О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 183
гр. София,10.04.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2474 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Л. Ц. срещу решение №1013/26.04.2018г. по гр.д. №6152/2017г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 състав, в частта, с която е потвърдено решение от 26.05.2017г. по гр.д. №3808/2016г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Б. Л. Ц. срещу „С.“ ЕАД и „К. инженеринг“ ООД иск по чл.49 от ЗЗД за солидарното им осъждане да му заплатят 25 100 лева, като част от общо дължимо обезщетение за имуществени вреди в размер на 220 924 евро.
К. жалбоподател твърди, че решението е неправилно, необосновано и постановено при съществени процесуални нарушения и при противоречие с материалния закон. Изтъква,че съдът е следвало да разграничи основанието на претенцията за вреди към всеки от ответниците – към „К. инженеринг“ ООД по чл.82 от ЗЗД, а към „С.“ ЕАД, с правоприемник „ОББ“ АД, по чл.21 ал.2 от ЗЗД. Поддържа, че в разпоредбата на чл.21 ал.2 от ЗЗД е установен специален деликтен състав за отговорност за вредите, причинени от трети лица, недобросъвестно попречили на изпълнението на договор. Прави оплаквания, че съдът е обсъдил отговорността само на първия ответник, без изобщо да изследва отговорността на втория ответник – трето лице за сключените предварителни договори. Поддържа, че ответникът „С.“ ЕАД, с правоприемник „ОББ“ АД, недобросъвестно е попречил на точното изпълнение на задълженията на ответника „К. инженеринг“ ООД, като продавач по сключените с ищеца предварителни договори, за които С.“ ЕАД е знаел, поради което дължи на ищеца обезщетение.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател поставя следните правни въпроси, като обуславящи изводите на въззивния съд: 1. При наличието на вреди, които са следствие от невъзможността на купувача да упражни в пълен размер придобити права, произтичащи от предварителен договор, когато тази възможност е последица не само от недобросъвестни действия на продавача, но и от недобросъвестни действия на трето лице, което с действията си е попречило/затруднило изпълнението на задълженията по договора, увреденото лице – купувач може ли да репарира причинените му вреди с иск по чл.45 от ЗЗД, вр. чл.21 ал.2 от ЗЗД срещу третото лице отделно от иска по чл.82 от ЗЗД срещу продавача? Когато искът е предявен срещу продавача и третото лице, следва ли съдът да разграничи отговорностите на двамата ответници? 2. Затруднява ли изпълнението на поетите задължения по сключени предварителни договори последващото учредяване на ипотека върху имотите, предмет на покупко – продажбата, когато съществува изрична клауза в същите имотите да не се обременяват с тежести до сключването на окончателен договор и може ли да се счита това за увреждащо купувача действие? 3. Когато в обстоятелствената част на исковата молба са изложени фактически твърдения за недобросъвестното поведение на ответниците, следва ли съдът в доклада по делото да разграничи отговорността на двамата ответници и да квалифицира исковете, предявени на основание общата деликтна отговорност по чл.45 от ЗЗД съгласно особеностите, отграничаващи състава на чл.21 ал.2 от ЗЗД от общия деликт? В тази връзка представлява ли нарушение липсата на мотиви по отношение на осъдителния иск за вреди към втория ответник, когато основанието към втория ответник е различно от основанието към първия ответник? Поддържа, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №35 от 22.08.2014г. по т.д.№1916/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. и в решение №112 от 25.07.2013г. по т.д.№395/2012г. на ВКС, ТК, І т.о. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение.
Ответникът по касация „Обединена Българска Банка“ АД, конституиран в качеството на правоприемник на „С.“ ЕАД. поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Счита също касационната жалба за неоснователна по същество. Претендира присъждане на юрисконсултско обезщетение.
Ответникът по касация „К. инженеринг“ ООД не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че изплатената авансово от ищеца цена на обещаните му имоти представлява имуществена вреда, тъй като срещу плащането й не е получил правото на собственост върху имотите. Приел е, че вредата е в причинно следствена връзка единствено с неизпълнението на задълженията на ответника „К. инженеринг“ ООД, поети с предварителните договори, поради което основанието за обезщетяването й е договорно, а отговорен за репарирането – единствено съконтрахентът по предварителните договори. Изложил е съображения, че липсва причинна връзка между плащането от ищеца в изпълнение на задълженията му по предварителните договори и сключената между ответниците договорна ипотека. Счел е за несъстоятелно заявеното от ищеца твърдение, че сключването на разрешена от закона сделка между трети лица го уврежда непозволено по смисъла на чл.45 от ЗЗД и обосновава солидарна отговорност на съконтрахентите.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият въпрос е свързан с предмета на спора, но по отношение на него касационният жалбоподател не е обосновал допълнителните предпоставки за достъп до касация. В соченото от касатора решение от 22.08.2014г. по т.д.№1916/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., е прието, че при наличието на вреди, които са следствие от невъзможността наемателят да упражни придобити права, произтичащи от наемно правоотношение, когато тя е последица не само от недобросъвестни действия на трето лице, но и на действия на длъжника, за които той отговаря, увреденото лице /наемател/ може да репарира причинените му вреди с иск по чл.82 от ЗЗД срещу насрещната страна по облигационното отношение / наемодател/, съответно на основание чл.21 ал.2 от ЗЗД да претендира обезщетение от третото лице, което с действията си недобросъвестно е попречило договорът да бъде изпълнен, като отговорността на длъжника и третото лице не е солидарна.
Въззивният съд не е отрекъл възможността да се търси отговорност от банката, в качеството на трето лице, което не е страна по предварителните договори между ищеца и „К. инженеринг“ ООД, с оглед твърденията на ищеца, че с действията си по учредяването на ипотеките банката недобросъвестно е попречила предварителните договори да бъдат изпълнени. С това той не е допуснал отклонение от формираната практика на ВКС. Преценката дали третото лице е действало недобросъвестно и с оглед на това дали дължи обезщетение е въпрос на преценка на заявените в конкретното исково производство обстоятелства и събраните по делото доказателства. В настоящия случай въззивният съд е приел, че сключената между продавача по предварителните договори и банката ипотека е разрешена от закона сделка и не уврежда ищеца.
Първият въпрос в частта относно задължението на съда да отграничи отговорността на двамата ответници, както и третият въпрос в частта относно липсата на мотиви по отношение на втория ответник, са поставени с оглед твърдението на касатора, че въззивният съд не е разграничил претенциите срещу двамата ответници, като е изследвал поведението само на ответника „К. инженерин“ ООД. Това твърдение е неоснователно доколкото съдът е изложил отделни съображения относно отговорността на продавача по предварителните договори, като е посочил, че обезщетение за причинените от него вреди се дължи на основание неизпълнение на задълженията по сключените договори, а не по реда на деликтната отговорност. Това обаче не създава задължение за съда да промени квалификацията на предявения иск, като такава по чл.82 от ЗЗД, доколкото съдът е преценил като правилна определената от първоинстанционния съд квалификация по чл.49 от ЗЗД. Въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че и от двама ответници се претендира обезщетение за неправомерни действия, състоящи се в учредяването на договорната ипотека и насочени към увреждането му като първи кредитор на ответника „К. инженеринг“ ООД. По отношение на банката е приел, че със сключването на разрешена от закона сделка не е причинено увреждане на ищеца. По този начин съдът е разграничил двете претенции, независимо от посочената еднаква правна квалификация, както и е изложил различни мотиви по тях, с оглед на което поставените от касатора въпроси не се явяват обуславящи за изхода на спора.
Въпросът по т.2 от изложението е обуславящ за изхода на спора с оглед извода на съда, че сключването на процесните договори за ипотека не може да се счита за неправомерно действие от страна на банката. Поставеният въпрос обаче не отговаря на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК. Изводите на съда по този въпрос не са обусловени само от тълкуване на разпоредбите на ЗЗД, а се основават на преценка на събраните писмени доказателства и останалите установени по делото обстоятелства, които са специфични за спора. Той няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело №1/2009г., ОСГТК, тъй като отговорът му зависи от конкретните договорни клаузи в сключените между касатора и ответника „К. инженеринг“ ООД предварителни договори и установената по делото фактическа обстановка, с оглед на което не е налице основанието по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Третият въпрос е свързан с доводите на касатора за неправилна квалификация на предявения иск за обезщетение срещу ответника „Обединена българска банка“ АД, в качеството на правоприемник на „С.“ ЕАД. Посоченото от въззивния съд правно основание на иска за обезщетение – чл.49 от ЗЗД, е идентично с посоченото от ищеца правно основание чл.45 от ЗЗД, вр. чл.49 от ЗЗД. Дадената от ищеца правна квалификация на предявените искове не обвързва съда, но в случая тя е правилна, съответства на заявеното основание и петитум на предявения иск и двете съдебни инстанции, разгледали спора, също са я възприели. Посочването на разпоредбата на чл.21 ал.2 от ЗЗД като част от правната квалификация на претенцията би съставлявало уточнение, но не променя квалификацията по чл.49 от ЗЗД – претенция за обезщетение за вреди, предявена срещу юридическо лице на деликтно основание. По този въпрос не е обоснована и допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Не е налице противоречие на въззивното решение с цитираното от касатора решение №112 от 25.07.2013г. по т.д.№395/2012г. на ВКС, ТК, І т.о. Последното е постановено в хипотеза, в която правната квалификация е дадена от въззивния съд в отклонение от диспозитивното начало, а също и при нередовна искова молба доколкото не са разграничени увреждащите неправомерни действия на всеки от конституираните ответници. Съставът на ВКС е приел, че са разгледани непредявени искове, тъй като в исковата молба няма твърдения за недобросъвестност в действията на ответника спрямо съществуващото между ищеца и трето лице облигационно правоотношение. В настоящата хипотеза действията, извършени от всеки от ответниците са ясно разграничени в исковата молба, като се твърди, че са неправомерни и насочени към увреждане на ищеца.
Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280 ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Изложените твърдения за допуснати от съда съществени процесуални нарушения съставляват основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл. 280 ал.2 предл.3 от ГПК. Преценката за основателност на тези оплаквания би могла да бъде осъществена само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол при наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 от ГПК.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
При този изход на спора на ответника по касация „Обединена българска банка“ АД, следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение, доколкото същият е представляван в касационното производство от юрисконсулт, който е депозирал писмен отговор на касационната жалба. Поради това касаторът следва да бъде осъден на чл.78 ал.3, вр. чл.78 ал.8 от ГПК да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 100 лева, съобразно вида на делото и неговата фактическа и правна сложност, както и извършените от ответника4 процесуални действия.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1013/26.04.2018г. по гр.д. №6152/2017г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 състав, в обжалваната му част, с която е потвърдено решение от 26.05.2017г. по гр.д. №3808/2016г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Б. Л. Ц. срещу „С.“ ЕАД и „К. инженеринг“ ООД иск по чл.49 от ЗЗД за солидарното им осъждане да му заплатят 25 100 лева, като част от общо дължимо обезщетение за имуществени вреди в размер на 220 924 евро.
ОСЪЖДА Б. Л. Ц., ЕГН [ЕГН], с адрес гр. София,[жк][жилищен адрес] да заплати на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, ЕИК000694959, със седалище и адрес на управление гр. София, [улица] на основание чл.78 ал.3 от ГПК, вр. чл.78 ал.8 от ГПК разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева /сто лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.