О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 429
Гр.София, 03.05.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести април през двехиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.1700 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Г. М. срещу решение №.7/8.01.16 по г.д.№.860/15 на Окръжен съд Русе – с което е потвърдено решение №.1159/25.09.15г. по г.д.№.903/15г. на Районен съд Русе за отхвърляне на предявените от касатора искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 КТ, чл.220 ал.1 КТ, чл.128 КТ и чл.86 ЗЗД – за отмяна на заповед за дисциплинарно уволнение и заплащане на 1020лв. обезщетение, 155лв. трудово възнаграждение и 7лв. лихви.
Ответната страна [фирма] не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и от процесуално легитимирано за това лице. Тя е процесуално допустима само в частта по претенцията с правно основание чл.344 ал.1 т.1 КТ за отмяна на уволнението. Размерите на исковете по чл.220 ал.1 КТ, чл.128 КТ и чл.86 ЗЗД са под предвидения в чл.280 ал.2 ГПК минимум – 5000лв. за граждански дела. Поради това и въззивното решение в тези му части не подлежи на касационно обжалване, респективно касационната жалба, касаеща горните части, следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
Въззивният съд е намерил предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, чл.220 ал.1 КТ, чл.128 КТ и чл.86 ЗЗД за неоснователни и е потвърдил първоинстанционното решение, с което те са отхвърлени. За да достигне до този извод е приел, че страните са били обвързани от трудов договор от 4.12.14, по силата на който ищцата е изпълнявала длъжността „машинен оператор шиене облекла”. На 17.12.14г. и 18.12.14г. тя не се е явила на работа, не е уведомявала работодателя си, че заеманата от нея длъжност е несъвместима със здравословното й състояние, не е представила и доказателства за наличие на уважителна причина за неявяването й /болничен лист или друг официален документ, от който да е видно, че страда от заболяване, което й пречи да изпълнява трудовите си функции – представеният амбулаторен лист от 23.01.15г. не представлява такъв и е издаден много след дисциплинарното уволнение/. Впоследствие не е дала обяснения по реда на чл.193 ГПК след изискването им. При тези фактически обстоятелства съдът е приел от правна страна, че наказанието „дисциплинарно уволнение” е наложено при спазване на законовите изисквания – от работника са изискани обяснения съобразно чл.193 КТ, издадена е мотивирана заповед /чл.195 КТ/, налице е визираното в заповедта дисциплинарно нарушение, което, предвид чл.190 ал.1 т.1 КТ обосновава налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”. От друга страна при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.330 ал.1 т.6 КТ работодателят не дължи на работника обезщетение по чл.220 ал.1 КТ – последното е дължими само ако уволнението е на основание чл.326 или чл.328 КТ, какъвто не е разглеждания случай. Неоснователна е и претенцията за заплащане на трудово възнаграждение за периода 3.12.14-17.12.14г. – доколкото работодателят е извършил прихващане на своето вземане по чл.221 ал.2 КТ с вземането на ищцата за трудово възнаграждение с нейно писмено съгласие /чл.272 КТ/. Във връзка с присъдените разноски съдът е приел, че пред първата инстанция възражение за прекомерност не е било правено – поради което и не би могло до се коментира, а и би било неоснователно, доколкото е присъден минималния съобразно НМАВ хонорар.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1.”В кои случаи следва да се изисква медицинско обследване на новопостъпващ работник? Задължително ли е изискването на медицинско удостоверение при постъпване на работник след пенсионна възаст, и то при положение, че работата е свързана с натоварнате на долните и горните крайници, зрение, слух и прочие? 2. „Нарушено ли е правото на защита на касаторката с отказа да се назначи СМЕ за здравословното й състояние, след което искът да бъде отхвърлен, защото не били събрани доказателства в тази насока?” /реш. №.34/22.02.12 по г.д.№.652/11, ІІ ГО, реш.№.165/18.05.13/; 3. ”Изчерпва ли се работата в шивашкото производство единствено с работа на преса и допустимо ли е след като се явиш на конкурс допълнително някой да нанесе в документацията, че ще работиш единствено на шивашка преса?”; 4. „Щом като едно решение, включващо в диспозитива си и диспозитив за разноски, се обжалва изцяло, то преклудират ли се правата за обжалване на диспозитива за разноски?”.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въззивният съд не е обсъждал поставения въпрос и не е излагал мотиви по него. При това положение, и при липса на изведен в изложението въпрос относно задължението на съда за произнасяне по всички наведени доводи, той не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Аналогичното важи и за четвъртия въпрос, който също не е бил обсъждан от въззивната инстанция.
Вторият и третия въпрос не са общи и абстрактни – каквото е изискването на чл.280 ал.1 ГПК. Те са фактически, свързани с фактите и обстоятелствата на конкретния случай, като отговорът им може да се даде след анализ на доказателствата при решаване на спора по същество. Предвид изложеното те не съставляват годно общо основание за допускане на касация, респективно не е налице основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.7/8.01.16 по г.д.№.860/15 на Окръжен съд Русе в частта му по иска с правно основание чл.344 ал.1 т.1 КТ.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Р. Г. М. срещу решение №.7/8.01.16 по г.д.№.860/15 на Окръжен съд Русе в останалата й част – по исковете по чл.220 ал.1 КТ, чл.128 КТ и чл.86 ЗЗД, като недопустима.
Определението в частта за недопускане на касация не подлежи на обжалване.
Определението в частта за оставяне без разглеждане на касационната жалба подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: