството по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд не проверява правилността на изводите на въззивния съд. Не съответства на установените по делото факти, съответно не е значим за изхода на спора въпросът, когато записът на заповед е подписан за издателя – търговско дружество от представляващия това дружество и същото физическо лице се задължава в лично качество като авалист по записа на заповед, следва ли това лице да направи изрично волеизявление, с което ясно да изрази намерението си за учредяване на менителнично поръчителство. В случая по делото е установено, че по процесния запис на заповед В. П. А. се е подписал под изрично свое изявление за поемане на авала, като това изявление и изявленията на останалите менителнични поръчители следват обективираното в записа на заповед волеизявлението на издателя „Инерт – Груп“ ООД, представляван от А., положил подпис за издателя.
Не е налице и поддържаното от касатора А. основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от това лице част на съдебния акт. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът А. чрез особения представител, при обосноваване на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не е поставил въпрос за приложението на конкретна правна норма. Поддържа само, че в случая вземането на ищеца по каузалното правоотношение е погасено по давност, поради което недължимо е и вземането по записа на заповед, следователно направеното възражение в този смисъл от авалиста е допустимо и основателно. Разгледани във връзка с обжалваното решение тези твърдения следва да бъдат отнесени към изводите на въззивния съд за съществуване на вземането по записа на заповед с оглед липсата на направено от издателя – длъжник по каузалното правоотношение възражение за погасяване по давност на каузалните задължения и превръщането, при погасяване по давност, на вземанията в естествени такива. Касае се до твърдения за незаконосъобразност на въззивното решение, които биха съставлявали основания за касирането му като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания акт. Непосочването на значимия правен въпрос от жалбоподателя е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съобразно цитираната задължителна практика на касационната инстанция. Независимо от това трябва да се изтъкне, че касаторът не е изпълнил и задължението за аргументиране на визираните в нея две кумулативни предпоставки – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По изложените съображения за липсата на предпоставките за достъп до касация въззивното решение в обжалваните части не може да бъде допуснато до касационно обжалване.
На адвокат Н. Х. и адвокат В. Б., назначени при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК за особени представители на касаторите Б. и А., осъществили представителството им в настоящото производство, следва да бъде изплатено определеното с разпореждане от 26. 10. 2018 г. и внесено по сметката на ВКС от ответника по касацията „Уникредит Лизинг“ ЕАД с платежно нареждане от 7. 11. 2018 г. на „Уникредит Булбанк“ АД възнаграждение в размер на по 700 лв.
При този изход на настоящото производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касацията направените разноски за настоящото производство за възнаграждения за особените представители на касаторите в размер на 1400 лв.
На основание чл. 77 ГПК касаторите трябва да бъдат осъдени да заплатят по сметка на ВКС на РБ държавна такса за производството по чл. 288 ГПК в размер на по 30 лв. всеки.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 463 от 26. 02. 2018 г. по т. д. № 6550/2017 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав в обжалваните части.
ДА СЕ ИЗПЛАТИ възнаграждение на адвокат Н. Е. Х. от САК, в качеството му на особен представител на З. П. Б., за производството по т. д. № 1461/2018 г. на ВКС, ТК, Първо отделение в размер на 700 лв. /седемстотин лева/.
ДА СЕ ИЗПЛАТИ възнаграждение на адвокат В. Н. Б. от САК, в качеството й на особен представител на В. П. А., за производството по т. д. № 1461/2018 г. на ВКС, ТК, Първо отделение в размер на 700 лв. /седемстотин лева/.
ОСЪЖДА З. П. Б., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], [улица] и В. П. А., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], кв. С., [жилищен адрес] да заплатят на „Уникредит Лизинг“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] сумата от 1 400 лв. /хиляда и четиристотин лева/ разноски, а по сметката на ВКС на РБ държавна такса в размер на по 30 лв. /тридесет лева/ всеки.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: