Р Е Ш Е Н И Е
№ 688
София, 15.10.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в съдебно заседание на 29 септември две хиляди и девета година в състав:
Председател: Ценка Георгиева
Членове: Мария Иванова
Илияна Папазова
При секретаря Анжела Богданова, като изслуша докладваното от съдията Ц. Георгиева гр.д. № 2270/2008г., за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е по чл. 218а, ал.1, б. “а” ГПК /отм./ във вр. § 2, ал. 3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. И. М. със съдебен адрес гр. П., адв. М. Е. , подадена от пълномощниците му М. Е. , К. Б. и Г. Черничерска, срещу въззивното решение на Смолянския окръжен съд, № 73 от 26.02.2008г. по в.гр.д. № 284/2007г., с което е оставено в сила решението на Девинския районен съд, № 286 от 23.03.2007г. по гр.д. № 215/2005г., с което е признато за установено по отношение на С. И. М., че имоти – иглолистни гори по КВС на землище Доспат, подробно описани в решението, са държавна собственост, и е осъден С. И. М. да предаде владението им на Д. л. – Доспат.
Ответникът Д. л. – Доспат ч. пълномощника си адв. И в представеното писмено възражение моли решението да се остави в сила и да му се присъдят разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК /отм./ и е процесуално допустима. За да се произнесе по основателността й Върховният касационен съдът взе пред вид следното:
За да уважи ревандикационния иск въззивният съд е приел, че решение № 501/10.05.2001г. на ПК гр. Д., постановено на основание протоколно решение по чл. 14, ал. 4 ЗВСГЗГФ, с което е възстановена собствеността на процесните имоти на ответника по иска С. М. , не може да го легитимира като собственик на същите имоти. На първо място съдът е констатирал, че същото е постановено от незаконен състав, тъй като в Областната комисия по чл. 14, ал. 3 ЗВСГЗГФ е участвало друго лице като представител на ДЛ-Доспат, а не определеното със заповед на министъра на земеделието, гори и аграрната реформа. На следващо място съдът е извършил косвен съдебен контрол за материална законосъобразност на административния акт и е приел, че решението е постановено в нарушение на чл. 3, ал. 1 ЗВСГЗГФ, тъй като възстановените гори не са били одържавени по законите, изброени в чл. 2, ал. 1 ЗВСГЗГФ. Процесните гори винаги са били държавна собственост с яйлашки произход. От заключението на лесо-техническата експертиза, придружена със съответни скици и карти, се установява, че възстановените по заявлението на М. имоти се намират в границите на т. нар. „яйлаци” – летни планински пасища. Още с разпоредбата на Закона за горите от 1904г. яйлаците са обявени за държавна собственост, като правителството отчуждава правото на паша и водопой, което са имали старите му притежатели. Тъй като присъединяването на Родопския край, в това число и на Доспатския регион, към територията на Княжество България е станало през 1912г., следва да се има предвид и Закона за горите от 1922г. Съгласно чл. 3 от същия закон държавни са горите в яйлаците, като тези гори, които не се владеят от държавата, се завладяват от нея веднага след определяне на яйлашкия им характер, без значение в чие владение се намират и на какво основание ги имат досегашните им владелци. Идентична е уредбата относно яйлаците и в Закона за горите от 1925г. С ПМС 37/17.08.1922г. на основание чл. 5 от Закона за горите от 1922г. е назначена комисия, която установява яйлашкия характер на пасищата в стопанския клас „Доспат” с протоколи, обнародвани в ДВ бр. 28, 29, 31, 33, 36 и 38 от 1923г. и утвърдени с РМС № 13/30.03.1923г. Яйлашкия характер на пасбищата, в които попадат и процесните имоти, се установява с протокол № 32/24.09.1922г., протокол № 25/24.09.1922г. и протокол № 26/24.09.1922г. Възможност за закупуване на държавни гори от дотогавашните им яйлакопритежатели е предоставял Закона за продаване на някои гори в С. околия от 1911г., но с изменението на закона от 1923г. и разширението на обхвата му от 1927г. за Пашмаклийско и изменението от 1931г. не се предвижда да се продават държавни земи в землището на с. Д.. След като процесните имоти се намират в границите на яйлаците и с оглед гореизложеното относно правото на собственост на държавата на горите в яйлаците, то процесните имоти както към 1946-49г. /периода на национализация на горите/, така и към настоящия момент, са държавна собственост. Видно от заключението на лесо-техническата експертиза, съобразно възрастта на горите в по-голяма част от заявените имоти, към момента на национализацията тези имоти пак са били гори. По-голяма част от площта на тези имоти е включена в ДГФ още през 1932г. По изложените съображения въззивният съд е приел, че държавата не е губила собствеността си върху процесните имоти, а освен това не е налице каквото и да е доказателство ответникът да е бил техен собственик. Като е възстановила право на собственост върху процесните гори ПК-Доспат е нарушила разпоредбата на чл. 14, ал. 5 ЗВСГЗГФ, която предвижда възстановяването на правото на собственост на лицата по ал. 1 /лицата, които не притежават документи за правото на собственост/ да се извършва в границите на частните гори и земи от горския фонд на територията на съответното землище.
При извършване на косвен съдебен контрол на административния акт, съдът е приел, че участието на представител на Д. л. – Доспат в административното производство по постановяване на решението на ПК-Доспат е от такова естество, че лесничейството не е обвързано и спрямо него не важат последиците му. Касае се за особено производство – това по чл. 14 ЗВСГЗГФ. Въпреки изразеното особено мнение и несъгласие с постановеното решение, представителят на ДЛ-Доспат не може да формира мнозинство, така, че да влияе активно при гласуване на решенията. В това особено административно производство при позитивно решение няма субект, който би могъл да обжалва решението. В разпоредбата на чл. чл. 14 ЗВСГЗГФ не е предвиден ред за обжалване нито на решенията на Областните комисии, по чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ, нито на издадените въз основа на тях решения на ПК. Не би могло да се приеме, че едно трето лице, което не е било самостоятелна страна в административното производство, е обвързано от действието на административния акт, каквото е решението на ПК. Реституцията не е самостоятелен придобивен способ, а способ за възстановяване на права, притежавани в миналото. В това административно производство третото лице не е участник, няма право на жалба, нито на молба за отмяна, поради което единствената му защита е последващ исков процес, в който да релевира възражения за материална незаконосъобразност на реституционния акт – ТР № 6/20.05.2006г. на ОСГК на ВКС.
Въззивният съд не е възприел доводите на ответника, основани на решението на ЕСПЧ от 12.01.2006г. по делото К. и др. срещу България, като е приел, че в настоящия случай няма произнасяне на съд по съществото на спора – дали ответникът е притежавал собственост върху горите, има ли право на възстановяване по ЗВСГЗГФ, собственик ли е на процесните гори. На последно място съдът е обсъдил доводите на ответника във връзка с представена по делото Резолюция от 22.11.1951г. на Девинския околийски съд и е приел, че това доказателство не променя изводите на съда за яйлашкия произход на горите.
Срещу така постановеното решение С. М. прави оплаквания за недопустимост и неправилност, изразяваща се в материална незаконосъобразност, постановяването му при нарушение на съдопроизводствените правила и за необоснованост. Конкретните доводи са, че съдът недопустимо е извършил косвен съдебен контрол за законосъобразност на административния акт предвид участието на представител на ДЛ-Доспат в Областната комисия и възможност да обжалва решението й. В тази насока се позовава на сходство с делото К. и др. срещу България. На следващо място прави оплакване за постановяване на решението от състав на съда, който не отговаря на изискванията на чл. 12 ГПК /отм./, че в нарушение на диспозитивното начало въззивният съд служебно е назначил експертиза, липса на мотиви по оплакванията на жалбоподателя във въззивната му жалба и отказ на съда да уважи доказателствени искания.
Жалбата е неоснователна.
Въззивното решение е допустимо. Позоваването на касатора на влязъл в сила акт на Върховния административен съд по същия въпрос е неоснователно. Както твърди касаторът, с поредица решения на ВАС поради това, че е пропуснат срокът по чл. 32, ал. 1 ЗАП /отм./, са отменени последващи решения на ПК-Доспат, с които са отменени решения на ПК за възстановяване на правото на собственост на други субекти /по отношение възстановените на касатора гори не е било отправяно предложение за ревизиране на решението на ПК/. От изложеното е видно, че със съдебните актове на ВАС не е решен спор по същество, нито касаят процесните гори, поради което предявеният иск за спор за материално право е допустим.
Неоснователно е оплакването за недопустимост на косвен съдебен контрол за законосъобразност на решението на ПК-Доспат. Правото на собственост по Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд /ЗВСГЗГФ/ се възстановява от специално създаден за целта орган – поземлената комисия, сега ОС „Земеделие и гори”. Административното производството пред този орган, включително производството по чл. 14 от същия закон, е едностранно. В него ПК, съответно ОСЗГ, не решава спорове относно принадлежността на правото на възстановяване на собствеността. Становището на комисията по този въпрос не обвързва трети лица, включително и държавата, тъй като поземлената комисия не е представител на държавата по делата за възстановяване на собствеността. Предвид изложеното възстановяването на правото на собственост от поземлената комисия както по реда на чл. 13, ал. 1, така и по чл. 14 ЗВСГЗГФ не преклудира исковете за защита на държавната собственост, предявени от субектите, упражняващи правото на държавна собственост върху горите и земите от горския фонд. Съгласно чл. 14, ал. 8 ЗВСГЗГФ при спор за материално право заинтересуваните лица осъществяват правото си по общия исков ред. Предвид изложеното в този случай намира приложение ТР № 6/2005г., ОСГК на ВКС, т. 4.
Правилно съдът е приел за неоснователно позоваването на касатора на решението от 12.01.2006г. на ЕСПЧ по делото К. и др. срещу България, тъй като фактическите обстоятелства по двете дела са различни. По делото К. и др. срещу България Съдът се е позовал на приключило преди делото по чл. 108 ЗС спорно съдебно производство, каквото в случая не е проведено.
Неоснователни са доводите на касатора, че държавата ч. представляващото я към този момент Д. л. е имала възможност да обжалва решението на Областната комисия – Смолян. Решенията на Областната комисия по чл. 14, ал. 4 ЗВСГЗГФ по извършената анкетна проверка на заявленията по ал. 1, нямат самостоятелен характер. Въз основа на тях ПК издава решения на лицата по чл. 14, ал. 1 от същия закон, които са окончателни и не подлежат на обжалване – чл. 14, ал. 7 ЗВСГЗГФ. В случая член на Областната комисия – Х. Б. , е изразил особено мнение с мотиви, че горите и горските площи в района на Община Д. са били държавни. Особено мнение до Областната комисия е изразило и ръководството на Д. л. – Доспат, но предвид изложения по-горе характер на административното производството като едностранно и безспорно, те не са повлияли на решенията на комисиите.
Не е допуснато соченото от касатора нарушение на чл. 12 ГПК /отм./. Искането за отвод на членове от състава на съда е мотивирано с участието на тези съдии в решаването на други казуси, които разкриват общи факти с настоящия казус. Настоящата инстанция намира, че това искане правилно е преценено от въззивния съд като неоснователно.частието на съдията в решаването на сходни казуси не лишава страната от справедлив процес и безпристрастен съд. Напротив, еднаквото решаване на сходни казуси е цел на правораздаването, тъй като това води до предвидимост и прилагане на правото по един и същи начин към всички субекти.
Не е допуснато процесуално нарушение при събирането на доказателства от въззивния съд. В с.з. на 04.12.2007г. Смолянският окръжен съд е назначил съдебно-техническа експертиза със задача вещото лице да нанесе заявените и възстановени имоти върху картата по лесоустройствения проект. Така поставената задача се включва в обхвата на разпоредбата на чл. 130 ГПК /отм./, тъй като касае местоположението и границите на процесните имоти, без които данни съдебното решение не би могло да се изпълни. В с.з. на 17.01.2008г. процесуалният представител на жалбоподателя – адв. Б, е поддържала искане за извършване на експертиза с такава задача. В случая въззивният съд е действал съобразно задължителните указания, дадени в ТР № 1/04.01.2001г., ОСГК на ВКС, т. 10.
Неоснователно е оплакването за необоснованост на съдебния акт. Въззивният съд е обсъдил подробно събраните по делото доказателства, включително и представената от касатора резолюция от 22.11.1951г. и е изложил аргументи защо приема, че това доказателство не променя извода за държавната собственост на горите от яйлашки произход. Изводите на съда относно правото на собственост на държавата са обосновани и правилни. Ищецът е представил писмени доказателства за незаконосъобразност на административния акт, с който е възстановено правото на собственост на касатора, както и доказателства за правото на собственост на държавата върху процесните гори, които са подробно анализирани в решението на въззивния съд.
По изложените съображения решението на въззивния съд следва да се остави в сила. На ответника Д л. – Доспат следва да се присъдят разноските по делото в размер на 80 лв.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Смолянския окръжен съд, № 73 от 26.02.2008г. по в.гр.д. № 284/2007г.
ОСЪЖДА С. И. М. със съдебен адрес гр. П., адв. М. Е. , да заплати на Д. л. – Доспат сумата 80 лв. разноски по делото.
Председател:
Членове: