О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 349
[населено място], 29.06.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 652 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗК [фирма] против решение № 201/25.10.2017г. по в.гр.д. № 346/2017 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1345/26.10.2016г. по гр.д. № 3407/2012г. на Пловдивски окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на М. К. З. разликата над 100 000 лв. до 120 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, на осн. чл.226, ал.1 КЗ / отм./.
Подадена е и касационна жалба от М. К. З. против решение № 201/25.10.2017г. по в.гр.д. № 346/2017 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1345/26.10.2016г. по гр.д. № 3407/2012г. на Пловдивски окръжен съд за отхвърляне на иска на касатора срещу ЗК [фирма] за разликата над 120 000 лв. до 200 000лв., на осн.чл.226, ал.1 КЗ / отм./
Касаторите поддържат, че въззивното решение в съответните обжалвани негови части е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не е постъпил писмен отговор от третото лице помагач – Т. М. А..
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на застрахователя спрямо пострадалото лице по чл.226, ал.1 КЗ /отм./. Съобразно влязла в сила присъда по НОХД № 1975/2014г. на СГС, 33 н.с-в ПАС е намерил, че в резултат на виновно противопровно деяние, изразяващо се в нарушаване на правилата за движение по пътищата, Т. А. е причинил при управение на лек автомобил ПТП, при което е починал синът на М. З.. Установил е, че на осн.чл.45 ЗЗД в наказателното производство виновният водач е бил осъден да заплати на ищцата сумата от 100 000лв.- обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Към датата на катастрофата за МПС, управлявано от делинквента, е имало сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност” при ответника ЗК [фирма]. След обсъждане на заключението на САТЕ решаващият съд е заключил, че пострадалият е допринесъл в равна степен за настъпване на вредоносния резултат с предприемането на маневра „влизане в завой наляво” на място на двойно непрекъсната линия по начин и в момент, когато това не е било безопасно. САС е съобразил вида, интензитета и продължителността на конкретно преживените от ищцата страдания във връзка със загубата на сина й и след прилагане на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД е приел, че застрахователят следва да заплати обезщетение в размер на 120 000лв.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК ЗК [фирма] поставя при допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на обжалваното решение със задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/23.12.2015г. по тълк.д. № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, следния правен въпрос: Следва ли в производството по пряк иск с правно осн.чл.226, ал.1 КЗ /отм./ обемът на отговорността на застрахователя да се ограничава до размера на присъденото обезщетение по уважения иск по чл.45 ЗЗД срещу делинквента?
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на М. З. са формулирани следните правни въпроси: 1/ Дали всяко виновно поведение на увреденото лице има релевантно значение за предизвикания от последния вредоносен резултат, или само това, което е в пряка причинна връзка с увреждането? Предполага ли се равен принос на участниците в ПТП, основан само на факта, че са били участници в движението и са нарушили правилата за движение по пътищата или следва да се изследва от съда реалния конкретен принос и разпределянето на отговорността за причиняване на деликта? Следва ли въззивният съд да мотивира изводите си относно степента на съпричиняване на вредоносния резултат?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност и доводите на страните, както и да мотивира съдебния си акт?; 3/ Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? По какви критерии следва съдът да определи справедливият размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД? Има ли задължение съдът при определяне на справедлив размер на обезщетение по чл.52 ЗЗД да изложи мотиви относно конкретни факти и обстоятелства, относими към душевните страдания на ищеца? Касаторката счита, че по същите въпроси въззивният съд се е произнесъл в отклонение от практиката на ВКС, представляващо допълнително основание на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По първата група въпроси се позовава на решение № 117/08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, I т.о. и решение № 85/28.05.2009г. по т.д. № 768/2008г. на ВКС, II т.о.; по втори въпрос – на решение № 616/15.12.2008г. по т.д. № 530/2008г. на ВКС, I т.о. и по третата група въпроси – на ППВС № 4/1968г., на решение № 104/25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС и др.
По касационната жалба на ЗК [фирма]:
Настоящият състав на ВКС намира, че са изпълнени както основното, така и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от застрахователя част. ПАС се е позовал на влязлата в сила присъда срещу виновния за деликта водач на МПС. Изложил е съображения, че спрямо последния е бил предявен в наказателното производство граждански иск от ищцата, който е бил уважен в размер на 100 000лв. Същевременно присъденото от апелативния съд обезщетение в полза на М. З. е в друг размер. С цитиранато от касатора ТР №1/2014г. на ОСТК на ВКС е прието, че в производството по пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ / отм./ обемът на отговорността на застрахователя е ограничен до размера на присъденото обезщетение по уважен срещу застрахования делинквент иск по чл.45 ЗЗД, когато има за предмет обезщетяване на същите вреди, но в рамките на застрахователната сума, уговорена в застрахователния договор. За проверка съответствието на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС, на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпорса : Следва ли в производството по пряк иск с правно осн.чл.226, ал.1 КЗ /отм./ обемът на отговорността на застрахователя да се ограничава до размера на присъденото обезщетение по уважения иск по чл.45 ЗЗД срещу делинквента? е необходимо да се допусне касационно обжалване на решението на ПАС в атакуваната от застрахователя част.
