2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ по гр. д. № 857/10 г. на ВКС, І ГО, стр.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 115
гр. С., 09.02.2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Р. Б., първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
изслуша докладваното от съдия РИКЕВСКА гр. дело № 857 по описа за 2010 година и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от К. А. К. срещу решение № 493 от 20.04.2010 г. по гр. д. № 169/10 г. на Окръжен съд[населено място]. Касаторът счита че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Ответникът по касация М. П. П. оспорва жалбата.
ВКС, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила решение № 3513 от 25.11.2009 г. по гр. д. № 6053/08 г. на Районен съд[населено място] в обжалваната част, в която искът на К. К. срещу М. П. за установяване че е собственик на ? ид. ч. от двуетажна вилна сграда е отхвърлен.
В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК е формулиран въпрос от кой момент лице, на което е предоставено право на ползуване по изброените в § 63 ППЗСПЗЗ актове, придобива собствеността върху построената от него сграда. Излагат се доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК.
Същественият въпрос ще е разрешаван противоречиво от съдилищата тогава, когато освен обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение, в което същият въпрос е разрешен по различен начин. Това налага да се сравни обжалваното въззивно решение с посочената практика.
Установено е, че страните са бивши съпрузи. Бракът им бил сключен на 22.09.1985 г. и прекратен през 2007 г. През 1983 г., на основание ПМС № 26/87 г. на касатора бил предоставен за ползуване имот от 600 кв. м., който е обозначен като ПИ № 430 в м. “Сухата чешма”, землището на[населено място], с площ от 600 кв. м. Земята била оценена през 1994 г. и заплатена от касатора. С нот. акт № 1417 от 23.12.2004 г. страните били признати за собственици по § 4а ЗСПЗЗ на 600 кв. м. от ПИ № 430, заедно с изградената в него едноетажна жилищна сграда с разгърната застроена площ 79.40 кв. м. След като обсъдил събраните писмени и гласни доказателства съдът приел че сградата била построена в груб строеж по време на брака и по смисъла на чл. 19 СК /отм./ била съпружеска имуществена общност. Изкопът бил направен през м. 09.1985 г., през м. 12.1985 г. сградата представлявала обект на собственост, а през 1987 г. била конструктивно завършена. Установено било че има съвместен принос за изгражденeто и. Тя била изградена без надлежно разрешение и била призната за търпима през 2004 г.
Анализът на приложената към изложението съдебна практика не води до извод че въззивното решение и противоречи. Решение № 632 от 06.03.1978 г. по гр. д. № 3277/77 г. на ВС I ГО не противоречи на изводите на съда, тъй като в него също е прието, че строителството извършено върху личен имот на един от съпрузите е общо на двамата съпрузи тогава, когато се касае до построена в течение на брака сграда. Решение № 94 от 24.02.1987 г. по гр. д. № 645/86 г. на ВС І ГО няма отношение към формулирания въпрос, а в решение № 751 от 16.07.2003 г. по гр. д. № 341/02 г. на ВКС IV ГО се разглеждат въпроси за учредяване правото на строеж, които не са съществени за спора. Освен това, следва да се има предвид и задължителната за разрешаване на спора съдебна практика. В т. 4 от ПП ВС № 5 от 31.10.1972 г. изрично е прието, че в съпружеската имуществена общност се включва и сграда построена през време на брака върху земя, индивидуална собственост на единия съпруг, макар да не е било учредено право на строеж в полза на другия съпруг.
Затова не е налице основание за допустимост на касационно обжалване на посоченото основание.
Ответникът по касация претендира за разноски. С оглед представения договор за правна защита и съдействие, касаторът му дължи заплащане на 200 лв. разноски за настоящото производство.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 493 от 20.04.2010 г. по гр. д. № 169/10 г. на Окръжен съд[населено място].
ОСЪЖДА К. А. К. да заплати на М. П. П. 200 лв. разноски.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: