О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1259
С., 08.12.2014г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 4066 по описа за 2014г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от С. П. Г. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Я. против въззивно решение № 164 от 3.02.2014г. по в.гр.д. № 2491 по описа за 2013г. на Софийски апелативен съд,с което е отменено решение № 1377 от 27.02.2013г. по гр.д.№ 6827/09г. на Софийски градски съд в частта, с която С. П. Г. е осъдена да заплати на Г. Б. С. сумата от 1 000евро, представляваща възнаградителна лихва по чл.240 ал.2 от ЗЗД и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен този иск и е обезсилено решение № 1377 на СГС в частта, с която С. П. Г. е осъдена да заплати на Г. Б. С. законната лихва върху сумата от 21 000 евро, считано от датата на предявяване на иска 30.06.09г.и е върнал делото на СГС за произнасяне по предявения иск за присъждане на неустойка в размер на 4% върху сумата от 21 000 евро, считано от 30.06.09г., потвърдено е решението в останалата част, с която е присъдена на основание чл.240 от ЗЗД сумата от 21 000 евро и са присъдени разноски.
В. съд е приел за установено, че между страните по делото е бил сключен договор за заем за сумата от 20 000евро, който Г. е трябвало да върне до 15.06.2009г. Падежът е настъпил без да са ангажирани доказателства за връщане на сумата. Реалното й предаване съдът е приел за установено въз основа на представено от ищеца с исковата молба копие от разписка. О. й е представен едва пред въззивната инстанция и въз основа на него съдът е приел, че преписът съответства на оригинала. Разписката не е оспорена от ответницата в законоуставеновения срок, защото тя не е представила нито отговор на исковата молба, нито становище след получаване на призовката за открито съдебно заседание.Съдът е приел,че за нея възможността за оспорване е преклудирана. Посочил е, че ответницата е обвързана от установените обстоятелства, защото нито е искала възстановяване на срока за оспорване, нито е ангажирала доказателства, че пропускането му се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Поради нейно бездействие /не е внесла определения от съда депозит за графична и химическа експертизи/ е останало недоказано възражението й относно положения подпис под разписката. Отделно с графична експертиза е установено, че подписа е на Г., като вещото лице е заявило, че е работило по оригинала на разписката, независимо че по делото е приложено копието. Съдът, позовавайки се на чл.77 ал.1 и чл.109 от ЗЗД, не е приел за основателно възражението на ответната страна, че тъй като в разписката са посочени само двете имена на кредитора, не може да се установи дали те са на ищеца. Посочил е, че цитираните разпоредби установяват презумцията, че държателят на документа е носител на установените с него права и задължения. В случая – доколкото Г. не е установила С. да е получил разписката неправомерно, следва да се приеме, че той е носителят на установените права. Относно невписването в протокола на така направено от Г. възражение за съдържанието на разписката, въззивният съд е приел, че може да постанови решението си без да се произнася по искането за поправка на протокола, защото същото възражение вече е правено от ответницата,поради което по него съдът дължи произнасяне /и без повторно да се записва/. Приел е, че възнаградителната лихва от 1000евро по чл.240 ал.2 от ЗЗД не се дължи, защото не е уговорена писмено /предвидената в закона форма е за действителност, а не за доказване/, а в случая няма изходящ от двете страни документ, установяващ съвпадащата им воля по този въпрос. Уговорката за 4% лихва върху неиздължената сума, съдът е преценил като вземане за неустойка по чл.92 от ЗЗД, но доколкото е счел, че съдът се е произнесъл по непредявен иск за законна лихва, вместо по предявения за неустойка, е обезсили постановения акт в тази част и го е върнал за произнасяне по предявения иск.
Като основание за допустимост на подадената касационна жалба се сочат основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК по следните поставени въпроси : 1.Може ли от разписката да се изведе извод за наличие на валиден договор за заем и установява ли тя идентичност между ищеца и посоченото като кредитор лице?, 2.Може ли съда да постанови решение преди да е приключил процедурата по поправка на протокола, която е във връзка с направено оспорване на идентичността на ищеца? , 3.Следва ли е разписката да се изключи като доказателство по делото, доколкото тя е представена в копие, а в определения от съда срок оригинала не е представен /това е направено по-късно/?, 4.П. ли е правото на ответника да оспори разписката?/ Според съда срока за оспорване тече от получаване на препис от исковата молба или от получаване на призовката за открито съдебно заседание, а според жалбоподателя от представяне на оригинала й/, 5. Допустимо ли е да се провеждат извънсъдебно лични срещи между страна по делото и вещо лице, на които страната да представя документи за експертизата, без предварителното им одобряване от съда и без противната страна да се е запознала с тях?, 6. Какъв е допустимия предел на съда в тълкуването на договорите и може ли съда да разделя една сума на две – главница и „възнаградителна лихва”/неустойка за забава/?,7.Допустимо ли съда при липса на заявена от ищеца претенция за неустойка за забава, служебно да осъжда ответника да я заплаща? и 8. Може ли ответницата да представи новооткрити писмени доказателства пред въззивната инстанция /визират се две разписки от 14 и 15.06.2009г. за заплащане на задължението/, без предварително да се е позовала по делото на съдържащите се в тях данни? /Въпросът е поставен с оглед постановения от въззивния съд отказ да ги приеме с аргумента, че не се отнасят до доводи, които са били сочени от молителката в хода на производството/. Позовава се на постановени по чл.290 от ГПК решения на ВКС, които касаят събирането на доказателства пред въззивния съд и приложението на чл.183 от ГПК, на едно решение на ВАС и определение по чл.274 ал.3 от ГПК на ВКС. Последните две не следва да бъдат съобразени, защото решенията на ВАС не формират задължителна практика за гражданските съдилища /т.2 от ТР №1/10г.по т.д.№1/09г.на ОСГТК на ВКС/,а с определението не е допуснато касационно обжалване и не е даден отговор на идентичен на сега поставен въпрос /т.3 от ТР по т.д. № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. От своя страна се позовава на постановено по чл.290 от ГПК решение № 20 от 2.02.2011г. по гр.д.№ 620/10г.на ІV г.о., в което на поставен въпрос : „писменото изявление на заемодателя, че дава парична сума на заемателя и подписано от последния, съставлява ли потвърждение на получаването” е даден отговор, че „подписът на получателя, потвърждаващ изявлението за това, че му е дадена определена сума пари на определено основание, представлява изявление за получаване”. Позовава се и на решение № 150 от 25.06.2012г. по гр.д.№ 574/11г.на ІV г.о., в което по поставен въпрос, касаещ разпределението на тежестта на доказване за релевантните факти по договор за заем е прието, че „Пред вид реалният характер на договора за заем по чл.240 ал.1 от ЗЗД разписката служи още и като доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума”. Прилага и множество решения по чл.290 от ГПК относно преклузиите в процеса и за приложението на чл.183 и чл.193 от ГПК.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. При преценката за допустимостта й до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, с оглед изложените доводи и данните по делото, намира следното :
По поставените от касатора въпроси, не следва да се допуска касационно обжалване, защото първите четири въпроса не отговарят на изискването за годно общо основание, а останалите не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, нито са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съображенията:
Съгласно т.1 от ТР №1 от 19.02.10г. по т.д.№1/09г. на ОСГТК на ВКС – материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивния акт по чл.281 т.3 ГПК.
В случая поставените въпроси, касаещи представената по делото разписка /дали обосновава извод за наличие на валиден договор за заем, установява ли идентичност между ищеца и посоченото като кредитор лице, дали следва да се изключи като доказателство по делото и преклудирана ли е възможността за оспорването й/ – са все фактически въпроси по съществото на спора, изискващи обсъждане на ангажираните по делото доказателства и преценка за правилността на обжалвания акт. Подобни правомощия в настоящата фаза, касационната инстанция няма, поради което и не ги разглежда.
Въпросът, касаещ поправката на протокола, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с установената практика. Производството за поправка или допълване на протокол от открито съдебно заседание е уредено като акцесорно, съпътстващо конкретно съдебно заседание производство. В него не се разрешава правен спор и за постановения акт не е предвидена възможност за обжалване. Доколкото цели да осигури точно отразяване на исканията на страните, техните правни доводи и тези по повод на разглеждания правен спор, когато искането за поправка на протокола е обосновано с твърдение,че следва да се впише повторно, вече заявено от страната възражение, е допустимо съдът да постанови решението си и без да е приключил процедурата по поправка. След постановяване на съдебния акт, липсва правен интерес от извършване на подобна поправка, още повече когато съдът е формирал волята си по това възражение, какъвто е настоящия случай.
Поставеният пети въпрос също не съставлява годно общо основание за допустимост, доколкото съдържа условие, което не е установено – че извънсъдебно са проведени лични срещи между страна по делото и вещото лице, на които са му били представени документи, които не са предварително одобрени от съда и без противната страна да се е запознала с тях. Следва да се има пред вид, че същото възражение е било наведено пред въззивния съд и видно от неговите мотиви, съдът е приел, че не съществува пречка вещото лице да изследва оригинали от документи, намиращи се в страните, когато те са представени по делото като заверени преписи /както е в конкретния случай/.
Шестият посочен от касатора въпрос също не обосновава необходимост от допускане на касационно обжалване, доколкото в практиката не съществува спор, че съдът е този, които определя правната квалификация на иска. Във връзка с твърдението на жалбоподателя, че съдът служебно /без заявено искане/ е осъдил ответника да заплати неустойка, както и пред вид задължението на настоящата инстанция да извърши проверка на допустимостта на постановения въззивен акт, следва да се посочи следното: В исковата си молба ищецът е направил искане за присъждане на уговорената по чл.92 от ЗЗД неустойка / искането е ответника да бъде осъден да заплати : „договорена месечна лихва в размер на 4% върху неиздължената сума”/. Впоследствие надлежно изменение на иска не е правено, а само е уточняван размера и периода. При така заявеното искане, произнасянето на съда с присъждане на законната лихва, е недопустимо и въззивният съд, обезсилвайки акта в тази част не е постановил недопустим акт.
По последният поставен въпрос – за възможността да се представят новооткрити писмени доказателства пред въззивната инстанция – е налице установена практика, която е съобразена от въззивния съд. Чл.266 от ГПК въвежда забрана за посочване на нови факти и доказателства във въззивното производство. Страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство. До приключване на съдебното дирене те могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят нови доказателства, само ако не са знаели за тях до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор и когато поисканите доказателствата не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. За втората хипотеза обжалващата страна трябва да обоснове предпоставките по чл.266 ал.2 и 3 от ГПК. Преценката за наличието или отсъствието им е от компетентността на въззивния съд, а в случая тя е отрицателна и не подлежи на контрол в настоящата фаза. В. съд не може да приеме доказателства, които се представят за първи път пред него, още повече когато съдържащите се в тях данни се отнасят до доводи, които не са били сочени от молителката в хода на производството.
Мотивиран от гореизложеното, като счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 164 от 3.02.2014г. по в.гр.д. № 2491 по описа за 2013г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.