По касационната жалба на М. З.:
Настоящият състав на ВКС намира, че във въззивното решение на ПАС поставените правни въпроси са намерили своя отговор, в който смисъл те са обусловили волята на съда за постановяване на крайния правен извод относно справедливия размер на дължимото от застрахователя обезщетение. Не е изпълнено изискването за осъществяване на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Съобразно цитираната от касатора и служебно известна на съда парктика на ВКС, обективирана в Решение № 117/08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 118/27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 96/29.06.2015г. по т.д. № 2461/2014г. на ВКС, II т.о. и Решение № 159/24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, II т.о., е прието, че при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се съпостави конкретното поведение на делинквента и това на увредения и да се отчита тежестта на допуснатите от всеки нарушения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат. При обективното съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД намаляването на дължимото от делинквента обезщетение не е обусловено от преценката дали е налице виновно и противоправно поведение на пострадалото лице за настъпване на увреждането, а дали конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия съставлява пряка и непосредствена причина за настъпване на вредите.
В съответствие с така посочената съдебна практика ПАС е преценил, че конкретното поведение на сина на ищцата е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, в който смисъл е допринесло за настъпването му. За определяне на обема на това съпричиняване въззивната инстанция е разгледала и в какво се изразява поведението на водача на другия лек автомобил като подробно е коментирала заключението на САТЕ и присъдата на наказателния съд. Въз основа на доказателствата ПАС е констатирал, че двата автомобила, участвали в ПТП, са се движили в дясна, респ. в лява лента в една и съща посока. Синът на ищцата е управлявал автомобила в лява лента и е предприел маневра „завой наляво” на място с двойна непрекъсната линия по начин и в момент, когато това не е било безопасно. Лекият автомобил, управляван от Т. А. се е движил в дясна лента със скорост над позволената, при която не е имал възможност да избегне удара. След съпоставяне на предприетите от двамата водачи действия ПАС е направил извод с колко всеки от тях е допринесъл за увреждащия резултат.
Вторият поставен от касатора въпрос е от обуславящо за произнасянето по спора значение и се свързва с доводи за непроизнасяне от въззивния съд по възражения, направени от ищцата в отговора й на въззивната жалба на застрахователя и обективирани в подадената от нея насрещна въззивна жалба. Съобразно постановките по т.1 и т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС според правната уредба на въззивното производство по действащия ГПК същото се дефинира като ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на осн. чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. Последователно в постановените по реда на чл.290 ГПК : решение № 161/04.10.2016г. по т.д. № 2220/2015г. на ВКС, II т.о.; решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о.; решение № 127/05.04.2011г. по гр.д. № 1321/2009г. на ВКС, IVг.о.; решение № 134/30.12.2013г. по т.д. № 34/2014г. на ВКС, II т.о.; решение № 68/24.04.2013г. по т.д. № 78/2012г. на ВКС, II т.о. и много други, както и в решение № 616/15.12.2008г. по т.д. № 530/2008г. на ВКС, I т.о. / цитирано от кастора/, ВКС поддържа становище, че съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им.
С обжалваното решение ПАС не се е отклонил от тези си задължения като съобразно наведените в исковата молба и отговора й твърдения и възражения на страните, при събрания доказателствен материал и с оглед направените по въззивните жалби оплаквания по чл.269, ал.2 ГПК и възраженията в отговора на М. З. е извършил самостоятелна преценка на фактите и ги е подвел към релевантните за спора правни норми. В мотивите на въззивното решение са намерили отговор поставените от ищцата оплаквания, респ. възражения доколко поведението на всеки един от двамата водачи е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. Изразеното в самата касационна жалба несъгласие с изводите на въззивния съд за равен принос на посочените лица представлява навеждане на касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, които подлежат на проверка едва след допускане на касационно обжалване на въззивното решение и са извън обхвата на дейността на касационната инстанция във фазата по селектиране на касационната жалба.
По отношение на третата група въпроси съгласно задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС №4/68г. и цитираната от касаторката практика в решенията по чл.290 ГПК понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи размерът, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените в резултат от деликта болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на болките / в случая съдът е отчел конкретни факти по отношение на ищцата: починалият е неин единствен син, опора в живота, непреодолимост на преживяната мъка и пр./ както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Прилагането на последния критерий е обусловено от разбирането, че отношение към справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди има съществуващата в страната икономическа конюнктура и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната. Именно икономическата конюнктура е в основата на нарастване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. В разглеждания случай ПАС в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства / характер на деликта, близка родствена връзка, силна емоционална привързаност, интензитет на претърпените страдания/ към датата на деликта – 26.08.2011г., т.е. отчел е социално икономическите условия в страната към конкретен момент, следователно е отчел основата за формиране на съществуващите към този момент нива на застрахователно покритие.
Така изложеното налага цялостен извод за недопускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение в частта, обжалвана от М. З..
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, ЗК [фирма] следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 400 лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №201/25.10.2017г. по в.гр.д. № 346/2017 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1345/26.10.2016г. по гр.д. № 3407/2012г. на Пловдивски окръжен съд за осъждане на ЗК [фирма] да заплати на М. К. З. разликата над 100 000 лв. до 120 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, на осн. чл.226, ал.1 КЗ / отм./.
УКАЗВА на касатора ЗК [фирма] в едноседмичен срок от съобщението да представи вносен документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 400 лв. за разглеждане на касационната жалба, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Да се изпрати съобщение на касатора с указанията.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на І т.о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: