О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 685
С. 27.05.2014г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 2029 по описа за 2014г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадени две касационни жалби от Прокуратурата на Република България и от М. М. А. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Г. против въззивно решение № 126 от 26.11.13г. по в.гр.д.№ 275/13г. на Бургаски апелативен съд, с което е отменено решение № 114 от 18.07.13г. по гр.д.№ 2103/12г.на Окръжен съд Бургас в частта, в която е присъдено обезщетение над размера от 20 000лв. и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен иска на М. М. А. с правно основание чл.2 ал.1 т.2 от З. за сумата над 20 000лв. до присъдения размер от 30 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на повдигнати и поддържани срещу него незаконно обвинения и за задържане за срок от 546 дни по н.о.х.д. № 2949/10г. по описа на Окръжен съд Пловдив, като е потвърдено решението на първоинстан-ционния съд в останалата отхвърлителна част за сумата до 200 000лв.
В двете подадени касационни жалби като основание за допустимост се сочи нормата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК с твърдение, че въззивният съд е постановил акта си в противоречие с т.ІІ от ППВС №4 от 23.12.1968г.,т.3 и т.11 от ТР №3 от 22.04.2004г.и т.19 от ТР №1 от 4.01.2001г. по въпросите за начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД. Прокуратурата се позовава общо на шест решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК, а пострадалия на едно.
К. М. М. А. като се позовава на всички основания по чл.280 ал.1 от ГПК поставя и въпроса: дали недопускането на поисканата пред въззивния съд съдебно-психологическа експертиза съставлява нарушение на принципа по чл.8 от ГПК за състезателното начало?
Срещу подадените касационни жалби не са постъпили отговори от противните страни.
Жалбите са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
При определяне на размера на следващото се обезщетение – въззивният съд е съобразил, че М. М. А. е бил оправдан по обвинения за извършени тежки умишлени деяния / по чл.321 ал.3 т.2,във вр.с чл.249 ал.3, вр.с чл.20 ал.2 от НК/, при производството продължило 2 години и 8 месеца /от задържането му до влизане в сила на оправдателната присъда/ и при наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” за продължителния период от 546 денонощия. Съдът е съобразил, че освен следващите се по човешка презумция вреди, вследствие естествен страх от неоснователно осъждане, засегната чест и достойнство, пострадалият е претърпял и допълнителни, свързани с изолирането от естествената му семейна и приятелска среда, от поставянето му при трудни условия – не само от битов характер /тесни пространства, лоша хигиена, липса на елементарни човешки удобства/, но и от психологически.Бил е дискредитиран пред обществото и пред близките и приятелите, като наказателното производство е станало причина за промяна на начина му на живот- не е могъл да вижда децата си, които не е искал да бъдат водени в ареста. В мотивите си съдът изрично е посочил, че отчита като особено интензивно наказателно преследване – продължителното задържане под стража, многократните откази за промяна на мярката за неотклонение и освобождаването му едва след постановяване на първоинстанционната присъда. От друга страна – съдът е преценил, че не са установени твърденията за увреждане на здравето и за невъзможност да си намери работа, в резултат на незаконните обвинения. При преценка на тези обстоятелства, съдът е присъдил дължимото обезщетение, съобразявайки нарушаването на две основни човешки права – на лична свобода и сигурност и на семеен живот.
С оглед така изложените мотиви на въззивня съд, поставеният въпрос за начина на определяне на размера на следващото се обезщетение – е от значение за изхода на спора, /защото е свързан с решаващите му мотиви/,но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, както се твърди в жалбата. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление № 4 от 23.12.1968г.на Пленума на ВС са определени критериите за понятието „справедливост” и в случая те са съобразени. В. съд е взел пред вид всички съотносими обстоятелства, които е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. Съгласно цитираното Постановление – всеки отделен случай е специфичен, преценката е индивидуална,тъй като се отчитат различни обстоятелства. /С оглед последното представените от касаторите решения, които са постановени при друга фактическа обстановка – не следва да се обсъждат/. В случая въззивният съд при определяне на размера на дължимото обезщетение е съобразил – продължителността на воденото производство, неговия характер, вида и тежестта на деянията, за които е повдигнато обвинение, отражението върху семейното положение на обвиненото лице, съдебната практика и всички следващи се от житейската логика вреди, свързани със засягането на честта и достойнството на неправилно обвиненото лице, причинените му негативни емоции и психологически проблеми, както и тяхното конкретно негативно отражение.
Поставеният от касатора М. М. А. втори въпрос, касаещ отказа на въззивния съд да допусне съдебно-психологическата експертиза, която пъвоинстанционния съд също е отказал, не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост в смисъла, посочен в на т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г.по т.д.№ 1/09г.на ОСГТК на ВКС. Същият не е свързан с решаващите мотиви на съда, а касае допускането, събирането и преценката на доказателствата. Така както е поставен, според настоящия съдебен състав, той не обосновава нарушение на принципа по чл.8 от ГПК за състезателното начало. Това е така, защото посоченият принцип изисква предоставяне на възможност на всяка една страна по делото да участва /лично или чрез представител/ по делото, да излага фактите, въз основа на които черпи права си, да бъде уведомявана за исканията и възраженията на противната страна, да прави доказателствени искания, да бъде редовно призовавана за съдебни заседания и да бъде уведомявана за актовете на съда, както и да атакува порочните действия. В случая – всички тези права са били предоставени на страната и надлежно упражнени от нея. Прилагането на правата обаче става в съответствие с предвидените процесуални норми, срокове и преклузии. В случая отказа на въззивния съд да допусне исканото от страната доказателство е мотивирано с липса на изложени доводи, обосноваващи приложението на чл.266 ал.3 от ГПК. Посочената норма настоящият състав не обсъжда, защото въпрос във връзка с приложението й не е поставен пред касационната инстанция.
Мотивиран от изложеното, като счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 от ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 126 от 26.11.13г. по в.гр.д.№ 275/13г. на Бургаски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.