О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1158
С. 26.10.2011г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: М. И. И. П.
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 659 по описа за 2011г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от П. Л. Н. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат П. против въззивно решение от 14.02.2011г. по в.гр.д.№ 751 по описа за 2010г. на Кюстендилски окръжен съд,с което е потвърдено решение № 397 от 16.07.2010г. по гр.д. № 1204/2008г.на Кюстендилски районен съд в частта,с която е отхвърлен като неоснователен предявения от П. Л. Н. против Е. Л. Начева иск с правно основание чл.249 ал.2 от ЗЗД,а в останалата част решението е отменено,а делото върнато за ново разглеждане.
Понастоящем се обжалва въззивното решение само в отхвърлителната му част. Като основание за допустимост на подадената касационна жалба се сочи нормата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК по поставените два въпроса – 1.кога,как и при какви условия може да се придобие право на надстрояване и 2.за характера на договора за заем за безвъзмездно послужване и за това кой би могъл да бъде заемодател.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна,с който оспорва както допустимостта,така и основателността на жалбата, като се позовава на четири решения на ВКС без задължителен характер
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.При преценката за допустимостта й до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,като прецени изложените доводи и данните по делото,намира следното :
За да приеме предявения иск с правно основание чл.249 ал.2 от ЗЗД за неоснователен, въззивният състав е счел,че по делото не е установено между страните да е бил сключен договор за заем за послужване,в какъвто смисъл са изложените от ищеца твърдения в исковата му молба, не е установено отношенията между страните да произтичат от такъв договор и ищецът реално да е предоставил имота на ответницата.
При съпоставка между така изложените мотиви на въззивния съд и поставените от касатора два въпроса – следва извод,че от тях само вторият е от значение за изхода по конкретното делото, но той не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото/както твърди касатора/. По въпроса за характера на договора за заем за безвъзмездно послужване и за това кой би могъл да бъде заемодател по него – практика е единна и непротиворечива,като не са настъпили промени в обществено-икономическите условия или в нормативната уредба,налагащи нейното преразглеждане или промяна.Съгласно чл.243 от ЗЗД – с договорът за заем за послужване – заемодателят предоставя безвъзмездно на заемателя една определена вещ за временно ползуване, а заемателят се задължава да я върне. Договорът е едностранен и поражда задължения само за заемателя. Тези задължения са – да пази предадената вещ, да я ползва съобразно договореното и нейното предназначение и да я върне /при изтичане на уговорения срок,след ползването или при поискване/. При иска по чл.249 ал.2 от ЗЗД е ирелевнатно обстоятелството дали заемодателят е собственик на вещта. В това производство въпросът за собствеността върху имота не подлежи на изследване и установяване със сила на присъдено нещо, нито като елемент на претенцията, имаща облигационноправен, а не петиторен характер, нито чрез инцидентен установителен иск за наличие, респ. липса на право на собственост върху предоставения въз основа на договора за заем за послужване имот. Ищецът носи доказателствената тежест да установи, че между страните по делото е било постигнато съгласие, което да обхваща всички гореизброени съществени условия на договора за заем за послужване,както и че така уговореното предоставяне в безвъзмездно ползване е било фактически осъществено.В случая въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора,съобразявайки тази установена практика.
С оглед на изложеното – първият поставен от касатора въпрос/за това кога,как и при какви условия може да се придобие право на надстрояване/ – не е от значение за изхода на спора по смисъла,разяснен в т.1 от ТР №1/19.02.10г. на ОСГТК на ВКС. Този въпрос не е годно общо основание и по него не следва да се допуска касационно обжалване,защото няма връзка с решаващите мотиви на съда,които са свързани с нормата на чл.249 ал.2 от ЗЗД и за които въпросът за правото на надстрояване е ирелевантно. Искът за връщане на вещта няма за предмет защита на правото на собственост, а се основава на неизпълнение на задължения по прекратена облигационна връзка. Затова касационните доводи,във връзка с надлежно или не учредяване на право на надстрояване на процесния тавански етаж са ирелевантни.
Мотивиран от гореизложеното,като счита,че не е налице посоченото основанията за допустимост по чл.280 ал.1 от ГПК,Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 14.02.2011г. по в.гр.д.№ 751 по описа за 2010г. на Кюстендилски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.