1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1242
Г., 16.12.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 14.12.2010 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: М. И.
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №1155/10 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на ЕТ „Х. К. – Т. Т.”, починал и заместен от наследниците К. Т. и И. Т., без данни да е поето търговското предприятие, срещу въззивното решение на Апелативен съд – София /АС/ по гр.д. №1890/09 г. и по допускане на обжалването.
С въззивното решение е уважен до размер на 29 073 лв. предявеният от К. П. срещу първоначалния касатор иск по чл.92, ал.1 от ЗЗД – сумата е присъдена като неустойка за забава по чл.15 от сключения между страните предварителен договор от 23.02.04 г., ведно със законната лихва.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.
Не са налице обаче основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК – касаторът се позовава на т.2 и 3. Твърди, че материалноправният въпрос за размера на неустойката и намаляването й поради прекомерност се решава противоречиво от съдилищата, според приложената практика; процесуалният въпрос за доказателственото значение на относимите и незаинтересовани св. показания при установяване на воля на страните, различна от изразената в писмения им договор, пък според касатора е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В случая въззивният съд е установил дължимостта и размера на неустойката за забава, предвидена в предварителния договор – според счетоводната експертиза тя възлиза на 62 886 лв. за процесния период на забава. Присъдил я е до заявения с иска размер 32 000 лв., намален с 2926 лв. от предявените за прихващане насрещни вземания на ответника. Не е уважил възражението на ответника за намаляване на неустойката поради прекомерност, защото нейният размер е обусловен единствено от периода, за който е допуснато неизпълнение.
Тези изводи на въззивния съд не противоречат на представените от касатора решения – Р №1593/55 г. за служебното намаляване на неустойката е неотносимо към случая, при изрично направеното възражение за прекомерността й от ответника. няма противоречие и с Р №1460/ 55 г. и №138/56 г. постановени след преценка за прекомерност на неустойката спрямо действително претърпените щети /в настоящия случай прекомерност не е констатирана/, като е прието, че това е единствената предпоставка за намаляването й и не е необходимо да се доказва оправдателна за длъжника причина. Според решение №125/63 г. доказателствената тежест за прекомерност на неустойката спрямо действително претърпените вреди е на ответника – длъжник; изправната страна – кредитор по вземането за неустойка не е длъжна да установява действителния размер на вредите от неизпълнението, тъй като те са предварително определени от страните. В случая ответникът – касатор не е провел доказване за прекомерност на неустойката спрямо действително претърпените от ищеца вреди от забавата. Доводът му, че размерът на неустойката – 2/3 от пазарната цена на обекта по договора, сам по себе си сочи на прекомерността й не е възприет от въззивния съд. Р №1253/99 г. е по въпроса за изискуемостта и респ. – периода на неустойката, който не може да бъде изменян в полза на една от страните, като й се присъдят вреди до настъпване на изискуемостта. Този въпрос също е неотносим към спора и приетото от съда по настоящото дело. Поради горното основанието по чл.280, ал.1,т.2 от ГПК не е налице.
Въззивният съд е приел, въз основа на оригинала на предварителния договор, че на осн. чл.7 б.”в” и „е”от него ответникът като продавач се е задължил да извърши строително – монтажните работи на обекта съгласно архитектурния и конструктивен проект, без довършителните работи, но до вид, годен за ползване съобразно нормативните изисквания. Уважил е частично възражението на ответника за прихващане със стойността на допълнително извършените от него работи, извън предмета на договора. Изложил е подробни съображения, вкл. с позоваване на действащата нормативна уредба – Наредба №1 за ползване на топлинна енергия от 79 г., че ответникът няма доказано вземане срещу ищеца за част от предявените за прихващане разходи – тези за външно топлозахранване. В случая степента на завършеност на обекта е ясно посочена в предварителния договор. Със св. показания не могат да се установяват уговорки, невписани или различни от писмено постигнатите в договора между страните /Р №1290/96 г. на ВКС, второ гр. отд./. Процесуалният въпрос е разработен в практиката по чл.133, б.”д” от ГПК, отм. / сега чл.165, т.5 от ГПК/ и затова не са налице предпоставките по чл.280, ал.1,т.3 от ГПК, за допускане на обжалването с цел тълкуване на закона за точното му прилагане, както и за развитието на правото.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №1890/09 г. от 15.03.10 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: