О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 425
гр.София, 31.07. 2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 2970 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от И. Г. Мушнер, Б. П. Р.-Мушнер и Г. Отто Ф. Мушнер срещу решение № 167/06.06.2018г. по т.д. № 743/2017г. на Пловдивски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 400/31.07.2017г. по т.д. № 589/2015г. на Пловдивски окръжен съд и частично потвърждаване на същото като краен резултат е признато за установено по отношение на касаторите, че те дължат солидарно на „Уникредит Булбанк“АД сумата от 47 219,34 евро- дължима и незаплатена главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.03.3015г., както и сумата от 14 061,95 евро, представляваща дължима и неплатена договорна лихва за периода 15.03.2013г. до 29.03.2015г. и 111,72 евро – дължими такси, произтичащи от договор за банков кредит № 492/10.07.2007г., за които суми е издадена заповед по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 3967/2015г.
В касационната жалба се поддържа становище за недопустимост, евент. за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон. Въвеждат се основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В писмения отговор на ответника по касацията „Уникредит Булбанк“АД се оспорва основателността на касационната жалба, както и изпълнението на условията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за достъп до касация.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че касаторите са оспорили с отговора на исковата молба дължимостта на процесните суми към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК, поради неправилно изчисляване от страна на банката на дължимите с всяка погасителна вноска договорени по кредита възнаградителни лихви. Възразили са, че не са настъпили условията, при които банката може да обяви кредита за предсрочно изискуем, както и че липсва волеизявление от страна на кредитора да обяви остатъка от дълга за изцяло предсрочно изискуем. По въпроса за размера на възнаградителната лихва ПАС е отчел, че атакуваната в първоинстанционното производство като неравноправна клауза на т.11.1.3 от Условията за усвояване и обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит № 492/10.07.2007г. е прогласена за нищожна. Въззивната инстанция е преценила, че същата клауза в посока увеличение на договорената възнаградителна лихва не е била прилагана от страна на кредитора до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК. Банката единствено е начислявала „премия“ по времето на рязкото намаляване на месечния индекс EURIBOR, като с нея само се е компенсирало това намаление, за да е възможно размерите на годишния лихвен процент за съответния кредитен период да достигат стойностите, уговорени в т.4.1.а от договора, а именно 7,74 %. Според ПАС с клаузата на чл.4.1.а от договора за кредит страните са уговорили, ако дългът е редовен, да се прилага лихвен план при годишен лихвен процент в посочения при подписването му размер – от 7,74% / БЛП от 4,114% и надбавка от 3,626%/. В договора няма клауза, която чрез размера на БЛП да обуславя зависимост на посочения ГЛП по редовен дълг / 7,74% / с пазарно изменящ се месечен индекс EURIBOR. В този смисъл е счел за неоснователно оплакването във въззивната жалба на касаторите, че възнаградителната лихва като част от дължимите погасителни вноски е била неправилно определяна от банката, при несъобразяване на относимия към момента на всяка вноска месечен индекс EURIBOR. Решаващият състав е счел, че предвид изслушаното пред ПОС основно и допълнително заключение на ССЕ отпуснатият кредит е бил изцяло усвоен. Последното плащане на вноски по кредита е от 15.02.2013г. Вноските за м.март, април, май, юни, юли и август 2013г. не са били платени, поради което са изпълнени предпоставките по чл.16, т.1 вр. чл.16.1.1 от договора за кредит /при просрочие на анюитетна вноска и/или съответните лихви за всеки един от договорените падежи по погасителен план/ и банката е могла да обяви кредита за предсрочно изискуем. Тя е упражнила това свое право, като изпратените до касаторите и получени от тях покани, съдържат волеизявление на банката в изложения смисъл. До датата на подаване на заявлението по чл.414 ГПК не е постъпило плащане от длъжниците. Въззивната инстанция е намерила за доказани според цитираните по-горе заключения на ССЕ претендираните суми за главници, договорни лихви и такси. По отношение на договорните лихви за периода 15.03.2013г. до 29.03.2015г. ПАС е приел, че тази претенция включва вземане за неплатена възнаградителна лихва в размер на 2 111,45 евро, за лихва върху просрочената главница в размер на 7136,09 евро и за наказателна лихва при просрочие в размер на 4 814,41 евро. С оглед извода за неприлагането от страна на банката на клаузата по т.11.1.3 от Условията апелативният съд е счел, че сумата от 6 533,56 евро неправилно е била приспадната от иска за заплащане на така посочените по-горе договорни лихви.