6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 35
[населено място], 20.01.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети януари през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т.д. №807 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Н. Х., С. С. Х., М. С. Х. и Я. П. Г. срещу решение №382 от 30.10.2015г. по в.т.д. №1179/2015г. на Старозагорски окръжен съд, ТО, в частта, с която е потвърдено решение №190/01.04.2015г., постановено по гр.д. № 904/2014г. по описа на Казанлъшки районен съд в частта, с която е обявен за недействителен по отношение на Д. И. Д. сключеният между Е. Н. Х., С. С. Х., от една страна като продавачи и М. С. Х., като купувач, по време на брака му с Я. П. Г. договор за покупко-продажба на недвижим имот: – ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, находящ се в [населено място], с идентификатор №61460.505.294 по кадастралната карта на [населено място], с площ от 674 кв.м., с предназначение урбанизирана територия и начин на трайно ползване ”бензиностанция, газостанция” с номер по предходен план 2184 при граници: ПИ с идентификатор № 61460.505.292, ПИ с идентификатор №61460.505.520, ПИ с идентификатор № 61460.505.295, ПИ с идентификатор №61460.505.293; – ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, находящ се в [населено място], с идентификатор № 61460.505.295 по кадастралната карта на [населено място], с площ от 504 кв.м., с предназначение –урбанизирана територия и начин на трайно ползване „ниско застрояване/до 10м”/ с номер по предходен план 2183 при граници: ПИ с идентификатор № 61460.505.293, ПИ с идентификатор №61460.505.520, ПИ с идентификатор №61460.505.295, ПИ с идентификатор №61460.505.533, ПИ с идентификатор №61460.505.521 в едно с построените в него САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ в сграда с идентификатор №61460.505.295.1.1 на първи етаж, намиращ се в сграда 1 с предназначение – за търговска дейност и съседи самостоятелни обекти в сградата ПИ с идентификатор № 61460.505.295.1.3 и ПИ с идентификатор №61460.505.295.1.2, САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ в сграда с идентификатор № 61460.505.295.1.2 на втори етаж в сграда 1 с предназначение – жилище – апартамент и съседи самостоятелни обекти в сградата ПИ с идентификатор № 61460.505.295.1.1 и ПИ с идентификатор №61460.505.295.1.3 и САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ в сграда с идентификатор № 61460.505.295.1.3 на първи етаж в сграда 1 с предназначение за търговска дейност и съседи: ПИ с идентификатор №61460.505.295.1.1 и ПИ с идентификатор №61460.505.295.1.2, обективиран в нотариален акт № 131, т. VІ. рег. № 1664, н.д.№ 598/2013г. по описа на нотариус Г. Д. до размер на 1/2 идеална част и са осъдени Е. Н. Х., С. С. Х., М. С. Х. и Я. П. Г. да заплатят на Д. И. Д. 1544,92 лв. съдебни и деловодни разноски, съразмерно уважената част от иска.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. Касаторите твърдят, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички доказателства по делото и да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като ги съпостави взаимно. Считат, че липсва обективно, всестранно и пълно изследване на всички събрани доказателства, а съдът е коментирал само част от тях. Поддържат, че съдът е обсъдил само един от представените записи на заповед, а също и че не е направил обективно и безпристрастно обсъждане на свидетелските показания. Правят оплаквания, че въззивният съд без сериозни аргументи е пренебрегнал показанията на свидетелите З. В. и Ж. Ж.. Излагат доводи, че свидетелките не са заинтересовани и в този смисъл показанията им са непредубедени. Поради това считат за необосновани констатациите на въззивния съд, че купувачът по сделката е знаел за увреждането на ищеца – кредитор. Също излагат твърдения, че вземането по един от четирите записа на заповед, с които ищцата се легитимира като кредитор, е било отречено с решение №46/12.12.2014г. на Районен съд [населено място], влязло в сила след постановяването на обжалваното въззивно решевие.
