2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1261
София, 06.12.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести декември през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 689 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Иван К. Д. от[населено място], чрез процесуалния му представител адв. И. А., против въззивното решение № 212 от 17 декември 2009 г., постановено по в.гр.д. № 512 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г., с което е обезсилено решение № 39 от 21 май 2009 г., постановено по гр.д. № 1383 по описа на районния съд в[населено място] за 2008 г. и делото е върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост, като е повдигнат материалноправният въпрос, разрешен в противоречие с практиката на ВКС за това, че заместник-кметовете могат да изпълняват правомощия от изключителната компетентност на кмета само ако са изрично оправомощени за това, а не просто по силата на самия закон, поради което са налице и две отделни хипотези по чл. 39, ал. 2 и ал. 3 ЗМСМА; съдът неправилно приел, че първата инстанция е следвало да се произнесе дали посочените документи са истински като издадени от длъжностно лице, което за съответните дни е имало право на това, като липсват доказателства за изричното упълномощаване на подписалото документите лице; съдът не е обсъдил доводите на ищеца, че определянето със заповед на лице, което да изпълнява функциите на кмет по чл. 44 ЗМСМА, не създава у него компетентност за извършването на разпоредителни сделки с имоти – общинска собственост; въззивният съд е изместил предмета на спора. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се сочи, че за извършването на разпоредителни сделки, какъвто е конкретният случай, длъжностното лице следва да е било изрично упълномощено; същественият въпрос, който е следвало да бъде изяснен от съда е процесните документи подписани ли са от лице с редовна представителна власт и може ли то по силата на това конкретно упълномощаване да се разпореди с недвижим имот – общинска собственост, като общото заместване по смисъла на чл. 39, ал. 2 ЗМСМА не представлява оправомощаване за разпореждане с недвижими имоти по чл. 39, ал. 3 ЗМСМА; необходимо е тълкуването на чл. 39, ал. 2 и ал. 3 ЗМСМА при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Представят се четири решения на ВАС, решение на административен съд и определение на ВКС по реда на чл. 288 ГПК.
Ответниците Б. Б. Б. от[населено място], П. Л. И. от[населено място] и [община], не дават отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че районният съд се е произнесъл по непредявен иск – от него е поискано да се произнесе по автентичността на документи – дали те са подписани от кмета на общината, а не дали са подписани от лицето д-р Ц., който на датите, когато са издадени документите, не е бил в града и не е могъл да изпълнява функциите на кмет; съдът се е произнесъл и плюс петитум в частта, с която е разгледал истинността на документа с оглед неговата верност; делото е върнато с указанието съдът да прецени дали посочените документи са истински като издадени от длъжностното лице, което през дните, когато са издадени, е имало право на това.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси изрично по третото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Същевременно касаторът представя и съдебна практика, поради което ВКС следва да прецени и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора. Като такъв правен въпрос касаторът извежда този по тълкуване на разпоредбите на чл. 39, ал. 2 и чл. 39, ал. 3 ЗМСМА.
За да обоснове тезата си, касаторът представя четири решения на ВАС (решение № 7673 по адм.д. № 6575 за 2008 г. на ІІ отделение, решение № 11398 по адм.д. № 6136 за 2003 г. на V отделение, решение № 10659 по адм.д. № 4787 за 2006 г. на ІV отделение и решение № 6831 по адм.д. № 1909 за 2007 г. на ІV отделение) и решение по адм.д. № 69 за 2007 г. на административния съд[населено място], които обясняват разликата между двете форми на прехвърлена компетентност – заместване и делегиране, които се уреждат в посочените текстове на ЗМСМА, като съдебните състави приемат, че не е допустимо упълномощаване или делегиране на права на трети лица, извън случаите, когато кметът не изпълнява законовите си функции поради отсъствие. Последният представен съдебен акт –определение № 183 по гр.д. № 3217 за 2008 г. на V ГО, не следва да се обсъжда в разглеждания случай, тъй като не разисква приложението на посочените текстове на ЗМСМА, а по чл. 39, ал. 4 ЗМСМА.
Касационният съд приема, че поставеният от касатора материалноправен въпрос е основният по спора, но разрешаването му не е сторено от въззивния съд в атакуваното решение по различен начин от този, който се възприема от касатора. От една страна по същината си указанията на въззивния съд са именно тези, които касаторът сочи – следва да се даде отговор на въпроса дали подписалото процесните документи лице е имало право да стори това по съответния законов ред. При разглеждането на делото първоинстанционният съд ще даде и тълкуване на двете посочени законови хипотези. От друга страна решаващият довод на въззивния съд е, че първата инстанция не се е произнесла по действително предявения иск. Обуславящ изхода на спора въпрос в това отношение не е зададен от касатора, а както приема задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284 ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира; освен това ВКС не може да допуска касационното обжалване по въпрос, който е обуславящ изхода на спора, но касаторът не го сочи. На последно място, представените от касатора административни решения не биха могли да обосноват наличието на противоречива съдебна практика, (по смисъла на т. 3 от цитираното ТР № 1/2009 г., понятието “практика на съдилищата” включва практиката на административните съдилища в случай, че приложението на гражданскоправна норма има преюдициално значение за разрешаване на административно дело), тъй като не е налице поставен за разрешаване обуславящ изхода на спора правен въпрос.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 212 от 17 декември 2009 г., постановено по в.гр.д. № 512 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: