14
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 431
гр. София, 07.08.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
изслуша докладваното от съдия Николова т.д. № 2245 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Щ. Я. Щ. и М. Г. Щ. срещу решение №134/09.05.2018г. по в.т.д. №424/2017г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение №66/09.07.2014г. по т.д. №140/2013г. на Хасковски окръжен съд в следните части: с която е признато за установено съществуването на вземания на „Ю. България” АД, за които са издадени заповед №110/14.02.2013г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от 14.02.2013г. по ч.гр.д. № 107/2013г. на Районен съд – Харманли, по отношение на Щ. Я. Щ., включващи: главница в размер на 129 755,26 лв., договорна лихва в размер на 11 943,17 лв., дължима за периода 21.05.2012г. до 11.02.2013г. включително, такси в размер на 618,82 лв., дължими за периода 21.05.2012г. до 08.02.2013г. и законна лихва за забава върху главницата, считано от 13.02.2013г. до окончателното й изплащане, както и по отношение на М. Г. Щ., включващи: главница в размер на 114 880,66 лв., договорна лихва в размер на 10 634,80 лв., дължима за периода 21.05.2012г. до 11.02.2013г. включително, такси в размер на 618,83 лв., дължими за периода 21.05.2012г. до 08.02.2013г. и вземане за законна лихва за забава върху главницата, считано от 13.02.2013г. до окончателното й изплащане; с която Щ. Я. Щ. и М. Г. Щ. са осъдени да заплатят на „Ю. България” АД деловодни разноски за първата инстанция, съответно за сумата от 4 678,02 лв. и за сумата от 4 146,18 лв. Въззивното решение е обжалвано и в частта, с която Щ. Я. Щ. и М. Г. Щ. са осъдени да заплатят на „Ю. България” АД разноски за заповедното производство по ч.гр.д. №107/2013г. на Районен съд – Харманли, съответно за сумата от 5 094,14 лв. и за сумата от 4 515 лв.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. Касационните жалбоподатели считат, че изводите на съда не съответстват на събраните по делото доказателства и на установената въз основа на тях фактическа обстановка. Поддържат, че договор за кредит от 16.12.2005г., анекс №4/17.12.2010г. и договор за поръчителство от 17.12.2010г. съдържат неравноправни и нищожни клаузи, като съдът не е обсъдил релевираните относно тях възражения. Поддържат още, че изчисленията, направени по дълга, не са съобразени с датата, на която е обявена предсрочната изискуемост. Считат, че съдът неправилно не е коментирал новонастъпилите обстоятелства, изразяващи се в погасяване на такси и лихви от дълга чрез продажба на две ипотекирани жилища и постъпления от запори върху трудови възнаграждения. Молят да се отмени въззивното решение и да се отхвърли изцяло исковата претенция.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационните жалбоподатели се позовават на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, както и в чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Поставят като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/ Редно ли е въззивната инстанция да не се съобразява с отменителното решение на ВКС по отношение на съпрузите, които са съдлъжник и поръчител, при положение че съпругата попада под защитата на З., и трябва ли решението да бъде еднакво спрямо тях и редно ли е, след като ВКС е отхвърлил веднъж установителния иск за сумите по главница, лихви, такси, деловодни разноски и разходи в заповедното производство, въззивният съд отново да го потвърждава напълно спрямо съдлъжника и частично спрямо поръчителя, защитен от З.?; 2/ При наличие на неравноправни клаузи в договора и анексите и при положение, че банката е направила кредита предсрочно изискуем с писмено волеизявление чрез писмо на 31.10.2012г., редно ли е след тази дата да се увеличава сумата по дълга, както е направено в случая, и съдът трябва ли да следи служебно за това?; 3/ Счита ли се за нищожен първоначален договор за кредит от 2005г., който съдържа основни, незаменими неравноправни клаузи, и който не е подписан от съдлъжника и поръчителя, към който препращат нищожните на основание чл.366 от ЗЗД анекс № 4 и договор за поръчителство от 2010г., подписани от съдлъжника и поръчителя, последният от които се ползва от защитата на З.?; 4/ Считат ли се за неравноправни клаузи чл.2/1/ от Анекс №4, неясно и неразбираемо описващ как се получава новият дълг, а именно: просрочената главница по кредита, просрочени лихви, такси, комисионни, застрахователни премии и други разноски се преоформят чрез натрупване към редовната и непогасена част от главницата, като общият размер на дълга е 121 010,24 лв., който дълг е „индикативен”, и действителният размер ще бъде посочен в погасителния план и може да се различава от него; чл.3/1/ дългът по чл.2 се разделя условно на две части в съотношение 75 % /част А/ и 25 % /част Б/, и чл.4 относно начина на плащане на дълга по тези две части, като описанието е неразбираемо и неясно за обикновения потребител, и счита ли се поради това нищожен анекс №4/17.12.2010г.?; 5/ Може ли да се твърди, че анекс №3 представлява спогодба и има за предмет предоговаряне на кредит, в който задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, и е нищожен на основание чл.366 от ЗЗД?; 6/ Може ли да се твърди, че анекс № 4 и договор за поръчителство от 17.12.2010г., подписани от съпрузите – поръчител и съдлъжник, които са обикновени другари и поръчителят е защитен от З., представляват спогодба и имат за предмет предоговаряне на кредит, при което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор и са нищожни на основание чл.366 от ЗЗД?; 7/Може ли да се твърди, че чл.1 от договора за поръчителство от 2010г., според който главницата е 121 010,24 лв. при годишна лихва, включваща действащия базов лихвен процент малки фирми БЛПМФ, обявен от банката, който не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, увеличен с 0,5 пункта и наказателна лихва в размер на сбора от БЛПМФ и наказателна надбавка 10,5 пункта, е неравноправна и нищожна клауза съгласно чл.143 от З., тъй като не е ясно за потребителя как е получена тази главница, а счетоводната експертиза доказа, че в резултат на неправомерно повишение на лихвата тази главница е завишена, има неяснота и относно методиката на изчисление на базов лихвен процент малки фирми БЛПМФ, липса и ясна методика за неговата промяна, както и зависимост от външни фактори и може ли да се твърди, че целият договор за поръчителство от 2010г. е нищожен поради тази клауза, а също и на основание чл.366 от ЗЗД?; 8/Отпада ли изцяло отговорността на съдлъжника и поръчителя, последният от които е защитен от З., подписали анекс №4 и договор за поръчителство, които представляват спогодба и имат за предмет предоговаряне на кредит, при което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор и са нищожни на основание чл.366 от ЗЗД, при положение че първоначалният договор не е подписан от съдлъжника и поръчителя?; 9/При нарушение на условията на договорите за кредит от страна на банката, при наличие на множество неравноправни и нищожни клаузи в договора и анексите, с неясна методика на формиране и промяна на Базисен лихвен процент малки фирми, който не подлежи на договаряне и промените в него стават задължителни за страните, и при доказано многократно, едностранно повишение на лихвата от страна на банката чрез счетоводно – икономическата експертиза, редно ли е да се прилага чл.417, т.2 от ГПК и банките да вадят изпълнителни листове спрямо съдлъжника и поръчителя, които са обикновени другари, при положение че поръчителят е защитен от З., и редно ли е да се продават ипотекираните жилища и сумата от продажбата да отиде за погасяване само на такси и лихви, без главница, като се има предвид, че чл.417, т.2 от ГПК е в нарушение на чл.6 и чл.13 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, а тя има предимство пред вътрешното законодателство, и на чл.1 от Протокол №1 към Конвенцията, защитаваща правото на собственост. Противоречи и на Директива 93/13/Е. на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, включително договорите за банков кредит и ипотечните кредити, противоречи и на чл.47 от Х. на основните права на Европейския съюз и на принципите на ефективност при прилагане на правото на съюза.; 10/ Кои са фактите и обстоятелствата, които са общи за двамата обикновени другари, които налагат отмяна, пълна или частична на първоинстанционното решение, и по отношение на другия другар – в случая Щ. Щ.? Липсата на конкретни мотиви по този въпрос, а не на неконкретни и необосновани, както е в случая, основание ли е за отмяна на въззивното решение, включително като очевидно необосновано?; 11/ По въпроса за задълженията на въззивната инстанция при наличие на неравноправни клаузи във вреда на потребителя съгласно З. и последиците от тяхното неизпълнение и за задълженията, произтичащи от служебното начало в тази насока?; 12/ По въпроса дали неравноправността на клаузите, касаещи едностранната промяна на лихвените проценти от банката, дава основание да се приеме нищожност на целия договор за банков кредит и анексите към него или само на клаузите за дължими лихви – редовна и върху просрочени вноски?; 13/ По въпроса за съответствието на въззивното решение по разрешените въпроси за наличието на неравноправни клаузи и за нищожност на договора за кредити и анексите към него с практиката на Съда на ЕС.; 14/ По въпроса дали банката има право да увеличи едностранно дължимата сума по главницата чрез прибавяне на лихви към нея, след като вече е обявила предсрочната изискуемост на кредита?; 15/За задълженията на въззивния съд при връщане на делото за ново разглеждане и за задълженията на въззивния съд да се съобрази със задължителните указания на ВКС в отменителното решение, с което делото се връща за ново разглеждане; 16/По въпроса за задълженията на въззивната инстанция, за съдържанието на мотивите на въззивния съдебен акт и съответствието му с изискванията на чл.7, чл.12, чл.235 и чл.236 от ГПК. По въпросите, свързани с наличието на неравноправни и нищожни клаузи в договора за кредит, анексите към него и договора за поръчителство, касационните жалбоподатели поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение от 15.03.2012г. по дело С – 453/2010г. на Съда на ЕС и с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №144/08.11.2017г. по т.д. № 2155/2016г. на ВКС, I т.о., решение №52/10.09.2010г. по т.д. №63/2009г. на ВКС, I т.о., решение №98/25.07.2017г. по т.д.№535/2016г. на ВКС, I т.о., решение №165/02.12.2016г. по т.д.№1777/2015г. на ВКС, I т.о., решение №98/25.07.2017г. по гр.д.№1899/2015г. на ВКС, IV г.о., решение №95/13.09.216г. по т.д. №240/2015г. на ВКС, II т.о. По въпросите, свързани с процесуалните задължения на съда съгласно чл.12, чл.235 и чл.236 от ГПК, касационните жалбоподатели поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №129/05.03.1986г. по гр.д. №682/1985г. на ВС, I г.о., ППВС №1/1963г., ППВС №1/1985г., Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по тълк.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 714/05.11.2009г. по гр.д. № 1405/2008г. на ВКС, III г.о., решение № 241/17.10.2012г. по гр.д. № 850/2011г. на ВКС, II г.о., решение №217/09.06.2011г. по гр.д. №761/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №358/18.06.2010г. по гр.д. №1183/2009г. на ВКС, III г.о., решение №411/27.10.2011г. по гр.д. №1857/2010г. на ВКС, IV г.о. Поддържат още, че относно тежестта на доказване при предявен иск по чл.422 от ГПК въззивното решение е постановено в противоречие с решение №149/05.11.2010г. по т.д. № 49/2010г. на ВКС, I г.о. Излагат съображения и за очевидна неправилност на атакувания съдебен акт на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба „Ю. България” АД поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Също поддържа, че касационната жалба е неоснователна по същество.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, съобразявайки предмета на произнасяне, очертан с решение №84/20.07.2017г. по т.д. № 1934/2015г. на ВКС, I т.о., с което делото е върнато за ново разглеждане, е приел за установено, че на 16.12.2005г. между „Българска пощенска банка” АД и „Сън О.” Е. е сключен договор за банков кредит, с който е отпуснат кредит в размер на 60 000 лв., със срок за ползване и погасяване 120 месеца; към договора са сключени и четири анекса, като с анекс № 4 от 17.12.2010г. е уговорено встъпването на нов съдлъжник – Щ. Щ. и обезпечаването на кредита с поръчителството на М. Г. Щ., с която банката е сключила договор за поръчителство на 17.12.2010г. При така установената фактическа обстановка и релевираните от М. Г. Щ. възражения, въззивният съд е приел, че спорният по делото въпрос е свързан с наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит, анексите към него и договора за поръчителство. На първо място, съдът е приел, че разпоредбите на чл.1, ал.4 от договора за кредит и т.2 от анекс №2, осигуряващи възможност на банката да променя едностранно условията на договора, като промените автоматично стават задължителни за насрещната страна, са неравноправни, но по делото липсват доказателства, които да имат пряко отношение към договорната отговорност на длъжниците, и по – конкретно към тази на М. Г. Щ.. Приел е за неравноправна и клаузата на чл.3, ал.3 от договора за кредит, свързана с едностранното определяне от банката на размера на дължимите лихви чрез промяна на базовия лихвен процент за малки фирми. По отношение на чл.5 от договора за кредит и т.15 от анекс № 3, предвиждащи съответно заплащане на такса одобрение в размер на 1% от кредита, но не по – малко от 200 лв., платима еднократно при първо усвояване на кредита, и такса за управление на кредита в размер на 0,05 % върху остатъчната лихва за кредита, платима ежемесечно, апелативният съд е приел, че клаузите не са неравноправни, тъй като представляват постигнати между страните конкретни уговорки. В същото време е счел за неравноправна клаузата на чл.20 от договора за кредит, отнасяща се до едностранна промяна от банката на тарифата за такси и комисионни, но е изтъкнал, че извършването на такава промяна не се твърди, както и не е установено със събраните по делото доказателства, включително и приетите заключения по приетите по делото съдебно – икономически експертизи. При изчисляване на размера на дължимите такси по договора вещото лице е съобразило конкретните уговорки между страните относно вида и размерите на таксите, постигнати с договора за кредит и анекс №3 към същия. Въззивният съд е счел за неоснователни доводите за нищожност на чл.7 от договора за кредит, установяващ задължение за кредитополучателя да подпише като обезпечение запис за заповед. Приел е, че тази клауза, както и клаузите от анексите, касаещи вида на обезпеченията, включително добавянето на нови обезпечения към първоначално предвидените в договора (ипотека, съдлъжник, поръчителство), представляват конкретни уговорки между страните. Счел е за конкретни уговорки, които нямат пряко отношение към размера на дължимите суми по договора за кредит, и клаузите на раздели от договора за кредит – VII „Условия по кредит” и VIII „Отговорност и санкции”. Според въззивния съд не са неравноправни и чл.6 и чл.19 от анекс №4, отнасящи се съответно до срока и мястото, в който длъжниците да подпишат и получат екземпляр от погасителния план към анекса и до общите условия към договора. Приел e, че разпоредбата на чл.2 от процесния анекс също не е неравноправна, тъй като представлява уговорка, конкретно постигната между страните, за промяна в размера на главницата по договора. Изложил е съображения, че клаузата на чл.6 от договора за поръчителство не е неравноправна, а нищожна поради противоречие с чл.147 от ЗЗД, като същата не е основание за прогласяване нищожността на самия договор за поръчителство, а в отношенията между страните следва да се прилага императивната законова разпоредба. На последно място, решаващият състав е приел, че няма характер на неравноправна и клаузата на чл.12, ал.1 от анекс №4, касаеща възможността на банката да прехвърли вземането по процесния договор на други търговски дружества. Посочил е, че разпоредбата няма отношение към спора, тъй като заявител в заповедното производство е банката. С оглед на изложените съображения въззивният съд е заключил, че М. Г. Щ. е солидарно отговорна за задълженията по договора за кредит и анексите към него до размерите, определени без прилагане на клаузите, приети за неравноправни, като размерът на вземането е определил въз основа на заключението на вещото лице Ш. по приетата по делото съдебно – икономическа експертиза.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Обуславящи за изхода на производството са въпросите под номер пет и шест от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. Същите могат да бъдат обобщени като въпрос относно това нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор. Въпросите са обуславящи за изхода на спора, доколкото въззивният съд е счел за неоснователни възраженията на касационната жалбоподателка Щ. за нищожност на анекс №3 и анекс №4 към договора за кредит, с които към размера на първоначално предоставената главница се прибавят непогасените възнаградителни лихви, определени съгласно клаузата на чл.3, ал.3 от договора за кредит, която съдът е приел за неравноправна. Относно приложението на чл.366 от ЗЗД е формирана практика на ВКС с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №146/01.11.2017г. по т.д. №2615/2016г. на ВКС, I т.о., в което е прието, че допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл.366 от ЗЗД.
По отношение на въпроси втори и четиринадесети относно възможността кредиторът да претендира възнаградителна лихва след обявяването на предсрочната изискуемост на кредита, също са налице основанията по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Този правен въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, който е приел, че ответниците дължат възнаградителна лихва и за периода от обявяването на предсрочната изискуемост на кредита – 31.10.2012г. до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 11.02.2013г.
Следователно по отношение на този въпрос е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. По поставения въпрос е налице задължителна съдебна практика. Съгласно ТР №3/2107 от 27.03.2019г. по т. д.№3/2017г. на ОСГТК на ВКС упражненият от кредитора избор да иска изпълнението преди първоначално определения срок преустановява добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което уговореното възнаграждение за ползване за последващ период – след настъпване на предсрочната изискуемост, не се дължи. Поради това искането за допускане на касационно обжалване въз основа на този селективен критерий следва да бъде уважено за проверка на изводите на въззивния съд за съответствие със задължителните разяснения на ТР №3/2107 от 27.03.2019г. по т. д.№3/2017г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на останалите въпроси в изложението не са налице посочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК.
Първият, десетият и петнадесетият въпрос в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаят задълженията на въззивния съд при повторно разглеждане на делото, съответно са относими към настоящия спор, доколкото обжалваното въззивно решение е постановено след връщане на делото за ново разглеждане от ВКС. Въпросите обаче не отразяват точно обстоятелствата по спора и мотивите на постановените по делото решения, поради което не са обуславящи за изхода на спора. Въпросите са обусловени от довода на касаторите, че въззивният съд не се е съобразил с решение №84/20.07.2017г. по т.д.№1934/2015г. на ВКС, ТК, с което делото е върнато за ново разглеждане на Пловдивски апелативен съд, и при положение, че съпругата – поръчител по договора за кредит попада под защитата на З., не е постановил еднакво решение по отношение на нея и на съпруга – съдлъжник по кредита. Дадените от състава на ВКС указания не са за задължително постановяване на еднакво решение срещу двамата ответници. В мотивите на решение №84/20.07.2017г. по т.д.№1934/2015г. на ВКС, ТК, е прието, че решението по делото следва да бъде еднакво спрямо ответниците Щ. като обикновени другари, доколкото зависи от общите факти и следващи от тях правни изводи. Въззивният съд е установил различни факти по отношение на двамата ответници, а именно, че ответникът Щ. Щ. има качеството на управител и едноличен собственик на капитала на дружеството – кредитополучател, а по отношение на ответницата М. Щ. липсват данни за функционални връзки с дружеството. Поради това е приел, че само тази ответница може да се ползва от потребителска закрила, съответно да се позовава на нищожност на клаузи от договора и анексите към него поради тяхната неравноправност. С оглед на изложеното въззивният съд не се е отклонил от задължителните указания на касационната инстанция, съответно по отношение на поставените от касаторите въпроси не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Въпросите под номер три и дванадесет от изложението относно това дали неравноправността на клаузите, предвиждащи едностранна промяна на лихвените проценти от банката, водят до нищожност на целия договор за кредит и анексите към него, са значими за спора, но отговорът им е обусловен от тълкуването на съдържанието на конкретния договор и анексите, поради което тези въпроси са относими към правилността на изводите на въззивния съд и съответно не могат да обусловят допускането на касационното обжалване. В практиката си ВКС приема, че когато са изложени твърдения за нищожност поради неравноправен характер на отделни клаузи от договора за кредит, но се иска да бъде установена нищожността на целия договор, преценката на съда дали договорът да се обяви за нищожен в неговата цялост следва да се основава на правилото на чл.146, ал.5 от З., а именно дали договорът може да се прилага и без неравноправните му клаузи /в този смисъл решение №175/07.11.2017г. по т.д.№141/2017г. на ВКС, І т.о/. В случая въззивният съд е съобразил практиката на ВКС, като е обсъдил съдържанието на процесния договор за кредит и е преценил, че макар и част от неговите клаузи да са неравноправни / чл.1, ал.4 и чл.3, ал.3 и чл.20 от договора за кредит /, то не е налице нищожност на целия договор и съответно М. Г. Щ., в качеството на потребител, е солидарно отговорна за задълженията по договора за кредит и анексите към него до размерите, определени без прилагане на клаузите, приети за неравноправни. Правилността на тази преценка не подлежи на проверка в стадия по селекция на касационните жалби.
Въпросите под номер четири, седем и осем в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са обусловени от отговора на въпроса относно валидността на споразумението за предоговаряне на кредит, когато задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор. Поради това тези въпроси ще бъдат обсъдени с решението по същество на правния спор.
Поставеният в изложението въпрос номер единадесет относно задълженията на съда при наличие на неравноправни клаузи във вреда на потребителя е значим за изхода на спора, но по отношение на него не са налице поддържаните от касаторите допълнителни основания за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК. С решение №23 от 07.07.2016г. по т. д. №3686/2014г., състав на ВКС, І т. о., се е произнесъл, че първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор, като възражението на потребителя за неравноправен характер на договорна клауза не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба и може да бъде наведено за пръв път във въззивното производство. Поради повелителния характер на нормите на Закона за защита на потребителите /З./, уреждащи материята на неравноправния характер на клаузи в потребителски договор, по отношение на същите намират приложение указанията в т.1 и т.3 от Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Даденото разрешение е аргументирано с практиката на Съда на Европейския съюз, създадена във връзка с тълкуването на Директива №93/13/Е., разпоредбите на която са транспонирани в националното законодателство съгласно пар.13а, т.9 ДР на З.. Посочено е, че поставените общи критерии за преценка на евентуално неравноправния характер на клауза в потребителски договор по чл.143 от З. обуславя и процесуално правните аспекти както на служебната проверка на съда, така и на съдържанието на заявеното от потребителя възражение – служебната проверка на съда се основава на наличието на фактически и/или правни обстоятелства, въз основа на които може да се изведе неравноправност на договорна клауза, поради което към възражението на потребителя не трябва да се поставят допълнителни изисквания с оглед конкретизиране на някоя от хипотезите по чл.143 от З.. В случая обсъждайки подробно всички оспорени от касаторите като неравноправни клаузи от процесния договор за кредит и анексите към него, без да изисква от тях посочване на конкретни основания за оспорването и уточняване на приложимите нормативни разпоредби, въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителната практика на Съда на Европейския съд и постоянната практика на ВКС. Конкретните изводи, до които съдът е стигнал след анализ на съдържанието на сключените между страните договори и анекси, не подлежат на проверка в производството по чл.288 от ГПК.
Поддържаното в т.13 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване твърдение за противоречие на въззивното решение с практиката на С. и ВКС също не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В настоящия случай касаторите в т.13 от представеното от тях изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, не сочат кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Твърденията, че съдът, при постановяване на решението си е стигнал до неправилния извод, че не са налице неравноправни клаузи и че договорът за кредит и анексите към него не са нищожни, не съставляват въпроси, а оплаквания за нарушение на материалния закон. Съответно те биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението. Същите съображения са относими и към въпрос номер девет от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК.
По въпроса относно задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди в решението си всички изложени във въззивната жалба оплаквания е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение №55/03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение №63/17.07.2015г. по т.д.№674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение №263/24.06.2015г. по т.д. №3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №111/03.11.2015г. по т.д. №1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236 ал.2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263 ал.1 от ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. При постановяване на решението си, въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС. Съдът е обсъдил всички доводи на въззивните жалбоподатели за наличие на неравноправни клаузи по договора за кредит и сключените към него анекси, както и за последиците от това относно размера на техните задължения към банката, съгласно дадените му указания с решение №84/20.07.2017г. по т.д.№1934/2015г. на ВКС, ТК. Останалите възражения относно валидността на сключените между страните договори са били обсъдени при първоначалното разглеждане на спора, съответно въззивният съд в рамките на своите правомощия по чл.294 ал.1 от ГПК не следва да ги преценява повторно.
Не е налице и соченото от касаторите основание за достъп до касация по чл.280 ал.2 пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280 ал.1 от ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 от ГПК. Настоящият състав на ВКС счита, че доводите на касаторите за „очевидна неправилност“ не попад