Ответницата по касация Д. И. Д. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускането на касационното обжалване, както и че жалбата е неоснователна. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалвания съдебен акт, решаващият състав на Старозагорски окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства е приел, че ищцата има качеството кредитор, тъй като е носител на парично вземане по запис на заповед, издаден от ответницата Е. Н. Х., както и че вземането на кредитора е възникнало преди датата на извършването на правното действие от длъжника – 23.09.2013г. Приел е, че с атакуваната покупко-продажба е налице увреждане за ищцата, тъй като с това си действие Е. Х. е намалила имуществото си и е затруднила удовлетворяване вземането на кредитора, тъй като не разполага със средства, с които да удовлетвори кредитора. Изложил е доводи, че всяко имуществено право, постъпило в патримониума на длъжника преди изплащане на задължението, придобива значение на общо обезпечение за неговите задължения. Посочил е, че атакуваната от ищцата сделка е възмездна /договор за покупко-продажба/, поради което е необходимо третото лице, с което длъжникът е договарял, да е знаело за увреждането – чл. 135, ал.1, изр.2 от ЗЗД. Изтъкнал е, че в случая купувачът по сделката е сред кръга лица, по отношение на които е налице законовата презумпция за знание – ответникът М. Х. е син на длъжника Е. Х., а ответницата Я. Г. е нейна снаха, поради което за купувача се предполага знание за увреждането по силата на чл. 135, ал.2, пр. 2 във вр. с ал.1, изр.2 от ЗЗД. Съставът на въззивния съд е приел, че тази презумпция не е оборена, тъй като от свидетелските показания, не се установява по безспорен начин ответниците Х. и Г. да не са знаели за задълженията на ответницата Е. Х.. Изтъкнал е, че тъй като в показанията си свидетелките посочват, че това са техни лични впечатления от казаното от Е. Х., то правилно първоинстанционният съд не е дал вяра на тези показания.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационните жалбоподатели се позовават на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Поставят като обуславящи изхода на спора въпросите: 1. При постановяване на решението си съдът следва ли да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводи на страните по делото? 2. Въззивният съд следва ли да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доказателства и доводи на страните по делото? Поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение №388/17.10.2011г. по гр.д.№1975/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., а вторият е разрешен в противоречие с практиката, обективирана в решение №60/05.06.2013г. по гр.д.№546/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., съгласно които въззивният съд е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните.
Настоящият състав на Търговска колегия, първо отделение приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
По въпроса за задължението на съда да се произнесе по всички доводи на страните и да прецени всички релевантни към спора доказателства, касаторите не са обосновали наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор и в решение №27 от 02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС, IV г.о., което формира задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В същото е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 от ГПК и чл.235 от ГПК, като в тази насока е постоянната съдебна практика, отразена в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК – решение №331/19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №700/28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., както и в цитираните от касаторите решение №388/17.10.2011г. по гр.д.№1975/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о. и №60/05.06.2013г. по гр.д.№546/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към пораждането на правото на ищцата да иска обявяването за недействителна по отношение на нея извършената покупко – продажба на процесния недвижим имот, принадлежал на касационната жалбоподателка – длъжник Е. Н. Х. и нейния съпруг С. С. Х. при условията на СИО. Същият е обсъдил в мотивите и четирите представени по делото записа на заповед, с които ищцата се е легитимирала като кредитор, като е приел, че още първият по дата на издаване от четирите записа на заповед установява наличие на вземане в полза на ищцата в размер на 20 000 лева. Следва да се има предвид, че според задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №552/15.07.2010 г. по гр.д. № 171/09 г. IV г.о., в производството по П. иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти. В решение № 328/23.04.2010 г. по гр.д. № 879/09 г. III г.о. е прието, че страната, поискала отмяната по чл. 135 ЗЗД, има за задача да установи само качеството си на кредитор като материална предпоставка, а не да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правен интерес. Това становище е обусловено от факта, че уважаването на иска по чл.135 от ЗЗД и обявената относителна недействителност нямат вещни последици. Имуществото, предмет на увреждащата сделка, не се реституира в патримониума на длъжника. Това имущество се счита за имущество на длъжника, но само в отношенията между кредитора и длъжника и то доколкото срещу имуществото кредиторът може да насочи принудително изпълнение. В случай, че претендираното от кредитора вземане бъде отречено с влязло в сила решение, то тогава изпълнение въз основа на съдебното решение по иска по чл.135 от ЗЗД няма да се осъществи и имуществото ще остане в собственост и владение на третото лице.
Следва да се отбележи, че въззивният съд е обсъдил всички възражения и оплаквания във въззивната жалба, включително възражението, че първоинстанционният съд не е взел предвид показанията на разпитаните по делото свидетелки З. В. и Ж. Ж. в тяхната цялост, а ги е обсъждал избирателно. Въззивният съд е изложил доводи относно всички предпоставки за основателността на иска по чл.135 ал.1 от ЗЗД в хипотезата, при която третото лице е низходящ на длъжника. Съдът е изложил и съображения защо приема, че законовата презумпция за знание по чл.135 ал.2 от ЗЗД не е оборена, като е посочил, че показанията на разпитаните по делото свидетелки се основават на техни лични впечатления от разказите на ответницата Е. Х., а не на лични впечатления от събитията, за които те свидетелстват. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, като обсъди всички доводи на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС на РБ.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответницата по касация не следва да бъдат присъждани разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция въпреки направеното искане, тъй като не са представени доказателства за уговарянето и заплащането на възнаграждението.
Воден от горното, състав на Върховния касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №382 от 30.10.2015г. по в.т.д. №1179/2015г. на Старозагорски окръжен съд, ТО, в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.