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следните правни въпроси: 1/ Подлежи ли договорът на тълкуване от съда, когато съдържащите се в него уговорки са ясни и точни и разкриват недвусмислено действителната воля на страните да се обвържат от определени права и задължения? Длъжен ли е съдът, тълкувайки договора, да установи действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие, съобразявайки и поведението на страните след сключването му?; 2/ Съставлява ли волеизявление за обявяване на предсрочна изискуемост на банков кредит, отправената до кредитополучателя и/или солидарните длъжници, покана за плащане, в която липсва изрично и недвусмислено изявление, че непогасеният остатък от кредита се обявява за предсрочно изискуем и не са платени вноски, заради които кредитът се обявява за предсрочно изискуем, а е посочен единствено размерът на общия предсрочно изискуем дълг?; 3/Длъжен ли е въззивният съд да провери редовността на исковата молба и да даде указания за отстраняване на непредовностите?; 4/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе в рамките на заявения от ищеца правопораждащ фактически състав, като ограничи произнасянето си до твърдените от страните факти и отношения като основания на техните искания, възражения и оплаквания?; 5/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях?; 6/ Допустимо ли е съдът да тълкува уговорка/клауза в договор по начин, който е различен от начина, по който тази уговорка се тълкува от самите страни по договора? Въпроси от първи до пети включително са въведени при позоваване на допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с практика на ВКС, обективирана в: Решение № 81/07.07.2009г. по т.д. № 761/2008г. на ВКС, I т.о., Решение № 89/17.07.2009г. по т.д. № 523/2008г. на ВКС, II т.о., Решение № 292/08.07.2010г. по гр.д. № 931/2009г. на ВКС, I г.о., Решение № 1/24.07.2012г. по гр.д. № 777/2010г. на ВКС, I г.о. и др. – по първи въпрос; Решение № 148/02.12.2016г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I т.о., Решение № 106/20.06.2017г. по г.д. № 60152/2016г. на ВКС, IV г.о. – по втори въпрос; по трети въпос – със задължителна практика на ВКС, обективирана в т.5 от ТР № 1/2013г.; Решение № 93/19.03.2012г. по гр.д. № 1057/2011г. на ВКС, II г.о., Решение № 19/30.05.2011г. по гр.д. № 262/2010г. на ВКС, II г.о. и Решение № 221/08.02.2016г. по гр.д. № 1453/2015г. на ВКС, I г.о.- по четвърти въпрос и по пети въпрос – в Решение № 221/08.02.2016г. по гр.д. № 1453/2015г. на ВКС, I г.о., Решение № 217/09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, IV г.о. и др. Шести въпрос е поставен във връзка с допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като касаторите считат, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Настоящият състав на ВКС намира следното:
Трети и четвърти въпрос, свързани със задължението на въззивния съд да провери редовността на исковата молба и да се произнесе по въведения от ищеца фактически състав, имат отношение към оплакването на касаторите за недопустимост на въззивното решение. На осн. чл.280, ал.2, пр.2 ГПК касационната инстанция и служебно при евентуална негова недопустимост е длъжна да допусне същото до касационно обжалване. В процесния случай не се установяват предпоставки в тази насока. В хипотезата на предявен иск по чл.422 ГПК за съществуване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, основанието на иска се определя от посочените в заявлението и/или документа правопораждащи субективното материално право юридически факти – договора за кредит, с който са поети задължения за връщане на предоставени в заем парични суми, за заплащане на възнаградителни лихви, на акцесорни вземания / неустойки, такси, застраховки и други/, както и обезпечителни договори и договори, които внасят промяна в облигационното отношение. Именно въз основа на въведения от ищеца като основание на претенциите му договор за кредит ПАС е изследвал уговорките, касаещи разрични по естеството си лихви – възнаградителна, наказателна и пр. Освен това въззивният съд се е произнесъл по наведените с исковата молба факти, очертаващи фактическия състав на вземания при неизпълнение на договор. Дали се е произнесъл по всички наведени от страните факти, обосноваващи техни доводи относно основателността на иска, респ. несъществуването на спорното право, и/или по невъведени от страните факти е въпрос, имащ отношение към правилността на въззивното решение с оглед оплакването за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения.
Първи и шести въпрос, относно тълкуването на договорните клаузи, въвеждат предпоставки, които не отговарят на установеното от въззивния съд. Въззивната инстанция е приела, че е налице спор и страните по различен начин тълкуват съдържанието на договорните клаузи и тези на условията, към които договорът препраща, относно възнаградителната лихва. Освен това изрично се е позовала на поведението на страните след сключване на договора като е приела, че банката е изчислявала „премия“ само в случаите на понижаване на месечния индекс, така че да компенсира намалението на ЕURIBOR и чрез този механизъм да се достигне до първоначално уговорения в договора лихвен процент от 7,74 %. Дали тези изводи съответстват на доказателствата по делото, т.е. дали те са обосновани, подлежи на проверка по същество на касационната жалба, а не при преценка на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Втори въпрос също не удовлетворява изискването по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като ПАС не е приел, че изпратените до длъжниците покани от страна на банката са със съдържанието, посочено от касаторите във въпроса. Установяването на точното съдържание на изявлението на банката също изисква проверка на доказателствата по делото.
Настоящият състав на ВКС намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по пети въпрос. Съгласно задължителните разяснения в т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В цитираните от касаторите решения на ВКС и служебно известните на съда Решение № 92/16.03.2012г. по гр.д. № 980/2011г.на ВКС, II г.о., Решение № 323/27.09.2012г. по гр.д.№ 408/2011г. на ВКС, I г.о., Решение № 480/07.11.2011г.по гр.д. № 1347/2010г. на ВКС, I г.о. и др., е застъпено становище, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК. Основно доводите, в контекста на които се поставя този процесуалноправен въпрос, са за необсъждане на заключенията на вещото лице по ССЕ в тяхната цялост при съпоставяне на реално платеното към реално дължимото / дори и при ГЛП от 7,74% за целия период на действие на договора/, тъй като касаторите намират, че е налице надлащане и към 15.03.2013г., и към датата на подаване заявлението – 15.03.2015г. ВКС констатира, че в обжалваното решение изводът на въззивния съд за осъществяване на предпоставките, при настъпване на които банката може да обяви кредита за предсрочно изискуем, е бил направен след обсъждане на установените от експертизите плащания за главница по договора за кредит. Не са били преценени всички извършени от кредитополучателя плащания и те не са били съпоставени с погасителния план. Поради което за проверка съответствието на решението на ПАС с практиката на ВКС по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях? същото следва да се допусне до касационно обжалване, на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторите следва да внесат държавна такса в размер на 2401,52 лв. по сметка на ВКС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 167/06.06.2018г. по т.д. № 743/2017г. на Пловдивски апелативен съд.
УКАЗВА на касаторите И. Г. Мушнер, Б. П. Р.-Мушнер и Г. Отто Ф. Мушнер в едноседмичен срок от съобщението да представят по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 2401,52 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Да се изпрати съобщение на касаторите с указанията.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на І т.о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: