6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 573
С., 22,06,2016 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети април две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 2918/2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 97 от 15.01.2015г. по т. д.2949/14г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение №266 от 13.02.2014г. по т.д. № 784/10г. на СГС.
Ответникът по касация- [фирма], [населено място] е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК,поради което решението в обжалваната му част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт.
С решението, в частта предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд е потвърдил решение № 266 от 13.02.2014г. по т.д. №784/10г. на СГС, в частите му, с които са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] против [фирма] искове с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД в размер на 378980лв. и чл.86 ЗЗД – за забавено плащане върху същата сума за периода 17.03.2007г. -16.03.2010г. в размер на 156888.16лв. За да постанови обжалваният резултат, въззивният съд, след като е разгледал претенцията и с оглед фактите по спора е приел дължимост на останалата, извън присъдената с влязло в сила решение, претендирана част на обезщетението за имуществени вреди, претърпени от ищеца при извършените от ответника продажби на заложено имущество при установеност на неизпълнение на задълженията на банката – кредитор за полагане грижата на добър търговец. Макар и основателен, съдът не е уважил иска, поради направеното от ответника възражение за погасяване на вземането по давност. Съдът е отчел, че в случая е приложима кратката тригодишна давност по смисъла на чл.111б, б”б” ЗЗД, тъй като спорното право има за предмет заплащане на имуществени вреди от неизпълнение на задълженията на ответника – заложен кредитор по договор за особен залог. Началният момент на давностния срок, съставът е обвързал с разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД, като е приложил чл.69, ал.1 ЗЗД, и с оглед това е извършил преценка за началото на тригодишният срок – от осъществяване на продажбите на заложеното имущество – за шивашкото оборудване – 27.12.2004г. и за мелничното оборудване 02.02.2005г. и с оглед подаване на исковата молба на 17.03.2010г. е прието, че давностния срок е изтекъл. Съставът е разгледал възражението на ищеца за това, че предявяването на частичен иск за част от спорното вземане, който е бил уважен с влязло в сила решение не е спрял давността по отношение на останалата част от вземането, като в тази връзка съставът се е позовал и на разрешението дадено с решение № 22 /10г. на ВКС, І т.о.
Разпоредбата на чл.288 ГПК обвързва допускането до разглеждане на касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът е поддържал наличие на всички основания визирани в чл.280, ал.1 т.1, 2 и 3 ГПК. Поставил е въпросът – „ Приложима ли е разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗЗД при наличие на изцяло реализирани права от страна на банката – заложен кредитор по договор, по който не може да се иска изпълнение, или претенцията следва да бъде уважена на основание деликт.”Накратко касаторът е заявил разбирането по поставения въпрос. Поставил е въпросът- „ Злоупотребата с права, основание ли е да се търси обезщетение за деликт, или обезщетението може да се търси по чл. 79 ЗЗД.” Лаконично е направено оплакване, че съдът не бил обсъдил възражението на страната за „злоупотреба с права”. Поставен е въпросът- „ По иск за обезщетение за вреди от продажба на заложното имущество отговорността договорна ли е или деликтна респ. която давност се прилага…”Страната накратко е заявила разбирането си, че в случая договора между страните бил изцяло изпълнен, поради което решението било в противоречие с решение на САС и определение на ВКС.Касаторът е поставил въпросът- „ Предявяването на частичен иск и неговото уважаване спира ли давността за останалата част от вземането, което не е предмет на делото”. Страната е заявила, че този въпрос бил решаван противоречиво от ВКС и от съдилищата. Поддържала е че, решението на САС било в противоречие с решение №22/10г. на ВКС, І т.о., решение 160/12на ВКС, ІІ т.о., посочени са решения на съдилищата и определение на ВКС, като е заявено, че обжалваното въззивно решение е в съответствие с решение № 610/08г. на ВКС, І т.о. Касаторът подробно е развил разбирането си в тази връзка, поддържано и в хода на производството, с оглед правозащитното й възражение, че вземането не е погасено по давност. Поставен е въпросът- „От значение ли е коя от двете процесуални възможности е избрал ищеца за защита на правата си – да увеличи иска в хода на производството по частичния иск или да предяви остатъка от вземането си в отделно производство”. Страната накратко е отговорила на въпроса. Поставен е въпросът – „ Погасява ли се по давност вземане по акцесорен иск след като главният иск продължава да съществува, а е погасено само правото на иск за главното вземане.”Касаторът е развил доводи за неправилност на приетото от съда по претенцията за обезщетение за забава, така квалифицирано и от него. Последният поставен въпрос – „ Исковата молба по предявен частичен иск може ли да се приеме за покана за плащане за цялото вземане или се явява покана за изпълнение само досежно предявеното вземане или това по частичния иск”, също е обоснован с оплакване за неправилност на съдебният акт. В заключение, касаторът е посочил, че въпроси 1, 2 5, 6 и 7 били от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а по отношение на 3 и 4 въпрос били налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не обосновава довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Поставените от него първи и втори въпрос, касаещи разглеждането на непредявен иск, с оглед оплакването му, че съставът е разгледал претенцията на договорно, а не на деликтно основание, следва да бъдат разгледани въпреки обосноваването им с оплаквания за неправилност на акта, тъй като допустимостта на решението е предмет на служебна проверка и се разглежда независимо от това дали са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК – арг.т.1 ТРОСГТК №1 /09г. Доводите на страната за неправилна правна квалификация на претенциите, предмет на настоящето касационно обжалване е правно необоснована. Касаторът е поддържал, че съдът е разгледал претенцията по посочената квалификация в исковата молба, поради това, че такава квалификация вече е била дадена и на частично предявените искове. Този довод е фактически неверен. Въззивният съд в изпълнение на задължението си за определяне правното основание на иска, тъй като това е негова дейност по приложението на закона я е извел от заявеното в исковата молба. В тази връзка обосновано е приел, че първостепенния съд правилно е квалифицирал иска, тъй като претендираната по него сума от 378980лв. съставлява останала дължима част от обезщетение за имуществени вреди от неизпълнение на договор за особен залог №137/04.07.2003г. Прието е още, че основанието на спорното право / изведено и от исковата молба/е неизпълнение на задълженията на заложния кредитор по този договор за полагане от него на дължимата грижа на добрия търговец. Следователно, претендира се вземане, произтичащо от неизпълнение на договор, а не от осъществен деликт. Или обжалваният съдебен акт е валидно постановен.
