О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 524
гр. София, 20.11.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т.д.№437 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Сити -4” ООД, гр. Самоков, срещу решение №2709 от 21.11.2018г. по в.гр.д.№1917/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав. С него след отмяна на решение №15 от 25.01.2018г. по т.д.№127/2016г. на Софийски окръжен съд, ТО, 4 състав, „Сити -4” ООД, гр. Самоков, е осъдено да заплати на „Център за градска мобилност“ ЕАД, гр. София, на основание чл.55, ал.1 пр.3 от ЗЗД сумата от 236 730 лв., платена на отпаднало основание – разваляне на договор с рег. индекс №ДЗОП – 7/15.05.2015г. между страните, и на основание чл.92 от ЗЗД сумата от 118 365 лв., представляваща неустойка за разваляне на договора поради неизпълнение на задължението за изработване на възложеното съгласно чл.13, т.2 от договора между страните с рег. индекс №ДЗОП – 7/15.05.2015г., ведно със законната лихва върху присъдените суми от завеждане на иска – 21.07.2016г., както и да заплати направените по делото разноски на основание чл.78, ал.1 от ГПК в размер на 31 976,71 лв.
Жалбоподателят поддържа, че решението на съда е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и нарушения на съдопроизводствените правила при анализа и оценката на събраните доказателства. Поддържа, че в нарушение на чл.202 от ГПК и на задължителната практика на ВКС, въззивният съд е отхвърлил заключението на вещите лица, че спирките, изработени и монтирани от „Сити -4“ ООД, са годни за употреба и не са опасни за ползващите ги, без да посочва мотиви за това и без да посочва неверни, неточни или ненаучни изходни позиции в заключението. Твърди, че обжалваното решение е постановено и в нарушение на материалния закон – чл.265 ал.2 от ЗЗД, тъй като изградените спиркови навеси са годни за употреба съгласно заключението на тройната съдебно – техническа експертиза и не са налице доказателства по делото, които да обосновават противоположния извод, следователно не са налице основания за разваляне на договора. Поддържа и че не са налице предпоставките на чл.87 от ЗЗД за разваляне на договора, тъй като не е даден подходящ срок за изпълнение, а и неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на кредитора. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1.Следва ли въззивният съд при невъзприемане на заключението на тройна съдебно – техническа експертиза, в която се приема, че изработеното по договор за изработка е годно за употреба и безопасно, да изложи мотиви? 2.Допустимо ли е въззивният съд, без да е събрал специални знания на експерти, да се произнася по факти, които не са общоизвестни или служебно известни на съда? 3.Следва ли съдът да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно чл.235 ал.2 и ал.3 от ГПК? 4.Съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора при постановяване на съдебното решение? 5.При разваляне на договора от страна на възложителя, изпълнителят дължи ли неустойка за разваляне на договора, ако страните не са уговорили такава, а са уговорили единствено неустойка за прекратяване на договора? 6.Ще бъде ли налице надлежно разваляне на договор за изработка, ако страната е отправила писмено волеизявление до другата страна, без да даде подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален, при положение, че не е налице нито една от хипотезите на чл.87 ал.2 от ЗЗД и няма договорно дерогиране на законовото изискване за даване на подходящ срок за изпълнение? 7.Налице ли са предпоставки за разваляне на договор за изработка, при положение, че възложителят въз основа на едни и същи фактически обстоятелства /наличие на конкретни недостатъци/ търси договорната отговорност в рамките на гаранционния срок като дава срок за отстраняването им и едновременно с това в дадения на изпълнителя срок за поправяне на същите недостатъци търси законовата отговорност на изпълнителя, като разваля договора за изработка? 8.Ще бъде ли налице надлежно разваляне на договора за изработка, в случай, че възложителят: – изпраща уведомление за разваляне на договора, без да дава подходящ срок за изпълнението му и уведомлението е изпратено в рамките на дадения от възложителя срок за отстраняване на недостатъци, в който е ангажирал гаранционната отговорност на изпълнителя? Посочва, че първият въпрос е разрешен в противоречи с решение №58 от 13.02.2012г. по гр.д.№408/2010г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №57 от 06.07.2016г. по гр.д.№5932/2015г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение №241 от 23.10.2013г. по гр.д.№3194/2013г. на ВКС, ГК, І г.о. По втория от въпросите поддържа противоречие с решение №393 от 01.10.2010г. по гр.д.№4703/2008г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., по третия – с решение №3 от 22.07.2013г. по гр.д.№534/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., по четвъртия – с решение №149 от 03.07.2012г. по гр.д.№1084/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., по петия – с решение №111 от 28.07.2009г. по т.д.№714/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №279 от 03.07.2012г. по гр.д.№691/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №102 от 23.07.2015г. по т.д.№1680/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., по шестия – с ТР №142-6 от 11.11.1954г., ОСГК на ВС, решение №1186 от 19.05.1960г. по гр.д.№1448/60г. на ВС, ІІІ г.о. Поддържа, че по седмия и осмия въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с ТР№88 от 28.02.1984г., ОСГК на ВС, решение №100 от 30.07.2018г. по т.д. №399/2018г. на ВКС, ТК, І т.о, решение №131 от 03.12.2010г. по т.д. №890/2009г. на ВКС, ТК, І т.о.
Ответникът „Център за градска мобилност“ ЕАД, [населено място], поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Подробни съображения излага в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е установил, че между страните е налице договор за изработка, сключен по реда на ЗОП от 2004г., който поставя изискване да се предаде годно съоръжение за обществено ползване, за предпазване на хората, докато изчакват транспорт на обозначените за това спирки по маршрут. Изложил е съображения, че целта на договора е съоръжението да изпълнява за дълъг период от време предназначението си в състояние, което не създава опасност за живота и здравето на хората. Изтъкнал е, че в договора е предвидено създаване на такава метална конструкция, която да е издържлива на външни влияния, атмосферни условия, химикали и въздействие на неблагоприятни вещества. Установил е, че съобразно тази цел резултатът не е постигнат, установена е корозия на елементите, като липсва предаване на работа съобразно договореното предназначение. Изтъкнал е, че макар и конструктивно спирките да са устойчиви, то в металните си части те изцяло много бързо ще корозират и ще загубят нормалния си външен вид. Въпреки заключението на приетата по делото съдебно – техническа експертиза, съдебният състав на САС е приел, че корозиралите метални части са опасни за здравето на пътуващите и изчакващи транспорт на спирките хора. Посочил е, че недостатъците не могат да се отстранят и спирките да се заздравят по такъв начин, че да се постигнат договорените изисквания за стабилност, здравина и естетичен външен вид, тъй като липсата на поцинковано покритие остава завинаги. Приел е, че тъй като недостатъците са неотстраними, съществени и изработеното не отговаря на договореното предназначение, това е породило право на разваляне на договора за изработка от възложителя „Център за градска мобилност“ ЕАД, гр. София. Установил, че изявлението за разваляне е достигнало до изпълнителя и е породило последици – отпаднала е с обратно действие договорната връзка между страните. Поради изложеното въззивният съд е приел, че даденото по договора подлежи на реституция и ищецът има право да получи платените от него 284 076 лв, на основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Приел е, че доколкото в чл.13, т.2 изр.2 от договора е предвидена неустойка за прекратяване на договора поради пълно неизпълнение, тази уговорка между страните обхваща всяко пълно неизпълнение на задължението на изпълнителя.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите два въпроса в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са обуславящи за изхода на спора, доколкото въпреки заключението на приетата по делото съдебно – техническа експертиза, съдебният състав на САС е приел, че корозиралите метални части на изработените от касатора навеси са опасни за здравето на пътуващите и изчакващи транспорт на спирките хора. Отговорът на така формулираните въпроси е обусловил крайното правно разрешение по спора, поради което е изпълнено изискването по чл.280, ал.1 от ГПК спрямо общото основание за достъп до касация. По въпросите е налице и съдебна практика, обективирана в цитираните от касатора решение №58 от 13.02.2012г. по гр.д.№408/2010г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №57 от 06.07.2016г. по гр.д.№5932/2015г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение №241 от 23.10.2013г. по гр.д.№3194/2013г. на ВКС, ГК, І г.о., в които се приема, че съдът не е длъжен да възприеме едно или друго експертно заключение, но когато го отхвърля е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неточните или ненаучните позиции, като прецени всестранно и другите доказателства. Поради това искането за допускане на касационно обжалване въз основа на този селективен критерий следва да бъде уважено за проверка на изводите на въззивния съд за съответствие с практиката на ВКС.
Третият и четвъртият въпрос от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са обуславящи за спора доколкото касаят процесуалните правомощия на въззивния съд. По отношение на тях обаче не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК /решение №212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №202/21.12.2013г. по т.д. №866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение №76/12.06.2012г. по т.д. №377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №581/30.09.2010г. по гр.д. №1019/2009г. на ВКС, ГК, III отделение и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая въззивният съд е обсъдил подробно всички възражения и оплаквания във въззивната жалба и отговора на същата, като във връзка с тях е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства. Коментирал е съдържанието на представените писмени доказателства, обсъждал е и данните от заключенията на приетите в първоинстанционното производство експертизи. Произнасяйки се по изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност и необоснованост на изводите на първоинстанционния съд за предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и относимите материално правни норми и е формирал собствени правни изводи по предмета на спора. Следователно въпросите за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, като обсъди всички доводи на страните, не са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС на РБ. Поради това тези въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
Петият поставен от касатора въпрос е свързан с предмета на спора, но не отговаря на общия критерий за достъп до касация. Изводите на съда, че на основание чл.13 т.2 от договора се дължи неустойка в случаите на разваляне на същия поради негодност на изработеното за договорното предназначение, се основават на преценката на установените по делото обстоятелства, както и на тълкуване на клаузата на чл.13 т.2 от договора. Въпросът е от значение единствено за правилността на обжалваното решение и конкретно за обосноваността и законосъобразността на изводите на съда, отнасящи се до точния смисъл и съдържание на уговорките, при които е сключен процесният договор. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на това тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване съгласно задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
Шестият и осмият въпрос в изложението не са обуславящи за изхода на спора, доколкото същите не отразяват особеностите на предпоставките за разваляне на договора за изработка по реда на приложимия към спора чл.265 ал.2 от ЗЗД, в сравнение с общите правила за разваляне на договорите поради неизпълнение по реда на чл.87 от ЗЗД.
Седмият въпрос относно възможността възложителят въз основа на едни и същи обстоятелства да претендира последиците от разваляне на договора и същевременно да търси договорната отговорност на изпълнителя в рамките на гаранционния срок, макар и релевантен за спора, не е обсъждан от въззивния съд, не е обусловил решаващите му изводи и поради това не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. В мотивите си съдът е изтъкнал, че предвидената гаранционната отговорност е само за готовото изработено изделие, което няма явни и скрити недостатъци, можещи да обусловят отговорност на изпълнителя на основание чл.265 от ЗЗД.
Поради това касационното обжалване следва да се допусне по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по посочените в т.1 и т.2 от изложението правни въпроси, а именно: 1.Следва ли въззивният съд, когато не възприема заключението на тройна съдебно – техническа експертиза, да изложи мотиви? 2.Допустимо ли е въззивният съд, без да е събрал специални знания на експерти, да се произнася по факти, които не са общоизвестни или служебно известни на съда?
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 7101,90 лева.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2709 от 21.11.2018г. по в.гр.д.№1917/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав.
УКАЗВА на касатора „Сити -4” ООД, гр. Самоков, в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС на РБ държавна такса в размер на 7101,90 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.