О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 438
С. 21.03.2014г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 321 по описа за 2014г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Прокуратурата на Република България против въззивно решение № 1929 от 28.10.13г. по в.гр.д.№ 2038/13г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2261 от 27.03.13г. по гр.д.№ 2852/12г.на Софийски градски съд като е уважен предявения иск с правно основание чл.2 ал.1 т.2 от З. за сумата от 15 000лв.,представляваща обезщетение за причинените на Г. Д. Г. неимуществени вреди в резултат на повдигнати и поддържани срещу него незаконно обвинение и забрана за напускане пределите на Република България, ведно със законната лихва, считано от 29.12.2009г.до окончателното й изплащане и е отхвърлен иска до пълния му размер от 50 000лв.
Като основание за допустимост се сочи нормата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, като се твърди, че въззивният съд е постановил акта си в противоречие с т.ІІ от ППВС №4 от 23.12.1968г.,т.3 и т.11 от ТР №3 от 22.04.2004г.и т.19 от ТР №1 от 4.01.2001г. по въпросите за начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД. Прокуратурата се позовава и на две решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК.
Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор от противната страна.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
При определяне на размера на следващото се обезщетение – въззивният съд е съобразил, че Г. Д. Г. е бил оправдан по обвинение за извършено тежко умишлено деяние / по чл.209 ал.1 от НК за двадесет и седем деяния срещу различни лица/, при производството продължило около 10 години /от 28.05.1999г.до 29.12.09г./с наложена мярка за неотклонение „подписка”, като за период от около седем години /от 27.12.99г.до 28.12.06г./ е бил със забрана да напуска пределите на страната, която с оглед неговата професия и наличието на сключен договор с немската фирма „Б.”, е станала причина да пропусне изгодно сътрудничество.Освен това го е лишила и от възможността да пътува при децата си в И., където те са учили. Съдът е съобразил, че освен следващите се по човешка презумция вреди, вследствие естествен страх от неоснователно осъждане, засегната чест и достойнство, пострадалият е претърпял и допълнителни, свързани с дискредитирането му пред обществото, множеството клиенти и партньори, пред близките и колегите му /бил е уважаван специалист, известен строител, със сериозни клиенти, бизнес перспективи и възможности за просперитет, които са останали нереализирани/. Наказателното производство е станало причина за промяна на начина му на живот и видно от заключенията на приетите по делото психиатрична и медицинска експертизи, се е отразило и на здравословното му състояние. От друга страна – съдът е преценил, че не е налице трайно увреждане на здравето и че взетата мярка за неотклонение в минимална степен е засегнала ежедневието му. При баланс на съотносимите обстоятелства и с оглед икономическата обстановка в страната към момента на приключване на наказателното преследване, въззивният съд е определил следващото се обезщетение.
В тази връзка, поставеният въпрос за начина на определяне на размера на следващото се обезщетение – е от значение за изхода на спора, /защото е свързан с решаващите мотиви на съда/,но не е разрешен от въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС, както се твърди в жалбата. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление № 4 от 23.12.1968г.на Пленума на ВС са определени критериите за понятието „справедливост” и в случая те са съобразени. В. съд е взел пред вид всички съотносими обстоятелства, които е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. Съгласно цитираното Постановление – всеки отделен случай е специфичен, преценката е индивидуална,тъй като се отчитат различни обстоятелства. /С оглед последното представените от касатора две решения, които са постановени при друга фактическа обстановка – не следва да се обсъждат/. В случая въззивният съд при определяне на размера на дължимото обезщетение е съобразил – продължителността на воденото производство, неговия характер, вида и тежестта на деянията, за които е повдигнато обвинение, отражението върху общественото положение, авторитет, професионална репутация на обвиненото лице, съдебната практика и всички следващи се от житейската логика вреди, свързани със засягането на честта и достойнството на неправилно обвиненото лице, причинените му негативни емоции и психологически проблеми, както и тяхното конкретно негативно отражение.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1929 от 28.10.13г. по в.гр.д.№ 2038/13г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.