8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 13
гр. София, 11.01.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на втори ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1071 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба на [фирма], срещу решение № 101 от 16.01.2015г. по гр.д. № 2611/2014г. на Софийски апелативен съд, 10 състав, в частта, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която касаторът е осъден да заплати на чл.226 ал.1 от КЗ на Емил С. А. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лева, ведно с претендираната законна лихва. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281 т.3 от ГПК основания- нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът счита, че съдът неправилно е приел, че са налице предпоставките за възникване на отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, въпреки, че ищецът не е доказал наличието на деликт. Поддържа, че съдът неправилно е приел, че протоколът за ПТП представлява официален свидетелстващ документ, поради което съобразно чл.179 ал.1 от ГПК същият притежава не само формална доказателствена сила относно принадлежността на волеизявлението на лицето, посочено като негов издател, но и материална доказателствена сила, която обхваща констатациите на длъжностното лице относно механизма на настъпване на произшествието. Наред с това твърди,че в обжалваното решение на САС не са обсъдени развитите във въззивната му жалба оплаквания, че първоинстанционният съд не е взел предвид показанията на свидетеля Б., а с това е допуснато нарушение на задълженията на съда по чл.235 и чл.236 ал.2 от ГПК. Поддържа, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, тъй като неправилно е преценена тежестта на вредите от гледна точка на характера на травматичните увреждания и интензивността на болките и страданията. Сочи, че съдът не е изложил мотиви относно това кои обстоятелства са взети предвид при определянето на справедливия размер на обезщетението.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК поддържа основанията по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за достъп на решението до касация по въпроса дали констативните протоколи за ПТП се ползват с материална доказателствена сила в частта относно механизма на настъпване на произшествието, когато протоколът е съставен от длъжностно лице, което не е възприело непосредствено настъпването на произшествието. Също сочи като обуславящи въпросите относно задължението на въззивния съд да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните съобразно предвиденото в разпоредбата на чл.236 ал.2 от ГПК, както и въпросите относно критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост по чл.52 от ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди и задължението на съда да обсъди всички факти, релевантни за определянето на обезщетението за неимуществени вреди. Твърди, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №15/25.07.2014г. по т.д.№1506/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №98/25.06.2012г. по т.д.№750/2011г. на ВКС, ТК, ІI т.о., съгласно които когато удостоверените факти относно механизма на произшествието не са възприети лично от съставителя, протоколът от ПТП съставлява доказателство единствено за авторството на направените пред длъжностното лице изявления. Поддържа, че вторият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №548/06.12.2010г. по гр.д.№1119/2009г. на ВКС, ГК, ІII г.о. и решение №37/29.03.2012г. по гр.д.№241/2011г. на ВКС, ГК, І г.о., съгласно които въззивният съд е длъжен да обсъди и да направи съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните. Посочва,че третият правен въпрос е разрешен в противоречие със задължителните указания в ППВС №4/1968г.
Постъпила е и касационна жалба от Емил С. А., срещу решението в частта му, с която съдът е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.226 ал.1 от КЗ за разликата над 45 000 лева до пълния претендиран размер от 70 000 лева, както и в частта, с която въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която предявения иск е уважен за разликата над 30 000 лева до сумата от 45 000 лева, като вместо това е отхвърлил предявения иск по чл.226 ал.1 от КЗ за разликата над сумата 30 000 лева до сумата от 45 000 лева. Касаторът счита, че следва да му бъде присъден пълният размер на претендираното от него обезщетение, тъй като в съдебното дирене не е установено той да е допринесъл по какъвто и да е начин за настъпването на процесното ПТП. Счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, както и в нарушение на чл.51 ал.1 от ЗЗД, като в този размер следва да се включат не само претърпените увреждания, техният характер и интензивност, но и продължаващото задълбочаване на последиците от увреждането. Поддържа, че в противоречие с т.10 на ППВС №4/1968г., въззивният съд не е обсъдил приложеното медицинско изследване, от което се установява настъпило в хода на делото влошаване на здравословното състояние.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т. от ГПК. Касаторът в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК сочи, че съдът, в противоречие с разясненията в т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №70/20.03.2014г. по гр.д. №5120/2013г. на ВКС на РБ, ГК, III г.о., не е назначил поисканата с въззивната жалба съдебно – медицинска експертиза, която въз основа на новопредставеното пред втората инстанция медицинско изследване за остеоартритни и остеопорозни изменения, да отговори на въпроси от значение за изхода на делото и правилното приложение на материалния закон. Поддържа, че по въпроса за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди обжалваното решение е постановено в противоречие с ППВС №4/1968г., тъй като съдът не е съобразил медицинското изследване от 21.02.2014г., от което се установява сериозно задълбочаване на последиците от претърпяната вследствие деликта вреда. Поддържа, че въззивният съд се произнесъл в противоречие със задължителните указания в т.9 от ППВС №17/1963г. и по следните въпроси: „Следва ли съдът да възприема принос от страна на пострадалия само поради обстоятелството,че същият се е намирал на пътното платно до авариралия си автомобил, без да е извършил конкретно действие или бездействие, с което да е нарушил определена правна разпоредба на Закона за движение по пътищата?“ и „Следва ли съдът да се произнася по възражение за съпричиняване, ако такова се прави за пръв път пред въззивната инстанция, респ. може ли ответникът да изменя възражението си за съпричиняване на вредоносен резултат, респ. да прави ново такова, сочейки правонарушение от страна на пострадалия, различно от това, посочено в отговора на исковата молба?“
Ответникът [фирма] оспорва жалбата, като твърди липса на посочените основания за допускане на касационен контрол по чл.280 от ГПК, съответно на неправилност на обжалваното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което след частична отмяна на първоинстанционния акт, на ищеца е присъдено обезщетение от 30 000 лева, въззивният съд е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от него при процесното ПТП неимуществени вреди възлиза на 45 000 лева, и е намалил същото с 1/3 поради принос на пострадалия за настъпване на увреждането. При определяне на размера на обезщетението решаващият състав е съобразил като относими вида, интензитета и продължителността на причинените неимуществени вреди.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В настоящата хипотеза формулираният от касатора [фирма] въпрос относно доказателствената сила на протокола за ПТП е относим към предмета на спора, доколкото в мотивите си съдът е изразил становище, че материалната доказателствена сила на протокола за ПТП обхваща констатациите за механизма за настъпване на пътнотранспортното произшествие, установен след надлежно извършен оглед и събиране на наличните доказателства и причините за предизвикването му. Изводите на съда относно доказателствената сила на протокола за ПТП обаче не са единствено обуславящи преценката му за осъществяването на деликт от застрахования водач Николай Б.. За да приеме, че е налице противоправно поведение от страна на Б., съдът е взел предвид и заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебно – техническа експертиза, а същото е изготвено при съобразяване на свидетелските показания на водача. Още повече, че в представения по делото протокол за ПТП не се съдържат констатации нито за скоростта на движение на автомобила, нито за механизма на ПТП, а само за мястото, времето и участниците в произшествието. П. към него протокол за оглед от същата дата отразява само констатациите на длъжностното лице относно възприетите при огледа факти, но не съдържа заключения относно механизма на ПТП. Предвид изложеното по отношение на първия поставен от касатора [фирма] въпрос не е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол.
Вторият правен въпрос е включен в предмета на спора и е обусловил изводите на въззивната инстанция по конкретното дело, но не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, както и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към твърденията на страните за наличието на валиден застрахователен договор между касатора и водача Николай Б., за механизма на осъществяване на процесното ПТП, за поведението на застрахования водач, както и за наличието на съпричиняване от страна на пострадалия пешеходец. При това съдът се е позовал на протокола за ПТП и приетото в първоинстанционното производство заключение на назначената автотехническа експертиза, а доколкото последното е изготвено въз основа на свидетелските показания относно механизма на ПТП, то тези показания също са послужили за формиране на решаващата воля на съда. Следва да се отбележи,че съдът е съобразил разпоредбата на чл.269 от ГПК, като е обсъждал направените в двете въззивни жалби оплаквания и становището на въззиваемите по тях и съответно е преценявал само доказателствата относно спорните между страните обстоятелства.
Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, да отговори на всички доводи и възражения на страните, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК.
Последният поставен от касатора [фирма] въпрос е относим към предмета на делото, образувано по предявен иск по чл.226 ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, но не се доказва наличието на релевираната от касатора допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Тази предпоставка предполага по формулирания материално правен въпрос въззивният съд неправилно да е приложил норми от действащото право, по тълкуването на които е налице практика на ВКС. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ПП№4/1968г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. Обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя се определя от съда по справедливост съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, като са възприети като критерии за размера му видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС.
В случая въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта. Но дори и да бе основателно твърдението на касатора, че съдът не е мотивирал извода си относно размера на присъденото обезщетение, това би съставлявало нарушение на процесуалния закон и оттам основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. То не може да бъде разглеждано в производството по чл.288 от ГПК, тъй като не се явява основание по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281 т.3 от ГПК за неправилност на въззивното решение и тъй като въпросът е от значение за правилността на обжалвания акт, той не може да обуслови допускането на касационния контрол.
По касационната жалба на Емил С. А.:
Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. В настоящия случай твърденията, че съдът, при постановяване на решението си, не е назначил поисканата с въззивната жалба съдебно – медицинска експертиза, която въз основа на новопредставеното пред втората инстанция медицинско изследване, да отговори на въпроси от значение за изхода на делото и правилното приложение на материалния закон, не съставляват въпроси, а оплаквания за нарушение на процесуалния закон. Съответно те биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението. Още повече, че въпросът относно задължението на въззивния съд за служебно събиране на доказателства и в частност назначаване на експертиза, е неотносим към спора. В случая във въззивната жалба е направено изрично искане за назначаване на съдебно – медицинска експертиза, която да даде заключение въз основа на нововъзникнало доказателство – епикриза, издадена на 24.02.2014г., след приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд. За да остави без уважение искането за назначаване на нова съдебна експертиза, съдът е взел предвид констатациите в представената с въззивната жалба епикриза и е установил, че това новосъздадено доказателство не установява настъпването на усложнения в хода на производството. Правилността на фактическите и правни изводи на съда в резултат на извършената от него преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателства, не може да се проверява във стадия по селекция на касационните жалби. Както последователно поддържа в практиката си ВКС обсъждането на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно и мотивиране на съображения за частичното им възприемане, е част от императивно възложената от законодателя правораздавателна функция на решаващия съд, правилността на която, съгласно чл. 290 ал.2 от ГПК, е предмет на осъществяваната от ВКС касационна проверка при разглеждане на касационната жалба по същество.
Формулираният от касатора въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди е относим към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.226 ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, но не се доказва наличието на релевираната от касатора допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Както вече бе посочено, по въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС №4/1968г., с която атакуваният съдебен акт е съобразен.
Въпросите, поставени в раздел ІII от изложението на касатора А., касаят преценката на съда за наличие на съпричиняване, която е резултат от извършения анализ на събраните по делото доказателства. Във връзка с разпоредбата на чл.51 ал.2 от ЗЗД е налице трайна и безпротиворечива практика на ВКС по чл.290 от ГПК, съобразно която приложението на правилото на чл.51 ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на доказана причинна връзка между поведението на пострадалия /действие или бездействие/, с което обективно е създал предпоставки и / или възможност за настъпване на вредоносния резултат. В конкретния случай, въз основа на заключението на автотехническата експертиза и свидетелските показания, съдът е приел за доказано наличието на такава причинна връзка, тоест неоснователно е твърдението в касационната жалба, че изводите за съпричиняване са направени при липса на доказателства. Дори и изводите на съда да не съответстват на събраните доказателства, това би довело до необоснованост и би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. То не може да бъде разглеждано в производството по чл.288 от ГПК, тъй като не се явява основание по чл.280 ал.1 т.1- т.3 от ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение. Следва да се отбележи,че вторият поставен въпрос, а именно следва ли съдът да се произнася по възражение за съпричиняване, когато такова се прави за първи път пред въззивната инстанция, не съответства на данните по делото, доколкото възражение за съпричиняване е направено още с отговора на исковата молба, като е заявено общото твърдение, че с поведението си пострадалият сам се е поставил в опасност. Поради това и доводите във въззивната жалба, че ищецът е навлязъл на платното за движение на необозначено място не могат да се възприемат като въвеждане на ново правонарушение за първи път във въззивното производство.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 101 от 16.01.2015г. по гр.д. № 2611/2014г. на Софийски апелативен съд, 10 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.