Дори и от останалите въпроси – № 5, 6 и 7 да бъде изведен правен въпрос, налице би било само общото основание. Страната е поддържала тези въпроси във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Това основание изисква обосноваване от касатора, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите- т.4 ТРОСГТК №1 /09г.. С оглед тази очертана със задължителна практика дефинитивност страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е общото и частично възпроизвеждане текста на основанието, нито становището на страната по въпросите. Не обосновава извод за приложно поле на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и изложеното оплакване за неправилност на съдебния акт, свързан със защитната теза на касатора, тъй като то има относимост към основанията по чл.281 ГПК, но е ирелевантно в производството по чл.288 ГПК.
По въпрос №3 и 4 касаторът е поддържал основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.За да е налице това основание той следва да е установил релевантност на въпроса по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и изложил конкретни доводи за отклоняване на състава от задължително установена съдебна практика на ВС и ВКС/ т.2 и 3 ТРОСГТК №1 /09г./. Третият поставен въпрос от касатора, не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е основан на твърдението му, че претенцията произтича от деликтна отговорност, а както бе обосновано вече, с оглед исковата молба която единствено очертава предмета на спор е налице иск за вземане произтичащо от неизпълнение на договор. И сочената практика, не само поради тази причина е ирелевантна, а и поради това, че и като акт на съда е неотносима към основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а към това по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като е сочено решение на САС. Това основание, обаче, предполага фактически идентитет при разрешаваните въпроси какъвто не е налице по сравняваните актове.
Четвъртият поставен въпрос релевира общо основание по чл.280, ал.1 ГПК. Не е установен, обаче, допълнителния критерий за допускане на решението до касационно обжалване, тъй като цитираните решения на ВКС не са противоречиви, а и не обосновават отклонение на въззивният съд от задължителна за него практика. Касаторът е поддържал, че разрешаването на поставения въпрос от въззивният състав е в отклонение от приетото с решение № 22 /10г. на ВКС, І т.о. Това решение,обаче, третира хипотеза различна от разглежданата от въззивният съд/ както и самият той във връзка с оплакването на настоящия касатор е приел/, а именно- спиране на давността в хипотеза на частично предявен иск, в производството, по който е поискано увеличение на иска по реда на чл.116 ГПК / отм./ за останалата част от вземането. Т.е. по преценката за спиране на давността по отношение само на така предявеното по реда на чл.116 ГПК/отм./ вземане в едно и също производство. Докато разглеждания от въззивният съд, случай е съвсем различен – той касае не увеличение на частично предявения иск, а последващо заведен иск за остатъка от вземане, частично присъдено с предходно влязло в сила решение. Различните хипотези в сравняваните съдебни актове предполагат и различно разрешение на третираните с тях въпроси и съответно не обосновават противоречие по поставения въпрос поради това, че той не е бил разгледан от състава на касационния съд. Същото, на още по-голямо основание се отнася и до другото цитирано от касатора като противоречиво разрешаващо правния въпрос решение, а именно – решение №1608/12г. на ВКС, ІІ т.о., което е постановено и по различен правен въпрос – а именно- към кой момент следва да се преценява наличието на погасителна давност за вземанията / сумите/, с които по реда на чл.116 ГПК / отм./е допуснато увеличение на първоначално предявения иск. Този въпрос, третира същата хипотеза като разгледано вече касационно решение, но няма връзка с решаващите изводи на състава на въззивният съд, който и изрично е приел неотносимост на това решение, по начина, по който е било тълкувано от настоящия касатор – въззивник в производството.
Сочените решения на съдилищата са без правно значение, доколкото има задължителна практика по поставения от касатора въпрос – решение №610 по т.д. № 391/08г. на ВКС, І т.о., на което, се е позовал и касационния състав, постановил решение № 22 /10г. на ВКС, І т.о. Поради наличието на такава практика по конкретно поставения въпрос неприложимо е основанието както по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, така и това по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а след като въззивният състав не се отклонил от нея то не е налице и основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК..
По изложените съображения, касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване.На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответниците по касация следва да бъдат присъдени поисканите и установени по делото разноски в размер на 15000лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 97 от 15.01.2015г. по т. д.2949/14г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение №266 от 13.02.2014г. по т.д. № 784/10г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] направените пред касационната инстанция разноски в размер на 15000лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: