О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1233
София, 28.12.2015
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 5721 по описа за 2015г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадени две касационни жалби от В. Ж. И. от [населено място] и от Софийски районен съд, чрез процесуалния представител К. против въззивно решение № 5580 от 27.07.2015г. по в.гр.д.№ 3612/2015г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение от 29.12.2014г. по гр.д.№ 28210/2014г. на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени като неоснователени срещу Софийски районен съд предявените искове с правно основание чл.2б, във вр.с чл.4 ЗОДОВ за сумата от 1 000лв, ведно със законната лихва от 27.05.2014г. и по чл.86 ЗЗД за сумата до 55.95лв., лихва за периода 8.11.2013г. – 27.05.2014г., както и в частта, в която са уважени исковете срещу Софийски градски съд за сумата над 1 000лв., обезщетение по чл.2б, във вр.с чл.4 ЗОДОВ и над 55.95лв. на основание чл. 86 ЗЗД до присъдения размер от 167.84лв, лихва за същия период и вместо това е постановено друго,с което в полза на В. Ж. И. е присъдена сумата от по 1 000лв., платими от СРС и СГС, обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушение на правото й на разглеждане и решаване на делото в разумен срок при продължило 6 години, 9 месеца и 29 дни производство, ведно със законната лихва и мораторна лихва от по 55.95лв. Решение от 29.12.2014г. по гр.д.№ 28210/2014г. на Софийски районен съд е потвърдено в останалата част.
За да постанови акта си, въззивният съд след като е разгледал предприетите от съдилищата действия по воденото в.гр.д. № 8361/2011г. на СГС, е достигнал до извода, че е допуснато нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на гр.д.№ 35782007г. на СГС, образувано по иск с правно основание чл.122 ал.1 ЗДСл. за заплащане на обезщетение за периода от 21.12.2005г. до 10.01.2007г. за недопускане да изпълнява длъжност, на която е възстановена с решение по адм.д.№ 483/05г. на АС [населено място], ведно с иск с правно основание чл.86 ЗЗД.
Искът е бил предявен на 11.01.2007г. в СРС.
Първото заседание е проведено на 18.05.2007г., в което са приети доказателства и е допусната експертиза, чието заключение е изслушано в открито съдебно заседание на 3.10.2007г. Ищцата е направила искане за приемане за съвместно разглеждане на инцидентен установителен иск, по което съдът се е произнесъл отрицателно с определение на 12.11.2007г.
Последвала е частна жалба, по която делото е изпратено на СГС. Върнато е на 11.04.2008г.като частната жалба е оставена без разглеждане. Дадени са указания досежно предявения инцидентен установителен иск съдът да прецени дали да го приеме за разглеждане в друго производство пред същия съд или да го изпрати за разглеждане на административния съд. Съдът е прекратил производството по инцидентен установителен иск и е изпратил делото за разглеждане на АС [населено място].
Последвала е частна жалба срещу прекратяването, по която делото е изпратено на СГС. СГС е потвърдил определението.
ВАС е отменил определението, с което делото е изпратено на АС [населено място] и е разпоредил връщането му на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия.
След връщане на делото, същото е насрочено за 6.02.2009г. В откритото съдебно заседание са приети доказателства, дадена е възможност на другата страна да се запознае с тях и е отложено за 20.03.2009г. На посочената дата са разпитвани свидетели и е отложено за 15.05.2009г. за разпит на нов свидетел. В него е приключено и решението е постановено на 4.08.2009г.
След подадена въззивна жалба е образувано производство по в.гр.д. № 11095/2009г.на СГС на 10.11.2009г. Проведено е едно открито съдебно заседание на 28.01.2010г. и на 22.02.2010г. е постановено решение, с което първоинстанционния акт е обезсилен и делото върнато за ново разглеждане.
На 4.05.2011г. е образувано производство по гр.д.№ 20562/10г. на СРС. Проведено е едно открито съдебно заседание на 5.10.2010г. и на 29.11.2010г. е постановено решение.
След подадена въззивна жалба е образувано производство по в.гр.д. № 8361/2011г.на СГС на 10.01.2011г. Проведено е едно открито съдебно заседание на 22.03.2012г. и на 19.10.2012г. е постановено решение, с което първоинстанционния акт е потвърден.
Допуснато е касационно обжалване и с решение от 1.11.2013г. по гр.д.№ 1811/2013г. на ІV г.о. на ВКС решението е оставено в сила.
Производството е продължило от 1.01.2007г. до 1.11.2013г. – 6 години, 9 месеца и 29 дни.
Ищцата е депозирала заявление с вх.№ РС-13-709 от 8.11.2013г. чрез Инспектората към В. до Министъра на правосъдието. Извършена е проверка, която е приключила с констативен протокол от 11.02.2014г. Установено е допуснато нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок и на 1.04.2014г. на молителката е предложено споразумение за изплащане на обезщетение в размер на 2 690лв., което тя е отказала и е предявила настоящия иск по ЗОДОВ.
При тези данни, въззивният съд е приел забавяне при разглеждане на делото от страна на СРС с оглед: 1.на периода от повече от четири месеца между постъпване на делото в СРС и провеждане на първото заседание през 2007г., включващ и 2. период от два месеца между постъпване на исковата молба и постановяване на разпореждане за насрочване и 3. период от около пет месеца между провеждане на първото и второто съдебни заседания, както и забавяне при разглеждане на делото от страна на СГС с оглед периода от около шест месеца между провеждане на съдебното заседание на 22.03.2012г. и датата 19.10.2012г., когато е постановено решението. Посочено е, че развитието на съдопроизводството представлява сложен състав, включващ както действията на всички съдебни инстанции /които не могат да се разглеждат отделно и изолирано/, така и на страните. Прието е, че извън горепосочените периоди, останалите действия на съда не могат да се определят като процесуално бездействие, довело до накърняване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок и ако има забавяне, то е в резултат на упражнени процесуални права по обжалване на страните, наложили изпращане на материалите в други инстанции. Определено е обезщетение в размер на по 1000лв., платими от СРС и СГС. Въззивният съд е посочил, че в конкретния случай вредите не се нуждаят от изрично доказване, тъй като естествена и закономерна последица на установеното нарушение на правото да се получи съдействие за разрешаване на повдигнатия спор, е причиняването на ищцата на неприятна емоция и душевен дисконмфорт.
При тези мотиви, като основание за допустимост касаторът В. Ж. И. се позовава на нормата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК с твърдение, че въззивният съд е постановил акта си в противоречие с практиката на ЕСПЧ по следните четири въпроса :
1. за критериите, въз основа на които следва да бъде определено обезщетението и по-специално представлява ли наличието и доказването на конкретни вреди, претърпени от ищеца критерии за определяне на размера на обезщетението или те се презумират, а на доказване подлежат само специфичните претенции над тази бща презумция?.Позовава се на решения на ЕСПЧ от 10.05.2011г. по делата Ф. срещу България и Х. срещу България. Според касаторката критериите за определяне на нарушението на правото са критерии и за размера на обезщетението, като особено съществени са общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните, на техните представители и на останалите участници в процеса и значението на иска за жалбоподателя /т.е.засегнатия интерес/. Акцентира на практиката на ЕСПЧ, съгласно която във връзка с неимуществените вреди следва да съществува презумция, че прекомерно дългото производство причинява такива вреди,
2. Съотносимо ли е обезщетение в размер на по 1 000лв. за нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок за разглеждане на граждански иск, засягащ трудови права по производство продължило 6 години, 9 месеца и 29 дни с критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД и практиката в анагалогични случаи? Според касатора този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ЕКПЧ по делата Д. срещу България /определено обезщетение 2 800 евро/, Р. срещу България /определено обезщетение за период от 10 години 3 000 и 6 000евро/, П. срещу България /определено обезщетение 5 000 евро, трудови права/, Ж. срещу България /определено обезщетение за съдебен процес от 6 години и 8 месеца 2 500 евро/, М. срещу България /определено обезщетение за съдебен процес от 8 години и 6 месеца 4 000 евро/, К. М. срещу България /определено обезщетение 3 000 евро/ и Т. срещу България /определено обезщетение 3 000 евро/,
3. Има ли характер на признание от страна на ответната страна в процеса по иск по ЗОДОВ – държавата, независимо че действа чрез различни процесуални субституенти, определения в предложение за извънсъдебна спогодба размер на обезщетение, съответно може ли съдът да занижава същия? и
4. Изпълняват ли постановените от СРС и СГС решения по настоящето производство и процедурата по чл.2б от ЗОДОВ, предвиждаща съдия от конституирания като ответник съд да постанови решение срещу същия съд изискванията на Конституцията на РБългария, КЗПЧОС, ГПК и ЗСВ за безпристрастност и обективност на магистратите? Позовава се на решението Д. и Х. срещу България. Последните два въпроса касаторът поставя във връзка с основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Касаторът Софийски районен съд се позовава на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и желае да се допусне касационно обжалване по следните два въпроса :
1. От кой момент започва да тече погасителна давност за предявяване на иска по чл.2б ЗОДОВ и намира ли приложение тълкуванието, дадено с т.4 от ТР от 22.04.2005г. по т.д.№ 3/2004г. в тази хипотеза? и
2. Следва ли да се представят доказателства и какви за извършване на поискани в рамките на производството разноски за юрисконсулско възнаграждение.
Срещу подадената от В. Ж. И. касационна жалба е постъпил отговор от Софийски градски съд, с който се оспорват нейната допустимост и основателност.
Срещу подадената от Софийски районен съд касационна жалба е постъпил отговор от В. Ж. И., с който също се оспорват нейната допустимост и основателност.
Жалбите са подадени в срок и са срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
По жалбата на В. Ж. И. :
Първият и третият от поставените въпроси са свързани с решаващите мотиви на съда и съставляват годно общо основание за допустимост. От тях касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК следва да се допусне само по третия, доколкото нормата на чл.2б от ЗОДОВ е сравнително нова / ДВ бр.98/2012г./, по нея няма установена практика и разглеждането на поставения въпрос за възможността на съда да предостави обезщетение в размер, който е под определения в хода на административната процедура, ще допринесе за създаване на такава, съобразно съвременните обществените условия, като спомогне за правилното прилагане на закона.
По останалите въпроси не следва да се допуска касационно обжалване по следните съображения:
Първият въпрос за критериите, въз основа на които се определя обезщетението за неимуществени вреди по ЗОДОВ практиката е многобройна, при това единна и непротиворечива и е приложена точно от въззивния съд. Критериите за понятието „справедливост” отдавна са наложени с т.ІІ от ППВС №4 от 23.12.1968г.,т.3 и т.11 от ТР № 3 от 22.04.2004г. и т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001г. и те се прилагат съобразно релевантните факти и обстоятелства, установени за всеки отделен случай. В настоящия – видно от гореизложените му мотиви – въззивният съд е постановил акта си съобразно презумцията, че прекомерно дългото производство неизбежно причинява вреди, като съобразно нея той е дал паричната оценка на дължимото обезщетение.
Вторият поставен въпрос не е правен, а е фактически. Преценката дали определеното обезщетение в общ размер от 2 000лв. за конкретно причинените вреди в резултат на нарушаване на право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е съотносимо, изисква преценка за правилност на постановения акт след анализ на ангажираните по делото доказателства, каквато настоящата инстанция в производството по допустимост не може да извършва /вж. т.1 от ТР № 1 от 15.02.2010г. по т.д.№ 1/09г. на ОСГТК на ВКС/.
Четвъртият въпрос е несъотносим, тъй като не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд и не е от значение за изхода на спора. Доколкото в § 97 от решението по Дело Д. и Х. срещу България /по жалби №№ 48059/06г. и 2708/09г./ е посочено, че обстоятелствата, че „исковете се разглеждат от съдилищата, срещу които са насочени, както и че всички присъдени суми по тези искове се изплащат от бюджета на съда” биха могли „да породят основателни съмнения във връзка с липса на обективност и безпристрастност на съдилищата”, които ги разглеждат, то въпросът е обсъждан през 2011г. във връзка с други искове. Именно изводът на съда за тяхната неефективност доведе до необходимост от приемане на процесната разпоредба на чл.2б ЗОДОВ, която вече беше оценена като ефективно правно средство за защита по отношение на прекомерната продължителност на воденото производство. На това основание позоваването на Дело Д. и Х. срещу България не е релевантно към настоящия случай.
По жалбата на Софийски районен съд :
Първият поставен въпрос е свързан с решаващите мотиви на съда и съставляват годно общо основание за допустимост, но по него касационно обжалване не следва да се допуска, защото не е разрешен в противоречие с установената практика. Посочената от касатора практика в случая е неприложима, тъй като видно от ТР от 22.04.2005г. по т.д.№ 3/2004г. , то е по спорни въпроси от приложението на Закона за отговорността на държавата за вреди причинени на гражданите /ДВ бр.60 от 5.08.1988г./ Настоящата норма на чл.2б ЗОДОВ /ДВ бр.98/2012г./ е специална. Както беше посочено по-горе, тя е приета в отговор на възникналата нужда от вътрешноправно средство, което да осигури на гражданите иск срещу държавата в защита от прекомерна продължителност на съдебното производство. В качеството си на компенсаторно средство, нормата не би могла да изпълни предназначението си, ако не предостави на страните възможност за обезщетения във връзка със забавяния, датиращи отпреди въвеждането му, както при производства, които са все още висящи, така и при производства, които са приключили /вж.§ 122 и § 125 Дело Д. и Х. срещу България/. В този смисъл, както е приел въззивнят съд, давността следва да тече от постановяване на окончателния съдебен акт, с който са изчерпани възможностите за институционен контрол по отношение на производството,за което страната твърди, че е нарушено правото й и за което претендира обезщетение.
Вторият поставен от касатора въпрос, доколкото касае направени по делото разноски за юрисконсулско възнаграждение е несъотносим и не отговаря на условията за общо основание за допустимост. Относно разноските е налице специален ред за произнасяне по чл.248 ГПК. В случая въззивиният съд в мотивите на постановения акт е посочил, че не присъжда разноски в полза на Софийски районен съд „поради липса на доказателства за тяхното извършване”, без изрично в диспозива да се произнесе по тях. Доколкото съгласно чл.248 ГПК само съдът постановил решението може да го допълни или измени в частта досежно разноските, настоящият съдебен състав намира, че за тях, компетентен да се произнесе е въззивния съд, на когото след приключване на производството пред касационната инстанция и с оглед изхода на делото, молбата следва да се изпрати за произнасяне.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5580 от 27.07.2015г. по в.гр.д.№ 3612/2015г. на Софийски градски съд.
ДЕЛОТО да се докладва за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.