ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 662
София, 25.11. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Б.С. ч.гр.д. № 515 по описа за 2010г., приема следното:
Производството е по чл.278 ал.1 във вр. с чл.274 ал.3 от ГПК по частната касационна жалба вх. № 6336/30.VІ.2010г. на адвокат М. като процесуален представител на Р. Л. Ф. от[населено място] срещу въззивното определение на П. окръжен съд /ПОС/ № 1587 от 09.VІ.2010г. по ч.гр.д. № 463/2010г.
Ответникът по частната жалба С. “С и Т” Г. О. към ДП “Н.” София не е заявил становище пред настоящата инстанция.
Частната жалба е подадена в предвидения в закона и указан в атакувания акт преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване ВКС на РБ съобрази следното:
С атакуваното определение ПОС е потвърдил определението на Левченския РС от 27.ІV.2010г. по гр.д. № 76/2010г., с което делото, образувано по предявените от Ф. срещу С. “С и Т” към ДП “Н.” искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 4 от КТ, е прекратено и на основание чл.118 ал.2 от ГПК е изпратено по подсъдност на РС Горна Оряховица. Въззивният съд е взел предвид, че според допълнителното споразумение между страните № 833/19.ХІІ.2008г. към трудовия договор от 13.ІІ.1989г. ищецът е с длъжност техник-механик ЖПТ/РВ и място на работа уч.Чкв.-Яс-Плевен-Лесичери; Т.-С. и че мястото на работа са съответните участъци от железопътното трасе и гарите в посочените населени места, сред които не е гара Л.. При това положение е направен извод за неоснователност на твърдението на ищеца, че мястото му на работа, и то обичайното, е било в[населено място], при положение, че според естеството на трудовите му функции то обхваща целият 100 километров /по неговите твърдения/ участък. Дори преобладаващо да се е намирал в[населено място], където живее, това не установява факта, от който той се стреми да извлече изгтодни последици, а сочи на спор между страните относно мястото на работа и обема на трудовите задължения, което е пречка да се приеме, че е налице хипотезата на чл.114 от ГПК и че ищецътт има право на изборна местна подсъдност.
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че правилното решаване на казуса е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Съображенията за това са, че чл.114 от ГПК е нова, поради което се налага да бъде утвърдена правилна съдебна практика съобразно вложеният в нея смисъл. Необходимо е да бъде извършена правилна преценка и анализ на доказателствата по делото. Моли се да бъде прието, че в атакувания акт въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакувания въззивен акт.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторът не е формулирал по посочения начин въпросът, по който се е произнесъл въззивният съд, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Не представляват посочване на правен въпрос релевираните в изложението твърдения за необходимост от “правилна преценка и анализ на доказателствата по делото с оглед уеднаквяване на практиката на съдилищата по прилагането на закона”. При това положение не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване, което е пречка за преценка за наличието и на твърдяния допълнителен критерии по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за селекция на касационните жалби. Следва да се отбележи в тази връзка и че по приложението на чл.114 от ГПК вече има съдебна практика, обективирана в Определение № 685/10.ХІІ.2009г. по ч.гр.д. № 682/2009г. на ВКС състав на ІІІ ГО, което обуславя липса на твърдяната хипотеза, съдържаща се в основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК /виж т.4 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК/.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно определение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определението на П. окръжен съд, ГО, І граждански състав, № 1587 от 09.VІ.2010г. по ч.гр.д. № 463/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: