2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 636
гр. София, 15.11.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети ноември през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 550 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278 ал. 1 ГПК във връзка с чл. 274 ал. 3 т. 1 ГПК.
Постъпила е частна касационна жалба от Николай М. Н., със съдебен адрес адв. Н. М., чрез адв. Н. М., против определение № 1251 от 14 юли 2010 г., постановено по ч.гр.д. № 938 по описа на апелативния съд в[населено място] за 2010 г., с което е потвърдено определение № 4939 от 1 април 2010 г., постановено по гр.д. № 2784 по описа на С. градски съд за 2008 г., с което делото е изпратено за разглеждане от административен съд[населено място].
В жалбата се сочи, че атакуваното определение е неправилно и необосновано, а и при постановяването му са извършени съществени нарушения на процесуалните правила, защото съдът, в нарушение на ЕКПЧОС и чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС, не е провел публичен съдебен процес; съдът е нарушил чл. 5 ГПК и цялата национална нормативна уредба; основният иск е по чл. 3 ГПК – предмет на иска са причинените от ответника физическо лице неимуществени вреди, който се е възползвал в качеството си на процесуален представител на ответника по конкретно съдебно производство да представи документ, в който са разгласени неверни, позорни, клеветнически и обидни твърдения срещу частния жалбоподател – известен борец против мафията и корупцията и същият документ е разпространяван апокрифно в редица политически партии в България, в правозащитни организации, в държавни органи, сред политици, бизнесмени, държавници, синдикалисти, граждани и други лица, сред европейските институции, европейските политически партии в Брюксел, С., Л. и т.н., поради което ответникът физическо лице е извършил генерален деликт, подсъден на общите граждански съдилища по реда на чл. 45 ЗЗД; първоинстанционният съд е изопачил предмета на предявения иск и съдържанието на исковата молба – никъде в нея не се твърдят вреди, извършени от административна дейност; съдебният състав е заинтересован от изхода на делото и не е независим и безпристрастен съд, което представлява несъмнено основание за неговия отвод; административният съд няма компетенции да разглежда иск против държавата в качеството й на юридическо лице по смисъла на чл. 31 ГПК, а отговорността на държавата произтича от международното право, правото на ЕС и Конституцията, тъй като е предоставила упражняването на граждански правомощия на физически лица, които обслужват мафията и свои лични интереси, както и че не е създала механизми за контрол над действията на ответника физическо лице; отговорността на КРДОПБГДСРСБНА произтича от това, че е допуснала ответникът физическо лице да ползва съдебно дело като трибуна за удовлетворяване на личната си омраза спрямо частния жалбоподател, както и че е възложила работа на лице, което злоупотребява с достъпа до документооборота на институцията; по същите причини се ангажира и отговорността на Министерството на правосъдието; първоинстанционният и въззивният съд са нарушили грубо чл. 47 ал. 1 от Хартата за основните права в ЕС и чл. 6 ал. 1 на ЕКЗПЧОС като не са провели публичен процес; съдът не е съобразил принципа на примат на общностното право над националното; съдът не е обсъдил доводите, които са направени в исковата молба и в частната жалба, като грубо е нарушена константната практика на ВКС в това отношение; видно е, че резултатът от действието на съда ще бъде поредното дело срещу България в Европейския съд по правата на човека.
Иска се разглеждане на делото в публично съдебно заседание с участието на страните. Иска се на основание чл. 267 ал. 3 от Договора за функционирането на ЕС във връзка с чл. 629 ал. 3 ГПК ВКС да отправи преюдициално запитване пред съда в Л. относно тълкуването на чл. 47 от Хартата за основните права на ЕС относно задължението за „публичен процес”, задължението на държавата да осигури ефективни средства за защита, неправомерното и вредоносно поведение на ответника може ли да се разглежда като административна дейност, допустимо ли е държава членка да извърши отказ от правосъдие с цел да избави физическия деликвент от отговорност, допустимо ли е националният съд да прекратява производство срещу държавата за това, че не е създала ефективни средства за защита срещу неправомерните и вредоносни действия на лицата, на които е предоставила упражняването на властнически функции, задължена ли е държавата членка да провежда публичен процес по жалби срещу първоинстанционните актове, задължена ли е държавата да осигури ефективни правни средства за защита пред съд за извършените деликти срещу частния жалбоподател, допуска ли справедливият процес в съдебните актове да се вписват фактически обстоятелства, за които няма доказателства по делото, допуска ли изискването за справедлив процес съдебният състав да изопачава твърденията на ищеца в исковата молба.
В изложение към частната жалба по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл в грубо противоречие с практиката на ВКС по приложното поле на З. и чл. 203 А., по мотивираността на съдебните актове, по допуснато от съда игнориране на основни доказателства по делото и основни аргументи на защитата на ищеца; налице са съществени материалноправни и процесуалноправи въпроси, които се прилагат противоречиво от съдилищата във връзка с прилагането на правото на ЕС над българското право; налице са материалноправни и процесуалноправни въпроси от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по допустимостта българският съд да не приложи принципа за примат на правото на ЕС като се десезира от спора без да проведе публичен процес и без да осигури на ищеца възможност да представи своето становище, деликтите, причинени по смисъла на чл. 3 ГПК представляват ли генерален деликт и разглеждат ли се от гражданските съдилища, деликтите, причинени от граждански лица представляват ли генерален деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД и подлежат ли на разглеждане от гражданските съдилища, допустимо ли е неправомерно и недобросъвестно поведение на процесуалния представител на ответника по смисъла на чл. 3 ГПК да се квалифицира като административна дейност, възможно ли е да се осъществява административна дейност по време на съдебен процес, кой национален съд е компетентен да разглежда деликт произтичащ от неизпълнение на задължение по международни договори, възможно ли е държавата да бъде конституирана като ответник по реда на З., допустимо ли е гражданският съд да изпраща делото на административния съд ако пред административния съд не могат да бъдат конституирани определени субекти като ответници, има ли правомощия административният съд да разглежда деликтни искове против ответници физически лица за извършени от тях лични виновни действия, препращането на делото представлява ли „отказ от правосъдие” по смисъла на чл. 6 ал. 1 ЕКЗПЧОС и чл. 47 ХОПЕС във връзка с искове срещу физически лица и държавата, могат ли да се разгледат по реда на З. искове извън лимитативно изброените в чл. 1 и 2 З.. Представят се определение на СГС, протокол от съдебно заседание по внчх дело, решение на ВКС по граждански дела, три решения на ВС по граждански дела, две решения на ВКС по наказателни дела.
Ответникът Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА (К.), в отговор по реда на чл. 276 ал. 1 ГПК сочи, че частната жалба е допустима, но неоснователна, тъй като съдът правилно е обсъдил всички относими обстоятелства.
Ответникът Е. К. К. от[населено място], в отговор по реда на чл. 276 ал. 1 ГПК сочи доводи за правилността на атакуваното определение.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК и е редовна по смисъла на чл. 260 и 261 ГПК.
С определението си въззивният съд посочил, че напълно споделя доводите на първоинстанционния съд относно компетентността на съда, който следва да се произнесе по искането; за квалификацията на един иск са меродавни не наименованието и цифровото означение на законовия текст, което се дава в исковата молба, а фактите, обстоятелствата и петитумът, изложени от ищеца в молбата; задължение на съда е въз основа на изложените факти и искания да определи правното основание на предявената претенция; съдът приема, че изложените в исковата молба обстоятелства и петитум сочат правното основание по чл. 203 А. във връзка с чл. 1 ал. 1 З., разглеждането на който по компетентност следва да се стори от съответния административен съд.
Преди всичко следва да се отбележи, че ВКС не приема, че следва да приложи изключението на чл. 278 ал. 1 in fine ГПК, тъй като частният жалбоподател изключително подробно е изложил своите оплаквания и съображения по атакуваното определение, като възможност да вземат становище е дадено на ответниците по спора. Представяне на нови доказателства не се предвижда, поради което искането за разглеждането на частната жалба в открито съдебно заседание е неоснователно.
След преценка на доводите на жалбоподателя в жалбата и изложението към нея, съдът намира, че атакуваното определение не следва да се допусне до касационен контрол.
Представената частна касационна жалба и изложението към нея, независимо от изключително високия обем на изложени аргументи, не посрещат изискванията на закона за посочване на правни въпроси, разрешаването на които да ангажира отговор на съда по основанията на чл. 280 ал. 1 ГПК. Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора. Както приема задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284 ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС така също не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но касаторът не го сочи, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.
В разглеждания случай решаващият аргумент на въззивния съд е свързан със задължението на съда да определи правната квалификация на иска, като се основава на изложените от ищеца факти в исковата молба, което е разрешението, неизменно възприемано в съдебната практика и по което вече е постановена задължителна такава от ВКС – решения №№ 398-738-2009-ІV, 399-1069-2009-ІV, 198-3583-2008-ІV, 463-1261-2009-ІV. Въз основа на това свое задължение въззивният съд е приел изводите на първостепенния съд за квалификацията на предявения иск за правилни. Всъщност подготвящият изводите на съда въпрос, който в случая е и обуславящ изхода на конкретния спор за настоящото производство, е: могат ли действията на председателя на К. при изготвяне и представяне в съдебно заседание по административно дело за оспорване решение на К. на писмо във връзка с оспорваните факти, да се квалифицират като лични виновни и вредоносни действия спрямо ищеца, за да се ангажира отговорността му по реда на чл. 45 ЗЗД. Отговорът на този въпрос предпоставя и качеството, в което би могла да се ангажира отговорността на останалите ответници. Подобен въпрос обаче, независимо от изключително големия брой въпроси, поставени в частната жалба, не е бил формулиран от частния жалбоподател, а касационният съд не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, обусловил волята на въззивният съд, но непосочен от касатора. Всички поставени въпрос, макар по принцип да са изключително значими, не обуславят изхода на конкретно разглеждания спор, поради което и не могат да станат причина за допускането му до същинско касационно разглеждане. На последно място – тъй като касационният контрол не може да се допусне, то и искането за отправяне на преюдициално запитване не може да се разгледа, след като касационният съд не се произнася по съществото на спора.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 1251 от 14 юли 2010 г., постановено по ч.гр.д. № 938 по описа на апелативния съд в[населено място] за 2010 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: