О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 274
[населено място], 12.05.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 2537 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от [фирма], чрез пълномощника адв. Д. Ц. против решение № 625/28.04.2016г. по в.гр.д. № 500/2016г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 4214/12.12.2015г. по гр.д. № 14185/2014г. на Пловдивски районен съд за прогласяване нищожността на клаузата на т.11.1.3 от раздел II, от условията за усвояване, обслужване и изпълнение на задълженията по сключен договор за банков кредит от 18.01.2008г. , сключен между П. И. Д. и Д. И. Д. и банката, на осн.чл.146, ал.1 във вр. с чл.143 ЗЗП и е осъден касаторът да заплати на П. И. Д. и Д. И. Д. сумата от 16 295,61 лв., равняващи се на 8331,82 евро, представляваща неправомерно получена сума през периода 29.10.2009г. до 30.09.2014г., с която банката се е обогатила без основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 30.09.2014г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба П. И. Д. и Д. И. Д. в писмения си отговор оспорват основателността на същата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за ипотечен кредит при уговорен общ размер на годишна лихва от 6,55% като не са били събрани доказателства на кредитополучателите да са били предоставени общите условия, с които те да са се съгласили. Установил е, че според договора е уговорено годишният лихвен процент да се определя от базисния лихвен процент плюс надбавка, определена по размер за съответния период. С процесната клауза е постигнато съгласие по кредити, издължавани чрез анюитетни вноски, годишният лихвен процент за съответния лихвен период да е фиксиран в уговорения по чл.4.1а размер и същият да не се променя освен, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с един пункт. Според съда от доказателствата следва, че тази клауза е била изготвена предварително и кредитополучателите не са могли да влияят върху нея. Преценил е, че ЗЗП предвижда равнопоставеност между страните по договори, сключени с потребители и добросъвестност при изпълнение на договорните задължения. На тези принципи не отговаря процесната клауза, доколкото възможността е само за повишение на лихвения процент, но не и за намаление, т.е. в полза на едната страна по облигационното отношение, при това за финансово по-силната такава. Следователно същата клауза е нищожна с произтичащите от това последици. Въззивният съд е споделил и направените констатации в мотивите на ПРС, към които е препратил.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът въвежда следните правни въпроси:1/ Разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли въззивния съд от задължението по чл.236, ал.2 ГПК да мотивира решението си, а именно длъжен ли е въззивният съд да изготви мотиви в решението си или може да препрати към мотивите на първоинстанционния съд? ; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да направи своя самостоятелна преценка на всички заявени доводи и възражения на страните?; 3/ Допустимо ли е въззивният съд да се позове на разпоредбата на чл.272 ГПК, при положение че мотивите на първата инстанция са непълни?; 4/ Може ли съдът да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чужда валута?; 5/ Клауза в договорите за банков кредит, с която банката едностранно определя размера на лихвения процент, противоречи ли на изискването за добросъвестност по чл.143 ЗЗП?; 6/ За да бъде конкретна клауза от договора неравноправна, необходимо ли е същата освен да отговаря на общите изисквания за неравноправност по смисъла на чл.143 ЗЗП едновременно с това да попада и в обхвата на някоя от изрично изброените в същата норма хипотези от 1 до 18, като в същото време не попада в някое от изключенията по чл.144 ЗЗП?; 7/ Частична нищожност на дадена клауза води ли до пълна нищожност на същата клауза?; 8/ Допустимо ли е клаузите, които определят възнаградителна лихва или цена на кредитната сделка по см. на чл.430, ал.2 ТЗ по договор за банков кредит да бъдат прогласявани за нищожни на осн. чл.143 ЗЗП, предвид разпоредбата на чл.145, ал.2 от ЗЗП, съдържаща забрана за извършване на преценка за неравноправност на клауза в договор, определяща основния му предмет? Касаторът се позовава на следните селективни критерии по поставените правни въпроси : по първи въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с оглед постановените по реда на чл.290 ГПК : Решение № 120/04.04.2013г. по гр.д. № 964/2012г. на ВКС, IV г.о., Решение № 68/24.04.2013г. по т.д. № 78/2012г. на ВКС, II т.о., Решение № 283/14.11.2014г. по гр.д. № 1609/2012г. на ВКС, IV г.о., Решение № 126/15.08.2014г. по гр.д. № 5207/2013г. на ВКС, IV г.о. и др.; по втори въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с оглед ППВС №1/1953г. и т.19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл.290 ГПК : Решение № 87/02.07.2013г. по гр.д. № 829/2012г. на ВКС, I г.о., Решение № 323/18.05.2010г. по гр.д. № 1338/2009г. на ВКС, IV г.о. и др.; по трети въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с оглед постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 68/24.04.2013г. по т.д. № 78/2012г. на ВКС, II т.о.; по четвърти въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с оглед ТР №4/2014г.на ОСГТК на ВКС; по пети въпрос – по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречиво решаване на въпроса от съдилищата; по шести, седми и осми въпрос – по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че първите три въпроса могат да се обединят като засягащи проблема за правомощията на въззивната инстанция във връзка с мотивиране на съдебния акт. В този смисъл те се явяват обуславящи произнасянето на ПОС по крайния правен спор. Не е изпълнено изискването да е осъществено допълнителното основание, на което се позовава касаторът. В цитираните решения, обективиращи задължителна за съдилищата практика на ВКС, а така също и в ТР №1/2013г. последователно се подкрепя становище, че правната уредба на въззивното производство по действащия ГПК дефинира същото като ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на осн. чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. Тези ограничения се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под относимата материалноправна норма, при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено в жалбата, както и в хипотезата, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса . В решенията постановени по реда на чл.290 ГПК се приема, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, като това задължение произтича от разпоредбите на чл.235 и чл.236 ГПК. В конкретния случай въпросите са поставени от касатора с оглед оплакването му за схематично мотивиране на въззивното решение с препращане изцяло към мотивите на ПРС на осн. чл.272 ГПК, които също не съдържат произнасяне по възраженията на банката. Последните най-общо се отнасят до липсата на изпълнена хипотеза по чл.143, т.1-18 от ЗЗП и наличие на изключения по чл.144, ал.2, т.1, и ал.3, т.1 ЗЗП и по чл.146, ал.1 ЗЗП. С обжалваното решение ПОС не се е отклонил от горепосочените задължителни разяснения. Произнасянето на въззивния съд е съобразено със съдържанието на конкретно атакуваната клауза от договора и така изявената от страните воля е преценявана дали съответства на изискванията по чл.143 ЗЗП при формулиран от състава извод за липса на обща предпоставка – недобросъвестност, която води до значително неравновесие в правата и задълженията на страните по договора с оглед липсата на предвидена реципрочност във възможността за промяна на годишния лихвен процент. Изрично след позоваване на доказателствата е разгледан въпросът е ли индивидуално уговорена клаузата по договора.
По четвърти въпрос също не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Произнасянето по претенцията за неоснователно обогатяване е при съобразяване на наведените с исковата молба и изменението й по отношение размера на иска доводи, респ. доказателствата за дължимата сума в евро с посочване на левова равностойност в съответствие с разясненията по ТР №4/2014г. на ОСГТК на ВКС.
Въпроси от пети до осми включително са включени в предмета на произнасяне на въззивния съд и са обусловили правните изводи относно решението по спора. Дадените разрешения не са в противоречие със съществуващата задължителна практика на ВКС: Решение № 237/20.01.2017г. по т.д. № 2927/2015г. на ВКС, I т.о. и Решение № 236/20.12.2016г. по т.д. № 3082/2015г. на ВКС, II т.о. В първото е прието, че законодателят в чл.143 ЗЗП, в точки от 1-ва до 18-та е възпроизвел примерния списък от приложението към чл.3, пар.3 на Директива 93/13, а в т.19 / предишна т.18/ е предвидил, че неравноправни могат да бъдат и клаузи, които поставят „други подобни условия”. Изводът, който се налага е, че неравноправна клауза в потребителски договор е налице при наличието на общата предпоставка по чл.143 ЗЗП (чл.3, пар.1 от Директивата) – уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Неравноправна би била клауза, която отговаря на посочените условия, независимо дали има за предмет или постига някой от изброените в разпоредбата на чл.143, т.1-18 ЗЗП конкретни резултати. Ограничаването на преценката за неравноправен характер до изследване единствено на основанията по чл.143, т.1-18 ЗЗП е в нарушение както на националния закон (т.19 на чл.143 ЗЗП), така и на Директива 93/13. Потребителят, който се позовава на неравноправен характер на клауза от договора, не следва да конкретизира твърденията си чрез посочване с коя от хипотезите, предвидени в чл.143 ЗЗП, е налице противоречието. А във второто от цитираните решения е дадено разрешение, че според чл.143 ал.1 ЗЗП не отговаря на изискването за добросъвестност клауза която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Клауза, при която е предвидено единствено възможност за нарастване на цената на финансовата услуга при увеличаване на лихвения процент, без да включва възможността за намаляване на същата в случай на спадане на лихвения процент /при същата методика, по която се извършва увеличението на цената/, би могла да доведе до значително неравновесие между правата на потребителя и тези на търговеца. В случая неравноправността на клаузата произтича от липсата на реципрочност за намаляване на цената на услугата. В тази връзка не могат да бъдат споделени направените от ответната банка възражения, че с уговорката единствено се цели да бъде гарантирано заплащането на минимално фиксирано с договора възнаграждение. Следователно не са осъществени и селективните критерии по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК , на които се позовава касаторът.
С оглед изхода от спора в полза на ответниците следва да се присъдят сторените от тях разноски в размер на 1800лв.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 625/28.04.2016г. по в.гр.д. № 500/2016г. на Пловдивски окръжен съд .
ОСЪЖДА [фирма] да заплати в полза на П. И. Д. и Д. И. Д. сумата от 1800лв., на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: