1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1250
гр.София, 30.11.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто
гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и четвърти ноември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1803/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на [заличено име на фирма] – София, за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на К. окръжен съд от 26.05.2010 г. по гр.д.№ 4/ 2010 г. С посоченото решение е потвърдено решение на К. районен съд по гр.д.№ 128/ 2007 г., като по този начин е отхвърлен предявения от касатора против Д. Т. С. иск за заплащане на сумата 4 747,80 лв – законна лихва за забава върху обезщетение за липси в размер 3 260 лв за период 04.01.1997 г. – 27.02.2002 г.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че за да постанови решението си въззивният съд е отговорил положително на материалноправният въпрос погасяват ли се лихвите за забава, дължими при един паричен дълг, които са начислени преди погасяването на този дълг с прихващане, извършено в хода на изпълнителен процес. Според касатора по този въпрос е налице противоречива практика, тъй като в решения на ВСРБ и на ВКС по граждански дела с номера 1092/ 1963 г. на І г.о., 183/ 1990 г. на І г.о., 226/ 1995 г. на І г.о., 383/ 1996 г. на І г.о., 551/ 1998 г. на ІІ г.о. и 201/ 1998 г. на І г.о., 60/ 2004 г. на ТК, на същия въпрос е даден отрицателен отговор. Позовава се и на определения на ВКС по гр.д.№ 41/ 199 г. на V г.о. и гр.д.№ 5035/ 2008 г. на ІІ г.о. Поради това жалбоподателят претендира за допускане на касационно обжалване на решението, съответно отмяната му.
Ответникът по касация Д. Т. С. не взема становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
Основанието по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК има предвид противоречие между влезли в сила съдебни решения (ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) по такъв правен въпрос, който обуславя правните изводи на съда, релевантни за крайния изход от спора. Въпросът в обжалваното решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. От това е видно, че определенията на ВСРБ и ВКС (включително тези по чл.288 от действащия ГПК) не могат да обосноват извод за наличие на противоречива практика, тъй като в тях не се разрешават правни въпроси със сила на пресъдено нещо. Поради това не следва да се обсъждат доводите на касатора, които съдържат позоваване на определения на ВКС с цел да докажат наличие на противоречива практика по повдигнатия материалноправен въпрос.
Този въпрос обуславя въззивното решение, обаче не се разрешава противоречиво от съдилищата. Практиката, която признава ретроактивният погасителен ефект на извънсъдебното прихващане, е трайно установена и непротиворечива. Това означава, че с погасяване на двете насрещни вземания до размерът на по-малкото от тях, се погасяват и вземанията за лихви, изтекли до момента на прихващането, съответни на по-малкото по размер вземане. Приложените от касатора решения на ВСРБ и ВКС, противно на твърденията на касатора, не дават различно разрешение на въпроса. Решение на ВСРБ, І г.о. по гр.д.№ 1092/ 1963 г. не третира въобще погасителният ефект на прихващането по отношение на лихвите, дължими за по-малкото от компенсираните вземания, а се занимава с ефекта върху самите компенсирани вземания, а това е извън предмета на настоящето производство. Решения на І г.о. но ВСРБ по гр.д.№ 183/ 1990 г., гр.д.№ 382/ 1996 г. и гр.д.№ 226/ 1995 г. са постановени въз основа на правен извод за обратното действие на прихващането, т.е. обжалваното въззивно решение, не е в разрез, а е в унисон с тях. Решение на ВКС, І г.о. по гр.д.№ 201/ 1998 г. е мотивирано с действие на компенсацията за в бъдеще, но то касае възражението за съдебно прихващане, а не извънсъдебното, поради което противоречие с обжалваното въззивно решение не е налице. Що се касае до решения на ВКС, ІІ г.о по гр.д.№ 551/ 1998 г. и решение на ВКС, ТК по гр.д.№ 60/ 2004 г., в тях няма произнасяне, което да има връзка с повдигнатия въпрос. Първото решение разглежда хипотеза на недопустимост на иск, с които се предявява възражение за прихващане, а второто съдържа произнасяне кога длъжникът по едно главно вземане се счита поставен в забава и дължи обезщетение по чл.86 от ЗЗД. И двете решения не се занимават с погасителния ефект на компенсацията по отношение на лихвите, които са били дължими преди извършването на компенсационното волеизявление.
По тези мотиви следва да се приеме, че не се оправдават доводите на касатора за наличие на противоречива практика по повдигнатия от него материалноправен въпрос. Не са налице твърдяните основания по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК и касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода от касационното производство, само ответникът по касация има право на разноските по него, но той нито е доказал извършване на такива, нито е искал присъждането им.
По изложените съображения настоящият състав на Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на К. окръжен съд от 26.05.2010 г. по гр.д.№ 4/ 2010 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: