3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ по гр. д. № 704/10 г. на ВКС, І ГО, стр.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1038
гр. С., 19.11.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Р. Б., първо гражданско отделение, в закрито заседание на трети ноември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
изслуша докладваното от съдия РИКЕВСКА гр. дело № 704 по описа за 2010 година и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма][населено място] срещу решение № ІV-3 от 04.02.2010 г. по гр. д. № 583/09 г. на Окръжен съд[населено място]. Касаторът счита че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано.
Ответниците по касация Д. Я. Н., В. Я. А. и А. Я. А. оспорват жалбата.
ВКС, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 592 от 30.07.2009 г. по гр. д. № 595/01 г. на Районен съд[населено място]. Постановил е ново решение, с което е допуснал делба между Д. Н., В. А., А. А. и [фирма] на четириетажна административна сграда в имот пл. № 139 по плана на промишлена зона – С.[населено място], при квоти от по 16.64 % ид. ч. за първите трима и 50.08 % ид. ч. за [фирма].
В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК е формулиран материалноправен въпрос дали органът по чл. 6 ал. 1 ЗОСОИ е обвързан с действуващата нормативна уредба към момента на постъпване на заявлението на правоимащите, а не към датата на постановяване на акта за обезщетяване в съсобственост и дали разпоредбата на § 6 ал. 6 ПЗР на ЗППДОП /отм./ е приложима към постъпили преди влизането и в сила заявления за обезщетяване. Излагат се доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК.
За да допусне делбата съдът е приел, че страните са съсобственици на процесния имот. Ищците са наследници на П. и Я. С., бивши собственици на фабрика „Б. А.”[населено място]. През 1947 г. имотът, в който била построена фабрика за захарни и шоколадови изделия, бил национализиран по ЗНЧИМП. На 31.03.1998 г. наследниците са поискали да бъдат обезщетени за одържавения имот. Със заповед на министъра на промишлеността от 27.08.1998 г. за терена било признато право на обезщетение по реда на чл. 2 ал. 1 т. 1 от ЗОСОИ, а било отказано обезщетение за движими вещи и разрушените сгради. В отхвърлената част заповедта била обжалвана и с решения на ВАС № 7177 от 29.12.1999 г. и № 4896 от 18.07.2000 г. по гр. д. № 4752/98 г. отказът бил отменен. Съдът признал на наследниците право да бъдат обезщетени в съсобственост с [фирма] на сграда, построена в имота на бившите собственици, като определил и квотите на съсобственост на ищците от по 16.64 % ид. ч. за всеки един. В производството пред ВАС като заинтересована страна участвувал и касатора [фирма]. Не се спори, че процесната сграда е включена в активите на [фирма]. Установено е, че на 23.08.1994 г. Агенцията за приватизация открила процедура по приватизация на [фирма], която имала 75 % държавно участие, а 25 % от акциите били притежание на частни акционери. Според вещо лице, към момента на подаване на молбата за обезщетяване и към издаване на заповедта фирмата не била изцяло приватизирана, като делът на държавата бил 36.7 %. Видно е от данните по делото, че с решение № 948 от 30.07.2008 г. по гр. д. № 3956/07 г. на ВКС V ГО, установителният иск на [фирма] за собственост на процесната сграда срещу Д. Н., В. А. и А. А., е бил отхвърлен. В него съдът записал, че разпоредбата на § 6 ал. 6 ЗППДОП има предвид случаи при които към момента на подаване на заявлението за обезщетяване по ЗОСОИ чрез съсобственост приватизационната сделка е сключена, докато в случая към момента на подаване на заявлението от ответниците такава сделка не е била сключена и държавата не е загубила собствеността си.
В решението си въззивният съд приел че е допустимо да бъде извършен косвен съдебен контрол за материална законосъобразност на заповедта на министъра, тъй като [фирма] е бил страна в производството пред ВАС само в частта, в която е отказано право на обезщетение. Счел е заповедта е законосъобразна, тъй като ищците, като наследници на бившите собственици, имали право да възстановят имота си. Тъй като съществуващите сгради били разрушени и построени нови, следвало да бъдат обезщетени. Молбата за обезщетение била подадена в срок. Заповедта била издадена при действието на нормата на § 6 ал. 6 ЗППДОП /отм./ в редакцията с ДВ бр. 39 от 07.04.1998 г., но органът бил обвързан с действието на нормативната уредба към момента на постъпване на заявлението на правоимащите, т. е. с нормативната уредба от преди влизане в сила на § 6 ал. 6 ПЗР на ЗППДОП /отм./, тъй като материалният закон има действие занапред. Освен това, не било установено че към момента на издаване на заповедта приватизационната сделка е приключена. Към момента на обезщетяване на ищците държавата е била собственик на 36.7 % от акциите и те били достатъчни за да задоволят претенцията. Освен това, с влязлото в сила решение на ВКС бил разрешен въпросът, че [фирма] не е единствен собственик на сградата.
Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09 г. по т. д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение, трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на ГПК /отм./ по същия правен въпрос.
Няма противоречие между въззивното решение и решение № 870 от 20.07.2006 г. по гр. д. № 677/2005 г. на ВКС ІV ГО, а напротив, е в потвърждение от приетото от него. В решението е прието, че основателността на исканията за обезщетение се преценява към момента на подаване на искането за обезщетение, а дори и по-рано, към момента на влизане в сила на ЗОСОИ – 22.11.1997 г., като от датата на влизане в сила на заповедта по чл. 6 ал. 1 ЗОСОИ правоимащите се легитимират като собственици на предоставените им в обезщетение обекти. В решението също така е прието, че нормата на § 6 ал. 6 ПЗР на ЗППДОП /отм./ не намира приложение в случаите когато ищците са заявили искането си за обезщетение преди изменението на закона с ДВ бр. 39 от 04.07.1998 г. В този смисъл е и решение № 1235 от 05.01.2009 г. по гр. д. № 5235/07 г. на ВКС V ГО, на което въззивното решение също не противоречи. Решение № 1478 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 3349/07 г. на ВКС V ГО няма отношение към спора, тъй като касае спор дали е възможно възстановяване собствеността на земеделска земя или собственикът следва да бъде обезщетен, включително и за възможността съдът да прецени действителността на решението на ОСЗ като административен акт, както и неговата материална законосъобразност по пътя на инцидентния съдебен контрол. Въззивното решение не противоречи и на решение № 1905 от 01.02.2002 г. по гр. д. № 1596/2001 г. на ВКС IV ГО. В него е разгледан конкретен спор за собственост на недвижим имот. За да има противоречиво разрешение на въпроса, трябва решенията са постановени при еднаква фактическа обстановка и еднакви факти. Тъй като цитираното решение касае друг имот, фактите доказани в отделните производства не водят до извод за противоречива съдебна практика. В случая ВКС е приел, че въззивният съд е обсъдил само нормата на § 6 ал. 6 ПЗР на ЗППДОП /отм./ и я намерил за неотносима към спора. Изложил е съображения, че разпоредбата на § 6 ал. 1 и 6 от ПЗР на ЗППДОП /отм./ се прилага в процедурата по приватизация като способ за превръщане на държавната и общинска собственост в частна, но не и в исковото гражданско производство. Незаявяването на определено право пред органа по приватизация според съда не може да има за последица погасяване на самото субективно материално право и недопустимост на неговата реализация по съдебен ред. Настоящият спор е различен, а именно дали ищците е следвало да бъдат обезщетени със съсобственост или с компенсаторни записи, затова цитираното решение не му противоречи. Нормите на Конституцията на Р. Б. не попадат в приложното поле на соченото основание, тъй като не са съдебна практика. Конституционният съд не е орган на съдебна власт по смисъла на чл. 119 от Конституцията на Р. Б., затова решение № 26 от 15.10.1998 г. по к. д. № 27/98 г. не е основание за допустимост на касационно обжалване. Определение № 205 от 17.03.2009 г. по гр. д. № 4543/08 г. на ВКС І ГО също не може да бъде критерий за допустимост на касационно обжалване, тъй като е постановени в производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ГПК и не формира сила на пресъдено нещо. С него не се разрешава конкретен спор, а се извършва селективна дейност по отношение на въззивните решения подлежащи на касационен контрол, с оглед възприетия факултативен достъп до третата инстанция.
По изложените съображения обжалваното въззивно решение не е постановено в отклонение от практиката на ВКС по посочения съществен материалноправен въпрос и не попада в приложното поле на чл. 280 ал. 1 ГПК, затова не следва да се допуска касационно обжалване.
Ответниците по касация претендират за разноски. Тъй като не са представили доказателства за заплатени такива, разноски не се присъждат.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № ІV-3 от 04.02.2010 г. по гр. д. № 583/09 г. на Окръжен съд[населено място].
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: