О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 625
Гр.София, 02.06.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети май през двехиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.1836 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. С. Г. срещу решение №.1873/10.12.14 по г.д.№.1967/14 на Окръжен съд Варна – с което е потвърдено решение №.3199/18.06.2014г. по г.д.№.659/14г. на Варненски районен съд, 9с., за отхвърляне на предявения от Н. С. Г. срещу Ж. С. Г. иск с правно основание чл.26 ЗЗД вр. с чл.44 ЗН за прогласяване нищожността на направен от ответницата отказ от наследството на баща й С. Ж. Г., вписан в особената книга на Варненски районен съд под №.8/19.01.11г.
Ответната страна Ж. С. Г. оспорва жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск за прогласяване нищожността на отказа на ответницата от наследството на баща й за неоснователен – поради което и е потвърдил първоинстанциноното решение, с което той е бил отхвърлен. За да достигне до този извод е приел, че ищецът има правен интерес от предявяване на иска /легитимира се като кредитор на наследодателя/, но по делото не е установено ответницата да е извършила действията по конклудентно приемане на наследството /открито на 15.11.2009г./, описани в исковата молба. Посочил е, че извършените такива – по организация на погребението, прибиране на личните вещи от болницата и изхвърляне на някои от мебелите от жилището на баща й – в което той е осъществил престъплението, като негодни /през 2001г./, не съставляват разпореждане с имуществото в полза на наследника. Първите две са действия, които обичайно се извършват от близките. Доколкото се твърди, че наследодателят е оставил движимо имущество /ценности, предмети, обзавеждане/, те не са индивидуализирани по вид, а с направените доказателствени искания на практика се цели тяхното установяване. Недоказан е и фактическия състав на укриване в хипотеза на чл.49 ал.2 ЗН – разпореждането с жилището в полза на ответницата е станало много преди смъртта на наследодателя и не е установено кои от вещите, находящи се в жилището, предмет на извършените през 2001г. разпредителни сделки /първоначално прехвърлено от бащата на ответницата на последната и впоследствиие – продадено от нея на трето лице/, са били пренесени от това жилище в жилището на ответницата – където баща й е живеел след като излязъл от затвора. Съдът е обобщил, че данните по делото не водят до убедителни изводи за приемане на наследството. Не се установяват действия на наследника, които разкриват действителното му намерение за приемане-каквито, предвид константната практика, съставляват действия за мълчаливо приемане на наследството и които се разграничават от действията на обикновено или временно управление на чуждо имущество. Ограничено посочените от ищеца в исковата молба, разгледани в контекста на установените факти и обстоятелства, не водят до извода, че ответницата е извършила действия, които изразяват волята й да приеме наследството, респективно, че направения след това отказ е нищожен.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
В изложението на касационните основания е налице позоваване на основанията на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК, като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1. „Следва ли към решението да се изложат и мотиви за всички правни и фактически изводи, обусловили постановяването на решението?” /чл.280 ал.1 т.1 ГПК – ППВС 1/13.07.53г., т.7-9; ППВС 2/67; ППВС 1810.11.85г./; 2.”Следва ли съдът да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна?” /чл.280 ал.1 т.2 ГПК – реш.№.91/1.03.12г. по г.д.№.461/11, І ГО на ВКС; реш.№.722/20.05.11г. по г.д.№.1485/09, І ГО на ВКС; реш.№.64/22.07.14 по г.д.№.6757/13, ІІ ГО на ВКС/; 3. „Следва ли съдът да разгледа и реши делото според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви – според общия им разум, основните начала на правото, обичая и морала?” /чл.280 ал.1 т.1 ГПК – реш.436/6.03.12 по г.д.№.1315/10, І ГО на ВКС/; 4.”Длъжна ли е всяка страна да установи фактите, на които основава своите твърдения?” /чл.280 ал.1 т.2 ГПК – реш. №.22/20.04.12 по г.д.№.13/12, РС Белоградчик; реш.№.317/30.11.09 по г.д.№.565/09г., ОС Сливен/; 5. „Длъжен ли е съдът да осигури възможност на страните и да им съдейства за установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото?” /чл.280 ал.1 т.1 ГПК – реш.№.346/30.12.11 по г.д.№.810/10, І ГО на ВКС; реш.№.64/22.07.14г. по г.д.№.6757/13, ІІ ГО на ВКС; реш.№.788/27.04.11 по г.д.№.120/10, ІV ГО на ВКС; реш.№.580/2.08.10 по г.д.№.1315/09, І ГО на ВКС/; 6. „Длъжен ли е съдът да обсъди и коментира прието и приобщено към делото доказателство – в частност договор за дарение на движими вещи от 20.05.00 и необходимо ли е фактическите и правни изводи на въззивния съд да се основават на всички събрани по делото доказателства?”/чл.280 ал.1 т.2 ГПК – реш.№.68/13.09.10г. по г.д.№.3382/08, ІV ГО на ВКС; реш. от 1.04.11 по г.д.№.125810, І ГО на ВКС; реш. №.389/29.06.10 по г.д.№.1359/09, І ГО на ВКС; реш.№.436/11 по г.д.№.1315/10, І ГО на ВКС/; 7. ”Налице ли е приемане на наследството с конклудентни действия от страна на Ж. Г. и укрила ли е тя наследствено имущество?” /чл.280 ал.1 т.2 ГПК – реш.№.489/1.02.13г. по г.д.№.891/11, І ГО на ВКС, реш. от 24.02.11 по г.д.№.597/10 по описа на РС Павликени, реш. №.395/4.11.10 по г.д.№.309/10, ІІІ ГО на ВКС, реш. от 13.07.11 по г.д.№.278/11, ОС Ямбол, реш. №.148/16.05.2011г. по г.д.№.291/11, ОС Хасково, реш от 9.07.13 по г.д.№.3818/12 РС Стара Загора/; 8.”До кой момент, който има право да наследява, може да управлява наследственото имущество?” /чл.280 ал.1 т.2 ГПК – мотиви към присъда №.153/24.03.10 по нохд №.5206/09, 14с., Пловдивски районен съд/; 9. „Защо Ж. Г. като единствен наследник след депозирането на отказа от наследство не е предала наследството на държавата или общината?” /чл.280 ал.1 т.2 ГПК – реш.№.279/22.10.14 по г.д.№.81/14, ІV ГО на ВКС, реш. №.577/30.09.2010 по г.д.№.732/10, ІV ГО на ВКС/; 10. „Има ли право наследник, отказал се от наследството, да получи обикновената покъщнина, при положение, че не е живял със своя наследодател?” /чл.280 ал.1 т.2 ГПК – реш.№.457/7.01.10г. по г.д.№.651/09, РС Стара Загора, реш.от 14.12.11 по г.д.№.1031/10, РС Русе,7с., реш.№.3527/17.07.13 по г.д.№.13398/12 , РС Варна, 21с./.
По отношение на първия въпрос основанието на чл.280 ал.1 ГПК не е на лице. Съгласно задължителната практика на ВКС – в това число и цитираната /както и ТР 1/4.01.01г. на ОСГК на ВКС, т.19, реш. №.157/8.11.11г. по т.д.№.823/0г. на ВКС, ІІ ТО, реш. №.134/30.12.13г. по т.д.№.34/13 на ІІ ТО и др./, въззивният съд следва да даде свое собствено разрешение по предмета на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изрази писмено в мотивите към решението си. Мотивите на въззивното решение трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Те не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона; да бъдат пълни, точни, ясни и убедителни. Въззивният съд не е процедирал в отклонение от горната практика. Той е изложил подробни мотиви по релевантните факти и обстоятелства, вкл. изрично е посочил, че не се установява какви вещи е оставил наследодателя в наследството, респективно какви вещи са били пренесени в новото жилище на ответницата. При това положение без значение е и представения договор за дарение с вписана дата 20.05.2000г. /с който майката на ответницата, предвид развода си с баща й, й дарява движими вещи/, още повече, че вещите, предмет на този договор, за които се твърди, че са били пренесени от ответницата в новото й жилище – дори и това да е било така, са били ползвани и владени от нея още преживе на наследодателя – т.е. тези нейни действия са предхождали /с повече от 9 години/ откриването на наследството му и не биха могли да бъдат тълкувани във връзка с твърдяното негово приемане, респективно да се считат за конклудентно приемане.
По отношение на втория въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.2 ГПК не е налице. То предпоставя правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение, да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос /т.3 от ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Цитираните от касатора решения съставляват задължителна практика по чл.290 ГПК и следователно не са противоречива практика по смисъла на т.3 от ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – поради което и не обуславят допустимостта на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. От друга страна, дори оплакването да се разгледа при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, то първото и третото решение на ВКС са неотносими към въпроса /касаят съответно косвен съдебен контрол върху актове за възстановяване на собственост и съществуване и местонахождение на движими вещи към момента на делбата/, а второто не съдържа изричен отговор в тази връзка. Отделно от изложеното, въззивната инстанция е процедирала при дадени съответни указания от първоинстанционния съд, а доколкото е отхвърлила доказателствени искания, това е направено с мотивирани определения, които не са произволни.
Аналогичното важи и във връзка с третия изведен въпрос. Цитираното от касатора решение касае действието на договор за прехвърляне на вещ от несобственик и е неотносимо към поставения въпрос и решаващата воля на съда.
Във връзка с четвъртия поставен въпрос се твърди противоречиво разрешаване от съдилищата. За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1, т.2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение, трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Ако по прилагането на определена правна норма съществува противоречива съдебна практика, която, обаче, е била уеднаквена чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по реда на чл.291 ГПК, и обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК – независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос /т.3 от ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. В случая представените съдебни решения не са придружени от доказателства, че са влезли в сила, а отделно от изложеното по въпроса е налице и задължителна практика на ВКС – в това число множество решения по чл.290 ГПК /реш. №.188/15.09.2014г. по г.д.№.5563/2013, ГК, ІV ГО на ВКС, реш. № 25/27.01.2012 по г.д. №.1832/2010, ІV ГО на ВКС, реш. №.670/15.11.2009 по г.д. №.695/2009, ІV ГО на ВКС, реш. №.724/30.11.2010 по г.д. №.507/2009, ІV ГО на ВКС, реш. №.512/ 29.06.2010 по г.д №.1082/2009/ – съобразно която всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията и възраженията си, и носи доказателствена тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, а е процедирал в съответствие с нея. Предвид изложеното касационно обжалване съобразно чл.280 ал.1 т.2 ГПК не следва да се допуска.
По отношение на петия въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице. Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната /реш.№.788/27.04.11 по г.д.№.120/10, ІV ГО на ВКС/ /останалите решения са неотносими към поставения въпрос, доколкото касаят обсъждането на всички доказателства; съществуването и местонахождението на вещите към момента на извършване на делбата; намаляване на завещателни разпореждания/, в изпълнение на принципа за установяване на истината, съдът следва да осигури на страните възможност и да им съдейства за установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото, като един от начините за това е събирането на допуснатите доказателства с участието на страните. Въззивната инстанция не е процедирала в отклонение от тази практика. Тя се е произнесла по доказателствените искания с определения, които са надлежно мотивирани и не са произволни – като доколкото са отхвърлени искания за събиране на доказателсва, това е било обосновано с тяхната неотносимост или недопустимост.
Изведените от касатора шести, седми и девети въпрос не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените въпроси не са общи и абстрактни – каквито визира чл.280 ал.1 ГПК, а конкретни, фактически, свързани с обстоятелствата по разглежданото дело. На тях може да се отговори едва с решение по съществото на правния спор, а не в настоящата предварителна фаза на касационното производство. От друга страна основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290 ал.1 ГПК/ /т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./. Предвид изложеното така формулираните въпроси не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Във връзка с осмия въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.2 ГПК не е налице. Цитираното от касатора решение съставлява невлязло в сила решение на наказателен съд – и следователно не представлява противоречива практика по смисъла на т.3 от ТР №1/2009 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС – с оглед посоченото по-горе.
Поставеният десети въпрос е неотносим. Той не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд и по него мотиви не са излагани. При тези обстоятелства не е свързан с решаващата воля на съда и не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 ГПК.
Жалбоподателят не се позовава на чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с конкретно формулирани от него въпроси. Доколкото общо посочва, че разглеждането на жалбата му по същество ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото, това не обосновава допускане на касация на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК – предвид изясняването му в т.4 от ТР №.1/2009 от 19 февруари 2010г. на ОСГТК на ВКС и доколкото то винаги предпоставя наличие на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на т.1 от същото тълкувателно решение.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.1873/10.12.14 по г.д.№.1967/14 на Окръжен съд Варна.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: