ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1170
София,10.11. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми ноември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
М. ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 610 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на “П. – АМ” АД П., приподписана от адв.Русев, срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд /ПОС/ от 23.ХІ.2009г. по в.гр.д. № 1870/2009г.
Ответницата по касационната жалба К. Д. Х. от гр.Пловдив не е заявила становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С атакуваното решение ПОС е отменил решението на Пловдивския РС от 13.ІV.2009г. по гр.д. № 474/2009г. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от “П. – АМ” АД срещу К. Х. иск за установяване, че дружеството не дължи на Х. поради изтекла давност обезщетение за неимуществени вреди: 800лв. – от професионално заболяване “полиневропатия вегетатива І и ІІ степен; 1000лв. – от проф.заболяване “остеохондрозис цервикалис” и 1000лв. – от проф.заболяване “артрозис диг.маги.бил.”, ведно със законната лихва върху всяка главница, считано от 17.ІІІ.1998г. до окончателното им изплащане, както и 160лв. обезщетение по чл.200 от КТ, изразяващо се в разликата между трудово възнаграждение като чистач и това, което би получавала, ако бе здрава и работеше при ответното дружество като “монтажник обков” за посочения период, ведно със законната лихва от завеждането на делото на 12.V.1998г. до окончателното изплащане, 26.94лв. за адвокатско възнаграждение и 100лв. разноски, както и 1466.93лв. разноски по ИД № 180/2008г. на ЧСИ Н.Видев.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че вземанията на Х. по ИД № 180/2008г., образувано на 16.ХІІ.2008г., са установени с влязло в сила на 30.ХІІ.2004г. решение. С решение по гр.д. № 1923/1998г. на П., оставено в сила с решение на ПОС по гр.д. № 2409/2002г., й е присъдено обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, за присъдените вземания на ищцата е издаден изпълнителен лист на 04.VІІ.2002г. по невлязлото в сила въззивно решение, с решение на ВКС от 30.ХІІ.2004г. по гр.д. № 2657/2002г. е отменено решението на въззивния съд в частта за присъдените 160лв. обезщетение за имуществени вреди, представляващи разликата между трудови възнаграждения, и тази претенция е отхвърлена, а в останалата му част решението е оставено в сила. Позовавайки се на разпоредбите на чл.115 б. “Ж” и на чл.110 от ЗЗД съдът е приел, че тъй като давността за присъдените вземания не е текла, докато е траел съдебният процес, а е започнала от влизането в сила на решението на 30.ХІІ.2004г., до завеждането на изпълнителното дело на 16.ХІІ.2008г. те не са били погасени, тъй като не са били изминали 5 години.
В изложението на касатора-ответник по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, се сочи, че според практиката на ВС, обективирана в три решения на негови състави, чл.115 б. “Ж” от ЗЗД /неправилно посочен ГПК/ е неприложим в изпълнителното производство. Налице е основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Оскъдна е практиката на ВКС, третираща основанието за издаване на изпълнителен лист въз основа на невлязло в сила съдебно решение и изпълнителния процес във връзка с него, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Изложено е становището на касатора в тази връзка, че законодателят не би въвел способът за издаване на изп.лист по невлязло в сила решение, ако съдебното производство пред касационната инстанция би могло да влияе на изискуемостта на вземането по изп.лист или на протичането на изпълнителния процес. Чл.115 б. “Ж” от ЗЗД предвижда спиране на давността с оглед защитата на интересите на лицата, които не могат да упражнят правата си поради наличието на висящ процес относно вземането. В случая наличието на съдебен процес пред касационната инстанция не е възпрепятствало упражняването на правата на взискателя.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.2 /тъй като не се сочи задължителна практика на ВКС/ и т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай с представените от касатора решения на състави на ВС № 755/19.ІІІ.1964г. по гр.д. № 2951/1963г. І ГО, № 854/22.VІ.1965г. по гр.д. № 343/1966г. І ГО и № 2115/23.ХІ.1961г. по гр.д. № 8968/1961г. І ГО не се обосновава наличието на противоречива практика по въпроса по приложението на разпоредбата на чл.115 б. “Ж” от ЗЗД. Действително в тези решения е прието, че посочената разпоредба е неприложима в изпълнителното производство. По такъв въпрос, обаче, въззивният съд в атакуваното решение не се е произнесъл, а е приел, че давност не е текла относно процесните вземания на Х., докато е траел съдебния процес относно тях – до влизането в сила на 30.ХІІ.2004г. на съдебното решение.
Няма произнасяне от въззивния съд и по въпроса за издаването на изпълнителен лист въз основа на невлязло в сила съдебно решение и за изпълнителния процес във връзка с него.
При тези обстоятелства се налага извод, че релевираните от касатора в изложението му въпроси не отговарят на основното изискване по чл.280 ал.1 от ГПК – да има произнасяне по тях от въззивния съд и те да са от значение за изхода на спора. Следователно липсва основната предвидена в закона предпоставка за допускане на касационно обжалване, поради което такова не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, ГК, № 1949 от 23.ХІ.2009г. по гр.д. № 1870/2009г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: