О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1120
София 16.11.2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди и десета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Мария Иванова
Илияна Папазова
при участието на секретаря
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 855 по описа за 2010г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби-първата от Й. Ц. Г. от гр.Р.,а втората от Районен кооперативен съюз гр.Русе,чрез процесуалния представител адвокат Г. против въззивно решение № 125 от 19.03.2010г. по в.гр.д.№ 139 по описа за 2010г. на Р. окръжен съд,с което е потвърдено решение № 182 от 18.12.2009г. по гр.д. № 5649/2009г.на Р. районен съд,като е осъден ответника да заплати на ищцата сумата от 1 260лв., представляваща обезщетение за причинените й имуществени вреди от екцес на професионално заболяване,претърпени в периода от 17.09.2006г. до 17.06.2009г.,като е отхвърлен иска в останалата му претендирана част до 2 000лв. и е отхвърлена като неоснователна претенцията за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от екцес на професионално заболяване,претърпени за същия период/от 17.09.2006г. до 17.06.2009г./ в размер на 6 000лв.
В представеното от касаторката Г. изложение като основание за допустимост се сочи нормата на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК без да се поставя конкретен въпрос,във връзка с който да се извърши преценка дали действително въззивният съд е постановил акта си в противоречие с практиката на ВКС и дали този въпрос се решава противоречиво от съдилищата.Единствено са изложени съображения за липса на произнасяне от съда по направеното искане с правно основание чл.86 от ЗЗД за присъждане на лихва.
Липсата на изрично формулиран въпрос/който да се прецени на базата на посочените основания за допустимост/ изключва възможността за допускането й до разглеждане по същество, съгласно приетото в т.1 от ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. В същото е разяснено,че посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби, както и че последният не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба,тъй като противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. На това основание-подадената от касаторката Г. не следва да бъде обсъждана.
Относно твърдението за непроизнасяне от въззивния съд по цялото направено искане/досежно претенцията за лихва/, то –ако е налице такъв порок, същият следва да бъде отстранен по реда на чл.250 от ГПК-чрез допълване на решението,като при преценката за спазване на срока въззивният съд следва да зачете този на подадената касационна жалба.
Касаторът Районен кооперативен съюз гр.Русе се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК по поставения въпрос за начина,по който следва да се определи размера на обезщетението за имуществени вреди,който счита,че е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото в т.7 от ППВС №4/68г.и т.10 от ТР №1 от 4.01.2001г.на ОСГТК на ВКС.Отделно се позовава и на две казуални решения на ВКС/ № 1379 от 30.07.2002г.на ІІІг.о. и № 826 от 18.06.2006г./
Срещу така подадената касационна жалба е постъпил отговор от Й. Ц. Г. който се оспорва и допустимостта, и основателността й.
С оглед изложеното по-горе за касационната жалба,подадена от Й. Ц. Г. -следва да се направи уточнение,че по-надолу преценка за допустимост ще бъде направена само за жалбата на РКС,във връзка с която, Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение,като прецени изложените доводи и данните по делото,намира следното :
За да постанови решението си въззивният състав е приел,че не е налице влошаване на здравословното състояние на ищцата след установения през 2004г.екцес. Присъдил е обезщетение за имуществени вреди,тъй като пострадалата продължава поддържащото си лечение и търпи страдания от заболяването белодробен ефизем,изискващи постоянен медикаментозен прием. При определяне на размера на полагащото се обезщетение въззивния съд е възприел подхода на първоинстанционния, съобразно който не следва да се покрие размера на закупените лекарства,а да се определи размер на необходимите за лечение средства,който съдът е определил на 35 лв.месечно,отчитайки вече определения размер от съда в постановения от него акт от 2004г.и настъпилите инфлационни процеси.
При тези данни -следва да се приеме,че поставеният от касатора въпрос за начина,по който следва да се определи размера на обезщетението за имуществени вреди – е от значение за изхода на спора, тъй като е свързан с решаващите изводи на съда.Същият обаче не е решен в противоречие с цитираната практика на ВКС,както се твърди в подадената жалба.Вярно е,че съгласно цитираната т.7 от ППВС №4/68г.- когато се търси обезщетение за имуществени вреди, изразени в разходи за лечение, усилена храна, чужда помощ и пр., следва да се събират доказателства за необходимостта от такива разходи и за действителното им извършване, както и за техния размер,но в случая това вече е било направено в хода на приключилото производство по гр.д.№3120/04г.,с което е определен размер от 30лв.месечно като достатъчен за ищцата за обезщетяване на разходите й за закупуване на лекарства за лечение на белодробното й заболяване.Тъй като се касае за поддържащо лечение в хипотеза на липса на влошаване на вече установено здравословно състояние,за което вече са определени необходимите средства за обезщетение/през 2004г./ и пред вид момента на постановяване на настоящия акт/пет години по-късно/ –съответно е следвало да бъдат съобразени и настъпилите инфлационни процеси. В този смисъл не може да бъде споделена тезата на касатора,че въззивният съд е бил длъжен да назначи експертиза за определяне на размера на имущественото обезщетение и като не е направил това, е постановил акта си в нарушение на т.10 от ТР №1 от 4.01.2001г.на ОСГТК на ВКС.Съгласно цитираната задължителна практика-вещо лице се назначава по преценка на съда,при необходимост,като вещото лице само подпомага съда. В практиката няма спор,че заключението на експерта е само едно от възможните доказателства,които съдът преценя по делото. В случая – пред вид липсата на влошаване на вече установеното здравословно състояние на ищцата – за съда не е съществувала необходимост от специални знания,поради което и не е назначен експерт.
Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 125 от 19.03.2010г. по в.гр.д.№ 139 по описа за 2010г. на Р. окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.