О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 427
Гр.София, 03.05.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети април през двехиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.1413 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. М. К. срещу решение №.224/2.12.15 по г.д.№.534/15 на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение №.1416/23.07.15 по г.д.№.99/14 на Пловдивски окръжен съд, ІІгр.с. – с което касаторът е осъден да плати на основание чл.92 ЗЗД 11612,59 евро неустойка на Н. Г. Т., ведно с лихви и разноски.
Ответната страна Н. Г. Т. оспорва жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните са били обвързани от договор за строителство на двуетажна жилищна сграда, в който е била предвидена клауза за заплащане на неустойка от страната, която се откаже от него поради нейна виновна невъзможност за изпълнение. Такъв отказ е направил М. К. след завършване на първия етап /от четири предвидени/ от строителството – доколкото е уведомил изпълнителя, че спира строителството поради невъзможност за финансирането му, и е оттеглил пълномощното, правомощията по което до момента са обезпечавали изпълнението на задълженията на изпълнителя. Касае се за прекратяване на облигационната връзка по вина на ответника – липсата на средства не освобождава длъжника от изпълнение /чл.91 ал.2 ЗЗД/, поради което той носи отговорност за вреди. Същата е в размер на уговорената неустойка – 25% от неусвоената от изпълнителя към момента на отказа сума от договорената цена 60450 евро – и възлиза на 11612,50 евро. Съдът е намерил за неоснователно възражението за нищожност на договора поради противоречие със и заобикаляне на закона с оглед твърденията, на които се основава /неизпълнение на задължението за възлагане на строежа на правоспособно лице технически ръководител/. Посочил е, че релевираните такива имат значение за пълното и точно изпълнение на договора /биха опорочили законността на строителството/, а не за валидността му. Възражението за нищожност поради противоречие с добрите нрави също е прието за неоснователно. Съдът е посочил, че преценката за нищожност се извършва към момента на сключване на договора и за всеки конкретен случай, като последващо поведение на длъжника във връзка с изпълнението му е неотносимо към нея. Отразил е, че неустойката притежава обезпечителна, обезщетителна и наказателна функция и когато е определена по начин, който не цели проявлението на тези и функции, а сочи на уговарянето й в отклонение от принципа на справедливостта и недопускане на неоснователно обогатяване, то тогава тя би била в противоречие с добрите нрави и обществения интерес. В случая неустойката е уговорена в процент на база неусвоената от изпълнителя към момента на отказа сума – а не върху цялата цена на договора /включваща не само разходите за консумативи, но и възнаграждение за труд/, определя се в зависимост от етапа, на който възложителят се е отказал да продължи строителството – а не независимо от него – и в този смисъл включва възнаграждението, което изпълнителят би получил при осъществяването му, но не и полученото до момента от него. Поради това и съдът е заключил, че неустойката е определена в унисон с присъщите й функции. От друга страна, клаузата не е и неравноправна, доколкото заплащането на неустойката е предвидено и в тежест на изпълнителя при идентични условия на негов отказ да продължи строителството. Съдът е отхвърлил и възражението за прекомерност и искането за намаляне на неустойката. Намерил е за неоснователно и възражението за прихващане с платената като капаро сума от 5000евро предвид хипотезите, в които е договорено такова връщане /виновен отказ на изпълнителя от продължаване на строителството – какъвто не е налице/, както и обстоятелството, че то няма функция на задатък, а на авансово плащане на цената. При тълкуване на волята на страните, която не съдържа правила как се извършва отчитането на капарото, кога се приспада и с какви актове се отчита работата и изразходването му, обсъждайки изложените доводи /в това число в становището на ищеца (стр.75)/, съдът приема, че авансовото плащане служи за започване на строителството или съответния етап от него и закупуване на материали, набавяне на техника, плащане на транспорт и други подобни. Затова като такава сумата е реално вложена в строителството до кота „нула” и се явява дължимо платено възнаграждение по договора.
Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1. ”Съобразени ли са били от въззивната инстанция доказателствата и доказателствените средства, представени от ищеца за установяване фактическите му твърдения, че е изправна страна по договора за строителство с ответника, с указанията, дадени в доклада пред първоинстанционния съд по реда на чл.154 ГПК с оглед преценката на съда следва ли да бъде ангажирана отговорността на доверителя по чл.92 ал.1 ЗЗД в заплащане на търсената неустойка?” /реш.№.105/2.07.14 по г.д.№.2617/13, ІІ ТО на ВКС/; 2. ”Възможно ли е при преценката на обстоятелствата коя от страните е изправна да се излезе извън договора за строителство, сключен между тях, касателно непредвидената възможност в договора за спиране на строителството, да бъде заместена от норми по действащата нормативна уредба – Наредба №.3/2003г., съгласно която, спирането на строителството е възможна хипотеза, която се удостоверява със съставяне на Акт обр. 1?” /реш.№.21/12.07.10 по г.д.№.470/09, ІІ ТО на ВКС/; 3. „При уговарянето на неустоечна клауза в договор за строителство, следва ли да държи сметка, задължението по неустойката да съответства на неосъществената престация по договора?” /реш.№.74/21.06.11 по г.д.№.541/10, ІV ГО, т.3 ТР 1/15.06.10 по тълк.д.№.1/09, ОСГТК на ВКС/; 4. ”Как следва да се цени обстоятелството, че въззивният съд се е произнесъл по своевременно направено възражение на ответника /възражението за прихващане със сумата 5000евро, като капаро/, но с доводи и норми, с които не е бил сезиран с възражение от ищцовата страна?” /реш.№.129/14.01.15 на ПРС, 12гр.с./
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Първите два въпроса не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените от касатора въпроси не са абстрактни – каквито има предвид чл.280 ал.1 ГПК. Те са конкретени, фактически, свързани с обстоятелствата по настоящото дело. На тях може да се отговори едва с решение по съществото на правния спор, а не в настоящата предварителна фаза на селекция на касационните жалби. Предвид изложеното те не съставляват годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Третият въпрос е свързан с параметрите, на които следва да отговаря уговорка за неустойка, за бъде в съответствие с добрите нрави. Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната, условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции и принципа за справедливост; преценката за нищожност на неустойката се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като се вземат предвид примерно изброени критерии, в това число естеството им на парични или непарични и размера на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други способи и т.н. Неустойката следва да се приеме за нищожна, когато единствената цел, с която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Въззивният съд се е позовал на тази практика и, като е изключил оплаквания във връзка с изпълнението на договора и е изследвал горните обстоятелства относно функциите на уговорената неустойка – в това число, че изчисляването й е предвидено не върху цялата сума /т.е. не и върху полученото/, а само съобразно неизпълнената част и при отчитане на етапа, на който възложителят се е отказал от строителството, е стигнал до извод, че тя е в унисон с изискванията за нейните функции и принципа на справедливост. При тези обстоятелства правният въпрос е разрешен в съответствие, а не в отклонение от задължителната практика на ВКС и основанието на чл.280 ал.1 ГПК не е налице.
Четвъртият въпрос също не съставлява годно общо основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касация. Същият съдържа твърдение – че въззивният съд се е произнесъл по своевременно възражение за прихващане на ответника, но с доводи и норми, с които не е бил сезиран с възражение от ищцовата страна – което по съществото си съставлява оплакване за незаконосъобразност на постановения акт – касационно основание по чл.281 т.3 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба, а не в настоящата предварителна фаза по селекция на касационните жалби по критериите на чл.280 ал.1 ГПК /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./.
Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.224/2.12.15 по г.д.№.534/15 на Пловдивски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: