О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5
гр. София, 06.01.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 891 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. И. Д., [населено място] и Ж. И. Д., [населено място] срещу решение № 3011/20.12.2018г., постановено по гр.д.№ 2112/2018г. от Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 35/03.01.2018г. по гр.д.№ 16459/2015г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от тях против „Застрахователна компания У.“ АД, [населено място] искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на тяхната майка К. Ж. Д., настъпила в резултат на ПТП на 23.06.2015г., за сумите над размер от по 100000 лв. до по 200000 лв. и в частта за отхвърляне на искането за заплащане на законна лихва за частта на обезщетенията в размери от по 90000 лв. за периода след 13.01.2017г.
Касаторите поддържат, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.
Ответникът „Застрахователна компания У.“ АД, [населено място] не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че следва да се ангажира отговорността на застрахователя на виновния водач по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за вредите от настъпилото на 23.06.2015г. ПТП, вследствие на което е починала майката на ищците – настоящи касатори. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил, че ищците са преживели тежко загубата на своята майка, но те са пълнолетни лица, започнали свой живот, както и икономически критерии, лимитите на застрахователна отговорност и съдебната практика по подобни случаи.
По отношение на претенцията за заплащане на законна лихва върху обезщетенията съдът е констатирал, че на 13.01.2017г. застрахователят е наредил банкови преводи на суми от по 104378,50 лв. по банкова сметка на всяка от ищците с основание за плащане „щета № 15410530078 и гр.д.№ 16459 СГС І-8“, които представляват застрахователно обезщетение в размер на по 90000 лв. и лихви от момента на събитието до датата на плащане. Тези преводи са върнати на наредителя – застраховател от ищците, които са въвели довод, че не са задължени да приемат частично плащане. Решаващият състав е изложил съображения, че ищците са се поставили в уредената от чл.95 ЗЗД хипотеза на забава на кредитора защото неоправдано не са приели предложеното им от длъжника изпълнение. Преведената сума не съответствала на претендираната, но това не означавало, че изпълнението е частично съгласно чл.66 ЗЗД. Според въззивния съд тази разпоредба не намирала приложение в случая, като нежеланието на ищците да получат доброволно плащане на по-малко от дължимото е без правно значение, тъй като те не губят правото си да получат допълнително обезщетение по силата на съдебно решение във все още висящия исков процес. Използваният похват е счетен за несъобразен с морала и добрите нрави и с целта на законодателя компенсационният механизъм да способства за справедливо и бързо извънсъдебно уреждане на спора по изплащане на обезщетението. При тази аргументация е потвърдено първоинстанционното решение за присъждане на законна лихва върху доброволно изплатените обезщетения от по 90000 лв. от 23.06.2015г. – датата на събитието до 13.01.2017г. – датата на плащане, а след 13.01.2017г. искането за присъждане на законна лихва е отхвърлено. Върху разликата от 10000 лв. законната лихва е присъдена от 23.06.2015г. до окончателното й изплащане.
Първата група въпроси, поставени от касаторите като основание за допускане на касационно обжалване, са свързани с определения размер на обезщетението за неимуществени вреди – как следва да се прилага принципът за справедливост и длъжен ли е съдът да отчете всички критерии от значение за определяне на обезщетението; относно прилагането на неотносими критерии; игнорирането на относимите; оценката на общите и специфичните факти; съобразяването с лимитите на застрахователно покритие и обществено – икономическите и социални условия. Посочена е практика на ВКС и на съдилищата на страната, както и по тези въпроси са въведени и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК.
Настоящият състав на ВКС обобщава въпросите като правен въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но не е налице допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил атакувания съдебен акт в съответствие със съществуващата практика на ВКС.
По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика, в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт – ППВС № 4/1968г. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са възрастта на увредения, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. С оглед доводите на касаторите в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК трябва да се посочи, че по делата за обезщетения за неимуществени вреди се съобразяват общите критерии за определяне на размера на обезщетенията, но разликата в присъжданите размери произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по конкретния спор. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност (решение № 88 /09.07.2012 г. по т.д. № 1015/2017г. на ВКС, решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на II т.о., решение № 158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на I т.о.). Съгласно практиката на ВКС, като например: решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на II т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на II т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на II т.о., решение № 242/12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на II т.о., при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпеното разбиране в тази практика е, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането. В настоящия случай, при определяне размера на обезщетенията за неимуществените вреди на ищците, въззивният съд е съобразил изяснените в задължителната практика на ВКС критерии и е взел предвид установените по делото релевантни обстоятелства, като ги е оценил адекватно поотделно и в тяхната съвкупност. Извършената от съда преценка досежно дължимия размер на обезщетенията е към датата на събитието, което сочи на отчитане от съда на социално-икономическите условия в страната към този конкретен момент, съответно на основата за формиране на съществуващите към този момент нива на застрахователно покритие. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да обоснове допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл.280, ал.1 ГПК. С оглед доводите на касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК трябва да се посочи, че по делата за обезщетения за неимуществени вреди се съобразяват общите критерии за определяне на размера на обезщетенията, но разликата в присъжданите размери произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по конкретния спор. В този смисъл не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение поради явна необоснованост на въззивното решение.
Втората група въпроси са свързани с началния момент на дължимостта на законните лихви: 1.“Кредиторът, в случая пострадалият, може ли да бъде задължен да получи частично плащане с оглед разпоредбата на чл.65, ал.1 ЗЗД и изплатената от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ извънсъдебно сума, внесена от него в хода на делото по банкова сметка на влог на името на пострадалото лице, когато последното не е съгласно с размера на определеното обезщетение и го е върнал на застрахователя, следва ли да бъде отчетена (приспадната) от съда и как следва да се определи периодът на дължимост на лихва върху тази сума?“; 2.“Налице ли е забава на кредитора – пострадал от деликт при предложено изпълнение, което не е точно в количествено отношение предвид разпоредбата на чл.66 ЗЗД, според която кредиторът не може да бъде принуден да приеме частично изпълнение, дори и то да е делимо?“; 3. „Оправдан ли е отказът на кредитора да получи частично изпълнение на парично задължение или изпада в забава с оглед разпоредбата на чл.95, пр.1 ЗЗД и освободил ли се е длъжникът от последиците на своята забава?“; 4.“При несъгласие на кредитора да получи частично плащане, връщането на частичните суми на длъжника може ли да се приеме за поведение противоречащо на морала и на добрите нрави?“ и 5.“От кой момент застрахователят изпада в забава за заплащане на обезщетение за вреди и съответно от кой момент и за какъв период са присъжда обезщетението за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя на основание чл.226 КЗ /отм./?“. Касаторите сочат като практика на ВКС решение № 108/04.10.2012г. по т.д.№441/2011г. на І т.о. и невлязлото в сила решение № 3035/27.12.2018г. по гр.д.№ 1813/2018г. на САС, както и основанията по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че поставените въпроси са от значение за спора, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС, като обобщава въпросите до въпрос за периода, за който кредиторът – застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите дължи законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди в случай, че е направил доброволно плащане на пострадалото лице, но последното е върналото получените суми.
По изложените съображения касационно обжалване следва да се допусне само в частта за отхвърляне на искането за заплащане на законна лихва върху сумите за обезщетения за неимуществени вреди от по 90000 лв. за периода след 13.01.2017г.
Касаторите не дължат държавна такса съгласно чл.83, ал.1, т.4 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3011/20.12.2018г., постановено по гр.д.№ 2112/2018г. от Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 35/03.01.2018г. по гр.д.№ 16459/2015г. на Софийски градски съд за отхвърляне на искането на К. И. Д., [населено място] и Ж. И. Д., [населено място] против „Застрахователна компания У.“ АД, [населено място] за заплащане на законна лихва върху частта на присъдените им обезщетения в размери от по 90000 лв. за периода след 13.01.2017г.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение в останалата обжалвана част.
Делото да се докладва на председателя на І търговско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.