1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 241
Гр. С., 26.02.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 19.02.13 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №1162/12 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Ц. А. срещу въззивното решение на Апелативен съд С. /АС/ по гр.д. №1024/12 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен предявеният от [община] срещу касатора иск по чл.236, ал.2 ЗЗД за сумата от 76 063 лв., представляваща обезщетение за ползване от ответника на земеделски земи за периода 20.09.06 -31.12.08 г., след прекратяване на наемния договор между страните и въпреки противопоставянето на наемодателя – ищец, ведно със законната лихва и деловодните разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позавава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 от ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС / конкретна не е посочена/ по въпросите: дължи ли се обезщетение от наемателя по чл.236, ал.2 от ЗЗД, при положение, че не е ползвал земите за процесния период; дължи ли се това обезщетение, когато наемният договор не е прекратен с изтичане на срока, за който е сключен, а едностранно от наемодателя; дължи ли се обезщетението по чл.236, ал.2 от ЗЗД при прекратяване на наемното правоотношение по административен ред – както според касатора е в случая –и кои норми уреждат последиците от прекратеното правоотношение – на ЗЗД или на З.; с какъв акт се предават земеделските земи от наемателя на наемодателя, за да се приеме, че първият е изпълнил задължението си по чл.233 от ЗЗД, при положение, че липсват данни / липсва формален акт/ за предаване на земите при сключване и в изпълнение на наемния договор. Сочи още, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по см. на чл.280, ал.1,т.3 от ГПК. Това основание, обаче, не е мотивирано с отчитане на специфичната му цел и предпоставки, посочени в ТР №1/19.02.10 г., а във връзка с него се излагат съображения за допуснати съществени процесуални нарушения и за нарушаване на материалния закон от въззивния съд.
ВКС намира, че сочените основания за допускане на обжалването не са налице. В постановеното между същите страни решение на ВКС, четвърто г.о. по гр.д. № 645/10 г. по претенция за наемна цена, основана на наемния договор между страните от 31.10.02 г. / във връзка който са и поставените сега въпроси/ е прието, че договорът е прекратен едностранно от ищеца, като изправна страна с едностранно волеизявление – заповед на кмета на общината от 2.02.06 г. След тази дата, при изразеното със заповедта противопоставяне на наемодателя на ползването на земите, бившият наемател дължи за ползването обезщетение по чл.236, ал.2 от ЗЗД. Или вторият от поставените въпроси е решен с въззивното решение в съответствие с цитиранато решение на ВКС, постановено в предходен спор между същите страни.
В. съд е приел за установено от данните по делото, че за процесния период ответникът по иска е бил в държане на земеделските земи – в негова тежест е да установи връщането на земите, които са му предадени за ползване с наемния договор, но в случая той не е доказал това. Този извод съответства на практиката на ВКС – напр. р. по гр.д. №1081/09 г. на трето г.о., в което е посочено: Задължението за връщане на наетата вещ от страна на наемателя е установено от закона с разпоредбата на чл. 233, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Връщането на наетата вещ по см. на чл. 233, ал. 1 ЗЗД не е просто изоставяне на същата, а акт предприет по инициатива на наемателя, който подлежи на доказване, каквото в случая не е проведено.
Предаването / респ. връщането/ на вещта е фактическо действие и подлежи на доказване с всички доказателствени средства, както е прието и в обжалваното въззивно решение.
Ако не е установил, че е върнал вещта бившият наемател дължи обезщетението по чл.236, ал.2 от ЗЗД, независимо дали фактически я ползва и извлича ползи / добив/ от нея – цитираното от въззивния съд опр. по т.д. №160/09 г. на второ т.о. В общия случай обезщетението е в размер на средния пазарен наем,като той не може да бъде по-нисък от уговорения размер на наема по прекратения договор за наем – р. по гр.д. №1332/10 г. на трето г.о. , по гр.д. №765/09 г. на трето г.о. и др.
З. препраща към ЗЗД относно прекратяване на наемните правоотношения за обекти, какъвто е прицесният – чл.15, ал.3 З.. Последиците от прекратяването също се уреждат от гражданския закон, както е прието в цитираното по –горе р. на ВКС, четвърто г.о. по гр.д. №645/10 г.
В. решение не противоречи на практиката на ВКС – задължителна, ръководна и трайна, поради което не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 от ГПК. Основанието по т.3 пък въобще не е обосновано откъм специфичните му цел и предпоставки, при отчитане на разликата между основанията по чл.280, ал.1 от ГПК и тези по чл.281,т.3 от ГПК, разяснена в ТР №1/19.02.10 г.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд С. по гр.д. № 1024/12 г. от 21.06.12 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: