2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 707
гр. София, 16.12.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети ноември през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 628 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Постъпила е частна касационна жалба от Л. Х. Я. от[населено място], чрез процесуалния й представител адв. Ж. А., против определение № 249 от 15 октомври 2010 г., постановено по в.ч.гр.д. № 416 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2010 г., с което е потвърдено определение № 2078 от 24 септември 2010 г., с което производството по гр.д. № 2069 по описа на районния съд в[населено място] за 2010 г. е прекратено, защото не били изпълнение указанията на съда да се посочи надлежен ответник, защото искането за конституиране на двама ответници при условията на алтернативност е недопустимо.
В жалбата се сочи, че процесуалната легитимация на ответника следва от правното твърдение на ищцата; ответник е работодателят, издал заповедта за уволнение; ако искът е предявен срещу ненадлежна страна, то за ищцата остава рискът той да бъде отхвърлен като неоснователен, но производството не може да бъде прекратено поради недопустима искова молба; вместо да разпореди връщане на исковата молба, съдът е прекратил производството; липсата на доказателства за правоприемство между двете детски градини не прави претенцията недопустима, като в тежест на работодателя е да установи, че е налице прекратяване, а не преобразуване в друг субект. В изложение към частната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по процесуалноправния въпрос кой е надлежният ответник по искове с правно основание по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ в случаите, когато трудовото правоотношение е прекратено поради закриване на предприятието – в случая поради закриването на общинско детско заведение. Допускането на въззивния акт до касационен контрол се търси на основание противоречивото му разрешаване от съдилищата (сочи се решение на окръжен съд) и поради значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С атакуваното определение въззивният съд приел, че още с исковата си молба ищецът следва да конкретизира ответника; стореното от ищцата алтернативно посочване на ответници е процесуално недопустимо с оглед изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК; при такава алтернативност вторият алтернативно посочен ответник би бил в невъзможност да организира защитата си; съдът не е в право да избира ответник по аргумент на чл. 6 ГПК; няма пречка искът да бъде насочен и срещу двама ответници едновременно, но в случая ищцата претендира единият от тях да бъде осъден като предпочитан ответник, а вторият – алтернативно; законът допуска алтернативно обективно съединяване на искове, но само срещу един и същи ответник.
Частната жалбоподателка е предявила искова молба за отмяна на заповед за уволнение, за възстановяването й на работа и за заплащане на обезщетение за оставането й без работа поради незаконното уволнение. Като ответник в исковата молба е посочен работодателят, издал съответната заповед. Препис от исковата молба бил връчен на лице, което не представлява ответника по исковата молба. Съдът разпоредил исковата молба да се връчи на кмета на общината. Кметът на общината посочил, че ответникът е закрит с решение на общинския съвет и върнал на съда исковата молба. Със заявление от 17 септември 2010 г. ищцата посочила, че предявява исковете срещу друга детска градина, в която работодателят й бил преобразуван и срещу общината при условията на алтернативност с предпочитан ответник детската градина.
След преценка на доводите на жалбоподателката и обстоятелствата по делото, съдът намира, че поставеният процесуалноправен въпрос не е бил изобщо предмет на произнасяне от страна на въззивния съд. Решаващите доводи в атакувания съдебен акт могат да предизвикат следните въпроси – процесуално допустимо ли е ищецът да посочи алтернативно ответниците по иска и да заяви кой от тях е предпочитаният от него ответник, вторият алтернативно посочен ответник в състояние ли е да организира защитата си при тази ситуация, допустимо ли е съдът сам да избере спрямо кого от посочените алтернативно ответници да се развие съдопроизводството по заявените искове. Подобни въпроси обаче частната жалбоподателка не е задала. Според действащата система за допускане на въззивните съдебни актове до касационен контрол, както приема задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, касаторът/частният жалбоподател е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284 ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира; освен това ВКС не може да допуска касационното обжалване по въпрос, който е обуславящ изхода на спора, но касаторът не го сочи.
След като частната жалбоподателка не е успяла да постави обуславящ изхода на конкретния спор въпрос, то касационния съд не може да допусне касационното обжалване на определението на въззивния съд до касационно разглеждане, независимо от интереса на частната жалбоподателка спорът да бъде разгледан. Друг извод не следва и от представеното съдебно решение – отново валиден е изводът, че при липса на поставен обуславящ изводите на въззивния съд въпрос от мотивите на съдебното решение не може да се изведе такъв при съпоставяне на мотивите на съответното съдебно решение и мотивите на въззивния съд. Освен това представеното съдебно решение не представлява влязла в сила съдебна практика, която да предпоставя противоречиво разрешаване на който и да е въпрос – съдебното решение № 183 по гр.д. № 262 за 2010 г. на С. окръжен съд е представено без заверка за влизането му в сила, а съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се формира само от влезли в сила съдебни решения – отново ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 3.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 249 от 15 октомври 2010 г., постановено по в.ч.гр.д. № 416 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2010 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: