О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 982
Гр.С., 29.09.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети септември през двехиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.6936 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна Прокуратура С. срещу решение на Софийски апелативен съд, ГК, ІІс., №.1476/15.07.13г. по г.д.№.728/13г.
Ответникът по касационната жалба Август Д. М. я оспорва; предявява насрещна касационна жалба при условията на чл.287 ал.2 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил и отменил частично първоинстанционното решение, е присъдил на ищеца на основание чл.2 ал.1 т.2 З. 5000лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение /от претендирани 30000лв./, 3400лв. обезщетение за имуществени вреди от платен адвокатски хонорар в наказателното производство, 17015лв. обезщетение за пропуснати ползи от лихви за периода 9.10.08г.-9.02.12г. от незаконно задържане поради водено наказателно производство на парични суми /22000 евро с левова равностойност 43028,26лв., 5510 сръбски динара с левова равностойност 132,24лв. и 1577лв./, законната лихва върху горните суми считано от 5.12.11г. до окончателното изплащане и дължимите разноски. За да достигне до крайните изводи относно основателността на предявените искове, съдът е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като по повдигнато срещу ищеца от орган на Прокуратурата на Република България обвинение в извършването на митническо престъпление е постановена влязла в сила оправдателна присъда. Установил е и, че незаконното обвинение му е причинило неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания. По отношение на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като е съобразил -продължителността на наказателното производство /три години/, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищеца /тежко престъпление от общ характер/, интензитета на преживените от него негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката му /силно притеснение, особено засилено при непосредственото му участие в различни процедури по повод наказателното производство, нервност, раздразнителност, безсъние, ограничаване на социални и професионални контакти, отказ и отлагане на професионални ангажименти, свързани с пътуване зад граница/, възрастта на ищеца, обществения му и професионален статус, икономическите условия в страната към периода на наказателното преследване, както и факта, че не е била взета мярка „задържане под стража” и липсват доказателства, установяващи накърняване на доброто име на ищеца в резултат от наказателното преследване, съдът е приел, че обезщетението от 5000лв. е достатъчно да репарира претърпените неимуществени вреди. Относно иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, съставляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, въззивната инстанция е изследвала въпроса за наличието на предпоставките претърпяна вреда в конкретно определен размер, която да е в пряка причинна връзка от образуваното наказателно производство, и за липсата на друга възможност за обезщетяването й – вкл. в рамките на наказателното производство; обсъдила е и неоснователността на направеното възражение за съпричиняване. Във връзка с претенцията за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи в размер на лихвата, която би била получена за процесния период при влагане в банка на задържаните през време на наказателното преследване суми, съдът, позовавайки се на задължителна практика по чл.290 ГПК, е определил същата в размер на законната лихва, доколкото не са ангажирани доказателства за претърпени вреди над нейния размер.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, като е обусловил правните му изводи по предмета на спора /ТР №.1/2009г. ОСГТК на ВКС/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД и задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Сочи се противоречие по възприетото от въззивната инстанция по тези правни въпроси със задължителна съдебна практика – т.ІІ от ППВС №.4/1968г., т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г. на ОСГК на ВКС, както и т.19 от ТР №.1/2001г. на ОСГК на ВКС.
Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В. съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство /включително факта, че не е била взета мярка „задържане под стража”/, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищеца, интензитета на преживените от него негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката му, възрастта му, обществения му и професионален статус, икономическите условия в страната към периода на наказателното преследване. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице соченото противоречие.
Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г.
Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК – съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като съответните вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление – т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
К. се позовава и на чл.280 ал.1 т.2 ГПК във връзка с материалноправните въпроси относно определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага обществения критерий за страведливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, във връзка с въпроса допустимо ли е пресъждане на адвокатски хонорар, заплатен в друго производство /наказателно в случая/, като имуществена вреда по чл.2 ал.1 т.2 З., и по въпроса дължи ли се обезщетение за имуществени вреди /пропуснати ползи/ под формата на законни лихви върху суми, задържани и блокирани до приключване на наказателното производство.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1, т.2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение, трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Ако по прилагането на определена правна норма съществува противоречива съдебна практика, която, обаче, е била уеднаквена чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по реда на чл.291 ГПК, и обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК – независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос /т.3 от ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
К. цели да постави проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. № 532/24.06.2010 по г.д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г.д.№ 1916/2009, IV ГО/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател; поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики /разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса/. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика. Предвид изложеното по въпроса относно съдържанието на понятието „справедливост” не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Аналогично е положението и във връзка с останалите два въпроса, посочени в изложението по чл.284 ал.3 ГПК вр. с чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
По въпроса допустимо ли е пресъждане на адвокатски хонорар, заплатен в наказателното производство, като имуществена вреда по чл.2 ал.1 т.2 З., е налице задължителна пракрика на ВКС – решение №.843/23.12.09г. на ВКС по г.д.№.5235/08г., ІІ ГО, решение №.355/3.08.10г по г.д.№.1651/09г., ІІІ ГО. В същите е прието, че липсващата процесуална възможност да се упражни претенция за разноски в наказателния процес обуславя извод, че разходваните средства в хода на наказателното преследване, приключило с оправдателна присъда или прекратено в хипотезите на чл.2 ал.1 т.2 З., се явяват за лицето, подложено на неоправдана наказателна репресия, имуществена вреда, за която държавата дължи обезщетение на основание чл.4 З.. В обжалваното решение въззивният съд е достигнал до същия правен извод, този въпрос е решен в съответствие с цитираната практика, поради което и по отношение на него не е налице основанието на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
По въпроса дължи ли се обезщетение за имуществени вреди /пропуснати ползи/ под формата на законни лихви върху суми, задържани и блокирани до приключване на наказателното производство, също е постановена практика по реда на чл.290 ГПК – решение №.432/27.12.11г. на ВКС по г.д.№.1380/11, ІІІ ГО. В цитираното решение е посочено, че се дължи обезщетение за имуществени вреди в размер на законната лихва върху иззета с акт за митническо нарушение сума, за която при проведеното наказателно производство е постановена оправдателна присъда по обвинението за валутно престъпление, както и че за периода на задържането на сумата като предмет на престъплението, поради лишаване от ползването й, ищецът търпи вреди, чийто минимален размер е законната лихва за периода на задържане на сумата. Приетото в обжалвания акт във връзка с поставения въпрос е отново в съответствие с установената задължителна практика на ВКС. Поради това и по отношение на същия не е налице основанието на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Предвид всичко изложено по-горе, не са налице условията на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното от Апелативна прокуратура С. въззивно решение. При този изход на спора и на основание чл.287 ал.4 ГПК насрещната касационна жалба не следва да се разглежда.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Софийски апелативен съд, ГК, ІІс., №.1476/15.07.13г., постановено по г.д.№.728/13г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: