О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 120
София 13.02.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди и девета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ : МАРИЯ ИВАНОВА ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
при участието на секретаря
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 4920 по описа за 2008 г. на бивше І г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадена касационна жалба от С. Ж. Я. -чрез пълномощника му адвокат А против решение № 161 от 25.07.2008г.по в.гр.д. № 1* по описа за 2007г. на Апелативен съд Пловдив,с което е оставено в сила в решение № 1* от 16.11.2007г., постановено по гр.д. № 832 /2007г.на Окръжен съд Пловдив в обжалваната част,с която е уважен иска за осъждането му да заплати обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане в размер на 3 000лв.,ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното плащане.
Като основание за допустимост на подадената касационна жалба-касаторът се позовава на произнасяне от въззивния съд по съществен процесуално-правен въпрос,решен в противоречие с практиката на ВКС/като такава сочи Постановление №7 от 1959г.на Пленума на ВС/ и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК, касаещ материално правната легитимация на ищеца и ответника в случаите,когато се претендира обезщетение за неимуществени вреди,причинени от злоупотреба с процесуални права.
Срещу така подадената касационна жалба не е постъпил отговор от ответната страна.
Касационата жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
За да се произнесе по допустимостта на жалбата до касационно разглеждане, Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение,като прецени изложените доводи и данните по делото,намира следното :
С обжалваното решение № 161 от 25.07.2007г.по в.гр.д. № 1* по описа за 2007г. Апелативен съд Пловдив е приел,че ответникът по исковата молба- С. Ж. Я.-е извършил действия,които съставляват злоупотреба с право по смисъла на чл.3 от ГПК/отм./. Тези действия се изразяват в следното: въпреки,че е знаел,че ищецът е изплатил задължението си по запис на заповед,издадена в полза на „Е”ООД-в качеството си на управител на това дружество- е упълномощил адвокат,който да се снабди с изпълнителен лист и да образува изпълнително дело,по което са предприети множество изпълнителни действия срещу ищеца и е упражнил психически тормоз срещу него-чрез отправени закани и заплахи за разпореждане с притежаваното от ищеца и семейството му имущество и чрез злепоставянето му в обществото. Съдът е направил извод,че по този начин Я. е нарушил забраната да не се вреди другиму и че това му противоправно поведение е в причинна връзка с причинените на ищеца неимуществени вреди,изразяващи се в негативни психически изживявания вследствие засягане на доброто му име,притеснения,че ще загуби имуществото си и необходимост от водене на съдебни дела,за да установи недължимостта на вземането.
Касаторът счита,че при постановяването на така описаното решение-въззивният съд е разрешил въпроса за активната и пасивната легитимация на иска по чл.45 от ЗЗД в противоречие с практиката на ВКС и че се касае за въпрос от значение за точното прилагане на закона. Обосновава тезата си със следните три довода. Първо- отношението на чл.45 от ЗЗД към чл.3 от ГПК/отм. е като на обща към специална норма,като чл.3 от ГПК/отм./ е самостоятелно основание за търсене на отговорност,а нормата на чл.45 от ЗЗД е неприложима,тъй като няма деликт. Счита,че по принцип недобросъвестното упражняване на процесуални права не е насочено срещу личността на другата страна по делото,тъй като не води до нейното физическо или психическо увреждане. Второ-счита,че той не следва да носи отговорност,а такава следва да се търси от процесуалния представител,който е предприел действията,причинили вреда на ищеца. Счита,че адвокатите също носят отговорност,която е лична и отделна от отговорността на лицата,които представляват. Трето -счита,че при положение,че е упълномощил адвокат- в качеството си на управител на юридическо лице-той не може за тези си действия да носи лична отговорност като физическо лице.
Така изложените доводи обаче касаят неправилност и необоснованост на въззивното решение. Нарушението на материалния закон от страна на възивния съд не е основание за допускане на касационното обжалване, а касае правилността на решението по съществото на спора. Необосноваността се отнася до опорочаване истинността на изводите на въззивния съд по фактите,което касационният съд не може да обсъди преди да констатира наличие на някое от основанията за допустимост на подадената касационна жалба по чл. 280 от ГПК. С приемането на ГПК/ДВ бр. 59 от 20.07.2007г./законодателят предпостави достъпа до касационно обжалване от предварителна преценка за допустимост на подадената касационна жалба.
В конкретния случай –посоченият от касатора въпрос относно легитимация на страните в случаите,когато се претендира обезщетение за неимуществени вреди, причинени от злоупотреба с процесуални права е съществен, но по делото няма данни той да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. От изложението в подадената касационна жалба не става ясно в каква връзка страната се позовава на цитираното Постановление №7 от 1959г.на Пленума на ВС. Именно в съответствие с него- е прието, че жалбоподателят следва да носи отговорност по чл.45 от ЗЗД като физическо лице за причинената от него вреда вследствие на негово виновно поведение. Постановеното решение не е в противоречие с цитираното постановление №7/1959г.на ВС. Не се сочат други решения на ВКС,на които въззивно решение №161 от 25.07.2008г.по в.гр.д. № 1* по описа за 2007г. на Апелативен съд Пловдив да противоречи,поради което настоящият състав намира,че не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
Не е налице и соченото от жалбоподателя основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона, или е свързано с тълкуване на закона, което ще доведе до отстраняване на непълнота или неяснота на правната норма, както и в случаите, когато съдилищата изоставят едно тълкуване на закона, за да възприемат друго, какъвто не е настоящият случай.
С оглед на горното,съдът намира,че изложените в касационната жалба доводи не обосновават наличие на някоя от двете посочени хипотези- на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК,поради което Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 161 от 25.07.2008г.по в.гр.д. № 1* по описа за 2007г. на Апелативен съд Пловдив.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.