1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 390
Гр. С., 28.03.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 26.03.13 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №1397/12 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивното решение на Окръжен съд Враца /ОС/ по гр.д. №596/12 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен искът на Държавата, чрез областния управител на обл. В., срещу касатора с пр. осн. чл.26, ал.1 от ЗЗД, като е призната нищожността на сключения между страните съответно като продавач и купувач договор за продажба на земя – частна държавна собственост, по реда на чл.44, ал.2 от З., поради противоречие със закона.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3. Поставя като значими за спора въпросите: допустима ли е защита на правото на собственост с установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, ако оспорващото правото на ищеца лице владее вещта, предмет на това право към момента на сезиране на съда и по време на спора; ползват ли се със задължителна сила мотивите на постановеното в производството по оспорване на индивидуален адм. акт съдебно решение на административния съд и следва ли гражданският съд да зачете приет като доказателство официален документ по см. на чл.179 от ГПК; има ли значение за придобиването на право на собственост върху имот – частна държавна собственост видът на сградата – дали е с временен или траен устройствен статут. Намира, че първият въпрос е решен в противоречие с ТР №178/86 г. на ОСГК, а останалите два са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – за изясняване на точния смисъл на разпоредбите на чл. 302 и чл. 179 от ГПК и за създаване на съдебна практика по приложението на чл.44, ал.2 от З. / ред. ДВ бр.32/05 г./.
Първият въпрос не е решен в противоречие с цитираното ТР №178/86 г. Според него собственикът на недв. имот може да предяви иск за защита на правото си на собственост против лицето, на което по обстоятелствена проверка е издаден нотариален акт за собственост на същия имот. Искът може да е по чл.108 ЗС или по чл.97, ал.1 от ГПК, в зависимост от породения спор и от това кой владее вещта по време на спора. Или разрешението в ТР е за иска за собственост / осъдителен или установителен/, а предявеният и уважен в случая иск е по чл.26, ал.1 от ЗЗД – за нищожност поради противоречие със закона на сключения между страните договор за продажба на земя. В. съд е приел, че ищецът като страна по договора има интерес да предяви иска за признаване нищожността на договора. В същия смисъл е и трайната практика на ВКС, вкл. по чл.290 от ГПК – р. по гр.д. №1331/10 г., второ г.о., по гр.д. №381/01 г. на четвърто г.о. и др.
Вторият въпрос не е обоснован откъм значимост за спора, за да се приеме за обща предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК. В. съд е приел, че в предходно административно производство със съдебно решение е призната за нищожна заповедта за откриване на процедурата по продажба, като противоречаща на чл.44, ал.2 от З.. Представеното по делото писмо на ДНСК / за което се отнася въпросът/, установяващо законност на строежа не повлиява върху извода за нарушение на закона и неспазена процедура по придаване траен устройствен статут на изградения с разрешение по чл.120, ал.4 от ППЗТСУ, отм. обект, като предпоставка за продажбата му. Съобразена е както задължителността на решението административния съд относно валидността на адм. акт – чл.302 ГПК, така и материалната доказателствена сила на официалния документ, издаден от ДНСК, удостоверяващ издадените документи за строежа и законността му като временен обект – чл.179 от ГПК. Първата разпоредба е разяснена в задължителната съдебна практика – в ТР №5/11 г. на ОСГК е прието, че при осъществен пряк контрол за валидност на административен акт, гражданският съд по подсъден му друг спор не може да осъществява повторен косвен контрол за валидността на акта. Втората разпоредба е нова само по номерация /съответства на чл.143 от ГПК, отм./ и въпросите по тълкуването и прилагането й са широко застъпени в съд. практика.
Задължителната сила на решението на административния съд изключва пререшаване на въпроса за валидността на заповедта от 28.04.09 г. на областния управител, с която е наредено да се продаде земята на дружеството – касатор. Насоченият именно към предпоставките за валидност на заповедта трети въпрос е преклудиран с разрешаването му от адм. съд, затова стои извън предмета на спора пред гражданския съд и също не обосновава общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК – ТР №1/19.02.10 г.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Враца по гр.д. №596/12 г. от 3.10.12 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: